Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава XCII
ОБЕЗГЛАВЕНИЯТ ТРУП
Изоставен от две трети от зрителите и от половината съдебни заседатели, съдът под дървото прекъсва делото по необходимост. Заседанието не е вдигнато, а само преустановено с мълчаливо одобрение.
Почивката трае около един час. През това време съдията изпушва две пури, надига четири пъти шишето с праскова ракия, разговаря сърдечно с обвинителя и останалите съдебни заседатели, както и със зрителите, които нямат коне или не са пожелали да участвуват в гонитбата и са останали под дървото.
Не е мъчно да се намерят теми за разговор. Говорят например за случката, която току-що стана и която е толкова странна, че човек може да разговаря за нея не в продължение на един час, а на цял век. Те говорят за това и възбудено очакват завръщането на тези, които отидоха да го гонят. Всички се надяват, че конникът без глава ще бъде хванат, и вярват, че това не само ще разсее загадката около него, но ще хвърли светлина и върху убийството. Между тях има човек, който може да обясни видението, макар че не знае нищо за убийството. Това е обвиняемият и той ще го направи, когато го повикат да продължи показанията си.
По нареждане на съдията и според съвета на адвоката той сега засега мълчи.
След известно време преследвачите се връщат, но не всички заедно, а на части, по реда, по който се бяха отказали от отчаяното преследване. Сведенията на всички са еднакви. Нито един от тях не е успял да се доближи достатъчно до конника (без глава, за да прибави и на йота нещо повече към това, което вече е известно. Неговата същност остава все още в тайна.
Скоро откриват, че двама от участниците в преследването още не са се появили. Старият ловец и бившият капитан. За последен път видели капитана начело на гонитбата, а другият следвал наблизо зад него. След това никой не беше видял нито единия, нито другия. Дали още продължават? Може би са успели. Всички се обръщат към прерията и я разглеждат внимателно. Те очакват да се появят двамата мъже и се надяват, че конникът без глава ще бъде с тях.
Изминава час, а от тях няма и следа — нито от тях нито от желания пленник.
Да се отлага ли още делото?
Обвинителят настоява да продължат. Адвокатите на обвиняемия искат да бъде забавено. Те предпочитат да бъде отложено за следващия ден, под предлог че един важен свидетел — Зеб Стамп, още не е разпитан.
Чуват се настойчиви гласове, които искат делото да свърши. Сред тълпата на тексаския съд има платени клакьори също както във всеки парижки театър. Трагедията в живота, както и трагедията на сцената, има свои поддръжници.
Клакьорите успяват. Решено е делото да продължи, дотолкова, доколкото е възможно за се мине без свидетеля, който липсва. Той може да се върне, преди да дойде време да го призоват. Ако не се върне, тогава съдът може да прекрати заседанието. Така решава съдията. Съдебните заседатели се съгласяват, а също и зрителите.
* * *
— Щяхте да ни кажете какво сте видели — продължава защитникът, като се обръща към своя довереник. — Продължете и ни кажете какво видяхте?
— Човек проснат на тревата.
— Заспал?
— Да, заспал вечен сън.
— Мъртъв?
— Повече от мъртъв, ако това е възможно. Когато се наведох над него, видях, че е обезглавен.
— Какво? Главата му отрязана?
— Точно така. Аз не знаех това, докато не коленичих до него. Той лежеше по очи — главата му се намираше в естествено положение. Даже и шапката му си стоеше.
Надявах се, че е заспал въпреки предчувствието, че има нещо нередно. Ръцете и краката му бяха много вдървени, не като на заспал човек. Освен това на тревата имаше нещо червено, което първоначално не бях забелязал в неясната светлина.
Като се наведох, за да видя какво е, почувствувах особена миризма — солена миризма на човешка кръв.
Вече не се съмнявах, че пред мене лежи труп, и започнах да го разглеждам. На врата видях дълбок разрез, пълен с полусъсирена кръв. Главата беше отрязана.
През слушателите преминава тръпка на ужас, придружена от обичайните при такива случаи възклицания.
— Познахте ли кой е човекът?
— Уви, да.
— Без да видите лицето му?
— Нямаше нужда. Облеклото му ясно показваше кой е.
— Какво е облеклото му?
— Сарапето, което покриваше раменете му, и шапката на главата. Те бяха моите. Ако не бяхме направили размяна, можеше да си помисля, че самият аз лежа там. Човекът бе Хенри Пойндекстър.
Над зашумелите слушатели отново се чу стон.
— Продължете, сър! — казва защитникът. — Кажете, какво друго забелязахте?
— Когато пипнах тялото, видях, че е студено и вдървено. Ясно беше, че смъртта е настъпила отдавна. Кръвта беше почти изсъхнала и потъмняла. Така поне изглеждаше в сивата светлина. Слънцето още не бе изгряло. За малко щях да се заблудя и да сметна, че смъртта се дължи на обезглавяването. Но когато си спомних за изстрела, който чух през нощта, дойде ми на ум, че е възможно да се намери и друга рана освен тази от ножа. Не се излъгах. Когато обърнах трупа по гръб, забелязах в сарапето дупка. Дрехата около нея беше напоена с кръв. Под дрехите, точно над гръдната кост имаше синкаво петно. Явно — куршумът го бе пронизал на това място. На гърба нямаше подобна рана, което показва, че куршуът е останал в тялото.
— Смятате ли, че е умрял от изстрела или смъртта е настъпила след отрязването на главата?
— Без съмнение изстрелът е причинил смъртта, ако не веднага, то след няколко минути, а може би секунди.
— Казахте, че главата била отрязана. Беше ли съвсем отделена от тялото?
— Напълно, макар че тя стоеше на мястото си, като че ли нито главата, нито трупът са помръдвали след убийството.
— С остро оръжие ли беше отсечена главата?
— Да.
— С какъв вид оръжие мислите?
— Изглеждаше като рана, направена от брадва, но може да е била нанесена и с тежък ловджийски нож.
— Забелязахте ли дали главата е била отсечена с един или няколко удара?
— Може да са били повече от един, но това не личеше. Първият удар е отишъл докрай. Той е бил нанесен отзад под прав ъгъл на гръбначния стълб. От това съдя, че нещастникът е лежал по лице, когато ударът е бил нанесен.
— Имахте ли някакви съмнения кой и защо е извършил убийството?
— Тогава нямах никакви съмнения. Бях така ужасен, че дори не можех да мисля. Не можех да повярвам, че е истина. Когато се поуспокоих и ясно разбрах, че е било извършено престъпление, реших, че команчите са срещнали младия Пойндекстър и са го убили без причина. Но скалпът му бе недокоснат. Дори шапката още стоеше на главата му.
— И затова решихте, че виновниците не са индианци?
— Да.
— Тогава кой помислихте, че е?
— По това време не можех да реша. Не бях чувал Хенри Пойндекстър да има врагове — тук или където и да е. Но след това у мене се породиха съмнения.
— Какви съмнения?
— Протестирам против този начин на разпит — се намесва обвинителят. — Ние не желаем да се запознаем със съмненията на обвиняемия. Достатъчно е да му позволим да продължи своята скърпена история.
— Да продължи — нарежда съдията, като запалва нова хаванска пура.
— Кажете как постъпихте? — продължава да пита защитникът. — Какво направихте, след като забелязахте това, което току-що описахте?
— Бях толкова объркан, че известно време не знаех какво да правя. Знаех, че е извършено убийство, и то от изстрела, който бях чул. Но кой беше стрелял? Не индианци — в това бях сигурен. Дойде ми на ум за прерийни разбойници, които може би са искали да го ограбят. Това също бе невероятно. Моето мексиканско capane струва сто долара и те сигурно щяха да го вземат. Но то не беше взето, нито пък нещо друго, което Пойндекстър носеше. Като че ли нищо не бе докоснато. Дори часовникът беше в джоба на жилетката му и верижката, която минаваше през врата, блестеше под съсирената кръв. Всичко това ме накара да дойда до заключението, че убийството е било извършено за отмъщение. Помъчих се да си спомня дали съм чувал някой да има зъб на Пойндекстър или да се е карал с него. Но такова нещо не бях чувал. А защо е отрязал главата? Това ме озадачаваше и изпълваше с ужас.
Дори не се опитах да потърся обяснение. Чудех се какво да направя. Беше безполезно да остана при трупа. Да го погреба също беше безсмислено. Затова реших да се върна във форта и да потърся помощ, за да го пренесем в Каса дел Корво. Ако го оставех в гората, койотите и лешоядите можеха да го открият и да го разкъсат. Рано-рано лешоядите вече се виеха във въздуха. Те като че ли бяха зърнали трупа. Въпреки че младежът бе обезобразен, аз не можех да оставя да го дообезобразят. Мислех си за нежните очи, потънали в сълзи, които скоро щяха да го видят.