Рафаел Сабатини
Морският ястреб (32)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЪДИИТЕ

Поради липса на жена, на чиито грижи да я поверят, лорд Хенри, сър Джон и корабният лекар мастър Тобиъс с общи усилия бяха направили всичко каквото могат за Розамунд, когато, изтръпнала и полузашеметена, я донесоха на „Сребърната чапла“.

Мастър Тобиъс й даде от грубите възстановителни средства, с които разполагаше, и след като я настани колкото можеше по-удобно върху една кушетка в просторната кабина на кърмата, съобщи, че трябва да й се даде възможност за почивка, от каквато изглеждаше да има крайна нужда. Той изтика навън командира на кораба и кралския управител, а сам слезе долу да се заеме с по-спешния случай, който изискваше вниманието му — случая на Лайонел Тресилиън, когото бяха донесли от галеасата безсилен и в безсъзнание, заедно с още трима-четирима други ранени от екипажа на „Сребърната чапла“.

В зори сър Джон беше слязъл долу да се осведоми за ранения си приятел. Завари лекаря надвесен над Лайонел. Когато влезе, мастър Тобиъс се обърна настрана, оплакна ръцете си в металически леген, сложен на пода, и се изправи, като ги бършеше с кърпа.

— Не мога да сторя нищо повече, сър Джон — промърмори той с печален глас. — С него е свършено.

— Искате да кажете, че е умрял? — възкликна сър Джон разтревожено.

Лекарят захвърли настрана кърпата и бавно свали запретнатите ръкави на черната си риза.

— Кажи-речи, умрял — отговори той. — Чудното е, че изобщо някоя искрица живот може все още да се задържи в тяло с такава дупка в него. Той има вътрешен кръвоизлив, а пулсът му непрекъснато отслабва. И така ще продължи, докато неусетно издъхне. Трябва да го смятате вече за мъртъв, сър Джон. — Мастър Тобиъс позамълча. — Милостив, безболезнен край — добави той и престорено въздъхна с благоприлично сериозно изражение на бледото си бръснато лице, понеже подобни сцени бяха нещо обикновено в неговия живот. — От четиримата други — додаде той — Блер умря, останалите трима ще оздравеят.

Но сър Джон не прояви никаква загриженост за другите. Скръбта и обезсърчението от секването на всякаква надежда за приятеля му изключваха за момента всички други мисли.

— Няма ли поне да дойде на себе си? — настойчиво попита той, макар вече да беше получил отговор и на този въпрос.

— Както ви казах, можете да смятате, че е вече умрял, сър Джон. Не мога да направя за него нищо с моите знания.

Сър Джон обори глава с помръкнало и печално изражение.

— Както и аз с моето правосъдие — добави той мрачно. — При все че ще отмъсти зарад него, то не ще може да ми върне приятеля. — Той погледна лекаря. — Отмъщението, господине, е най-празната от всички подигравки, които съставляват живота.

— Вашето задължение, сър Джон — отговори лекарят, — е да бъдете съдия, а не отмъстител.

— В крайна сметка същото нещо, наречено с друга дума. — Той се приближи към Лайонел и загледа хубавото бледо лице, над което вече витаеха тъмните сенки на смъртта. — Поне да проговореше в интереса на предстоящото прилагане на правосъдието! Да можехме да имаме поне неговите лични показания, в случай че някога се потърси от мене сметка за обесването на Оливър Тресилиън.

— Такъв въпрос положително не може никога да възникне, господине — забеляза лекарят. — Думата на госпожица Розамунд ще е достатъчна без всякакви други показания, ако изобщо някога стане нужда дори от това.

— Да! Престъпленията му срещу бога и човека са твърде добре известни, за да може който и да е да се усъмни някога в правото ми да се разправя с него без всякакво бавене.

На вратата се почука и личният слуга на сър Джон влезе със съобщението, че госпожица Розамунд желаела незабавно да го види.

— Сигурно е нетърпелива да узнае какво става с него — реши сър Джон и изпъшка: — Боже мой! Как да й го кажа? Да я смажа точно в часа на избавлението й с такава новина! Имало ли е някога по-жестока ирония? — Той се обърна и пристъпи тежко към вратата. Там се спря. — Нали ще останете при него докрай? — запита той лекаря.

Мастър Тобиъс се поклони.

— Разбира се, сър Джон. — И добави: — Няма да е дълго. Сър Джон пак погледна към Лайонел — прощален поглед.

— Бог да успокои душата му! — дрезгаво промълви той и излезе.

На средната палуба за миг се поспря, обърна се към неколцина моряци и им заповяда да прехвърлят въже с клуп през някоя рейка и да изведат вероотстъпника Оливър Тресилиън от неговия затвор. После с бавни, натежали стъпки и с още по-натежало сърце се качи по стъпалата към укрепената горна палуба.

Слънцето, току-що изгряло в тънка златиста омара, блестеше над морето, леко набраздено от свежите, чисти ветрове на утринта, които бяха опънали и сетната педя от техните платна. Далече пред тях, като неясно, забулено от облаци очертание, лежеше брегът на Испания.

Продълговатото бледо лице на сър Джон беше неестествено печално, когато влезе в кабината, където го чакаше Розамунд. Той й се поклони със сериозна учтивост, свали шапката си и я захвърли върху един стол. Последните пет години бяха прошарили гъстата му черна коса с няколко бели кичура, а на слепите очи тя беше особено много посивяла и го състаряваше, за което допринасяха и дълбоките бръчки на челото.

Той се приближи към нея, а девойката се изправи да го посрещне.

— Розамунд, скъпа! — нежно рече той и стисна двете й ръце. И загледа със скръбни, загрижени очи бялото й възбудено лице. — Достатъчно ли си отпочина, дете мое?

— Да съм си отпочинала? — откликна се тя с тон на учудване, че може да предположи такова нещо.

— Бедничката, бедничката! — промърмори сър Джон, както би го направила някоя майка, притегли я към себе си и погали блестящата й коса. — Сега ще бързаме за Англия с опънати до сетен предел платна. Не губи кураж и…

Но тя буйно го прекъсна, дръпна се от него, когато заговори, и сърцето на Сър Джон се сви от предчувствието за онова, което щеше да го попита.

— Дочух току-що един моряк да казва на друг, че имате намерение да обесите сър Оливър Тресилиън без всякакво бавене… още тази сутрин.

Сър Джон я разбра съвсем погрешно.

— Успокой се — каза той. — Правосъдието ми ще бъде бързо, отмъщението — сигурно. Въжето, на което ще увисне, за да се озове в пъкъла, е вече прехвърлено през рейката.

Дъхът й секна и тя притисна ръка до сърцето, сякаш за да обуздае внезапния му трепет.

— А на какви основания — запита го тя с тон на предизвикателство, като го загледа направо в лицето — възнамерявате да сторите това?

— На какви основания ли? — заекна сър Джон. Той се вторачи и се навъси, смаян от нейния въпрос и тона й. — На какви основания? — повтори той почти глупешки в безкрайното си изумление. После я загледа по-внимателно и обезумелият й поглед бавно му подсказа едно обяснение на думите, които отначало му се бяха видели необясними.

— Разбирам! — промълви той с безгранична жалост, защото заключението, до което стигна, бе, че разумът й е съвсем разстроен след ужасите, през които беше преминала напоследък. — Трябва да си починеш — каза той нежно — и да не мислиш за такива неща. Остави ги на мен и бъди сигурна, че аз достойно ще отмъстя заради теб.

— Сър Джон, вие не ме разбирате правилно, струва ми се. Аз не желая да отмъщавате заради мен. Запитах ви на какви основания възнамерявате да направите това нещо и вие не ми отговорихте.

Той продължаваше да я гледа с нарастващо изумление. Значи беше сгрешил. Тя беше съвсем нормална и господарка на разума си. И въпреки това вместо загрижени въпроси за Лайонел, от които се беше боял, тя постави този изумителен въпрос за основанията му да обеси пленника си.

— Нужно ли е да изброявам на теб — не на друг, а именно на теб — всичките престъпления, извършени от този негодник? — запита той, като й постави по този начин същия въпрос, който задаваше на себе си.

— Нужно е да ми обясните — отговори тя — с какво право се провъзгласявате за негов съдия и палач, с какво право го изпращате на смърт по този безусловен начин без съд. — Държането й бе тъй строго, сякаш беше облечена с всички пълномощия на един съдия.

— Но ти — пропелтечи той още по-смаяно, — ти, Розамунд, спрямо която той тъй непростимо е прегрешил, положително ти би трябвало да си последната, която да ми зададе такъв въпрос! Ами че намерението ми е да постъпя с него така, както моряците постъпват с всички подлеци, заловени, както бе заловен Оливър Тресилиън. Ако ти си настроена милостиво към него — което, бог да ми е свидетел, съвсем не мога да разбера, — смятай, че това е най-голямата милост, която той може да очаква.

— Вие говорите за милост и отмъщение на един дъх, сър Джон. — Тя започваше да се успокоява, вълнението й стихваше, изместено от неумолима суровост.

Сър Джон направи нетърпеливо движение.

— Какъв смисъл има да го водим в Англия? — поиска да знае той. — Там ще го изправят пред съда, а изходът е предрешен. Това би значило да го измъчваме без нужда.

— Изходът може съвсем да не е тъй предрешен, както смятате вие — отговори девойката. — А да се яви пред този съд, е негово право.

Сър Джон се поразходи из кабината, а мислите му бяха съвършено объркани. Беше направо смешно да стои и да спори по такъв въпрос не с друг, а с Розамунд, и въпреки всичко тя го принуждаваше да го прави, противно на всяко негово желание, противно на здравия разум.

— Ако той държи на това, няма да му откажем — каза най-после сър Джон, като сметна, че ще е най-добре да й угоди. — Ако поиска, ще го заведем обратно в Англия, за да бъде съден там. Но Оливър Тресилиън сигурно си дава много ясна сметка какво го чака там, за да поиска такова нещо. — Той се спря пред нея и умолително протегна ръце. — Хайде, Розамунд, скъпа! Ти не си на себе си, ти…

— Наистина не съм на себе си, сър Джон — отговори девойката и пое протегнатите към нея ръце. — О, смилете се! — възкликна тя, като прибягна изведнъж към молба. — Умолявам ви да се смилите!

— Каква милост искаш от мене, дете? Достатъчно е само да кажеш…

— Аз търся от вас милост не за себе си, а за него.

— За него? — учуди се сър Джон и отново се начумери.

— За Оливър Тресилиън.

Той пусна ръцете й и отстъпи.

— Бог да ме убие! — изруга той. — Ти търсиш милост за Оливър Тресилиън, за тоя вероотстъпник, това въплъщение на дявола? О, ти си луда! — закрещя той. — Луда! — И се дръпна от нея, размахал ръце.

— Аз го обичам — простичко каза Розамунд.

Този отговор го накара мигновено да млъкне. Слисан от тези думи, сър Джон само стоеше отново вторачен в нея със зяпнала уста.

— Обичаш го! — най-после промълви той полугласно. — Ти го обичаш! Ти обичаш един мъж, който е пират, вероотстъпник, който отвлече самата теб и Лайонел, човека, който уби брат ти!

— Не го е убил той! — Тя отрече това с жар. — Аз научих истината по този въпрос.

— Предполагам, от неговите уста? — подхвърли сър Джон и не можа да сдържи презрителната си усмивка. — И ти му повярва?

— Ако не бях му повярвала, нямаше да се омъжа за него.

— Да се омъжиш за него? — Обхваналият го внезапен ужас пресече объркването му. Нямаше ли да има край на тези изумителни откровения? Дали те бяха стигнали връхната си точка, чудеше се той, или щеше да чуе още нещо? — Ти си се омъжила за този гнусен злодей? — попита той и гласът му прозвуча безизразно.

— Да, омъжих се, в Алжир, същата вечер, когато стигнахме там.

Той остана зяпнал срещу нея няколко мига и тогава изведнъж избухна.

— Достатъчно! — закрещя той и се закани със стиснатия си юмрук на ниския таван на кабината. — Стига толкова, бога ми! Дори да нямаше друго основание да го обесим, това е предостатъчно основание! Човек да не съм, ако не туря начаса край на тази позорна женитба!

— Ах, да искахте поне да ме изслушате! — замоли му се Розамунд.

— Да те изслушам ли? — Сър Джон се спря на вратата, при която се беше озовал в своя бяс с намерението да даде заповед незабавно да се сложи край на всичко, да извика Оливър Тресилиън при себе си, да му съобщи какво го чака и да проследи да се изпълни нареждането без всякакво отлагане. — Да те изслушам ли? — повтори той със слели се в гласа му презрение и яд. — Аз чух вече достатъчно много!

Такива си бяха всичките Килигрю, уверява ни лорд Хенри Гоуд, като се спира тука за дълго и прави едно от онези отклонения, с които се впуска в историята на семействата, чиито членове случайно се появяват в неговите записки. „Те винаги са били — казва той — поривисти, невъздържани хора, честни и достатъчно почтени в кръга на преценките си, но спъвани от липсата на проницателност в тези си преценки.“

Както в по-раншното си взимане-даване с Тресилиъновците, така и в този съдбоносен час сър Джон като че ли наистина потвърждава критиката на негова светлост. Имаше поне двадесетина въпроса, които един проницателен човек би задал в този миг и нито един от които, както изглежда, не проблесна в ума на рицаря от Аруинак. Ако нещо го спря на прага и го накара да забави изпълнението на онова, което беше решил да извърши, без съмнение причината се криеше само в любопитството му да узнае какви ли още щуротии се кани да му разправи Розамунд.

— Този човек е страдал — каза му тя и не се повлия от резкия смях, с който той подигра тези й думи. — Един бог знае какво е изстрадал с тялото и душата си за грехове, които никога не е извършвал. За повечето от тези страдания съм била виновна аз. Сега зная, че не той е убил Питър. Зная, че ако не беше една непочтена моя постъпка щеше да е в състояние да го докаже по неопровержим начин без помощта на друго лице. Зная, че е бил отведен, отвлечен, преди да може да отхвърли обвинението, и като последица от всичко това за него не е оставало друго, освен да избере живота на вероотстъпник. Главната вина е у мене и аз трябва да я изкупя. Оставете ми го! Ако ме обичате…

Но това беше прекалено много за сър Джон. Жълтеникавото му лице пламна.

— Нито дума повече! — сряза я той. — Именно защото те обичам, обичам и съжалявам от все сърце, не желая да те слушам. Струва ми се, че трябва да те спася не само от този подлец, но и от самата теб. В противен случай не бих изпълнил дълга си към теб, бих изневерил на покойния ти баща и на убития ти брат. После ще ми бъдеш благодарна, Розамунд. — И пак понечи да излезе.

— Ще ви бъда благодарна? — извика тя със звънлив глас. — Аз ще ви проклинам! Цял живот ще ви мразя и ненавиждам, ще ви смятам за чудовищен убиец, ако направите това нещо! Глупак! Не разбирате ли? Глупак!

Сър Джон се стъписа. Като човек с положение и име, бърз, безстрашен и с отмъстителен нрав, а също, би могло да се каже, с изключителен късмет, през целия му живот още не се беше случвало да бъде тъй прямо и открито съден. Розамунд в никой случай не беше първата, която го смяташе за глупак, но положително първа го нарече глупак в лицето и докато, общо взето, това можеше да послужи като доказателство за крайно здравия й разум, за него то бе само последно доказателство, че е умствено разстроена.

— Пфу! — каза той с нещо средно между яд и съжаление. — Ти си луда, невменяема! Умът ти е разстроен, ти виждаш всичко наопаки. Този сатана в човешки образ бил станал нещастна жертва на чужди козни, а аз съм се превърнал в очите ти на убиец… в убиец и глупак. И таз хубава! Ами! Скоро, когато си отпочинеш, когато се възстановиш, моля бога да видиш пак всичко в правилна светлина.

Той се обърна, все още целият разтреперан от възмущение, и го направи тъкмо навреме, за да не бъде ударен от вратата, която се отвори неочаквано отвън.

Лорд Хенри Гоуд, облечен (както разказва сам той) целият в черно и със златната огърлица — отличителният знак на неговата служба, зловещ знак, ако умееха да го изтълкуват — на широките му гърди, стоеше на входа, рязко изрязан в блясъка на утринното слънце зад гърба му. Добродушното му лице трябва да е било без съмнение извънредно сериозно, в тон с дрехите, които си беше сложил, но изражението му сигурно малко се е смекчило, когато е спрял поглед върху Розамунд, застанала там край масата.

„Много се зарадвах — пише той — да я намеря толкова отморена и като че ли съвсем на себе си и изразих задоволството си.“

— Щеше да е по-добре да си легне — тросна се сър Джон; по жълтеникавите му бузи още горяха две трескави петна. — Тя е разстроена много.

— Сър Джон греши, ваша светлост — спокойно го увери девойката, — съвсем не съм неразположена, както той смята.

— Много ми е драго, мила моя — каза негова светлост и мога да си представя въпросителния му поглед да шари от единия към другия, да забелязва белезите на яда у сър Джон и да се чуди какво ли е станало. — Може — добави той сериозно — случайно да дотрябват вашите показания в печалната работа, която ни предстои. — Той се обърна към сър Джон: — Наредих им да доведат затворника, за да го съдим. Няма ли да ви дойде твърде много такова мъчение, Розамунд?

— В никой случай, ваша светлост — с готовност се отзова тя. — Дори ще се радвам. — И отметна глава като човек, който се готви за тежко изпитание.

— Не, не! — намеси се сър Джон с голяма настървение. — Не й обръщайте внимание, Хари. Тя…

— Ако вземем под внимание — прекъсна го Розамунд, — че главното обвинение против пленника ще засяга неговите… неговите отношения с мен, положително това е въпрос, по който би трябвало да бъда изслушана.

— Разбира се, то е ясно — съгласи се лорд Хенри, малко объркан, както си признава, — но само ако сте сигурна, че няма да се отрази на силите ви и няма да ви разстрои твърде много. Бихме могли може би да минем и без вашите показания.

— Мога да ви уверя, ваша светлост, че грешите — отговори тя. — Не можете да минете без тях.

— Тъй да бъде тогава — рече мрачно сър Джон и се върна при масата, където се приготви да заеме мястото си.

Хитрите сини очи на лорд Хенри все още някак изпитателно се взираха в Розамунд, пръстите замислено подръпваха късите косми на пепелносивата му брада. После се обърна към вратата.

— Заповядайте, господа — рече той, — и наредете да доведат обвиняемия.

По палубата се чуха отмерени стъпки и в кабината влязоха трима от офицерите на сър Джон, за да попълнят състава на съда, който щеше да произнесе присъдата над вероотстъпника корсар — присъда, която беше предрешена.