Майн Рид
Конникът без глава (94)

Глава XCII
ОБЕЗГЛАВЕНИЯТ ТРУП

Изоставен от две трети от зрителите и от половината съдебни заседатели, съдът под дървото прекъсва делото по необходимост. Заседанието не е вдигнато, а само преустановено с мълчаливо одобрение.

Почивката трае около един час. През това време съдията изпушва две пури, надига четири пъти шишето с праскова ракия, разговаря сърдечно с обвинителя и останалите съдебни заседатели, както и със зрителите, които нямат коне или не са пожелали да участвуват в гонитбата и са останали под дървото.

Не е мъчно да се намерят теми за разговор. Говорят например за случката, която току-що стана и която е толкова странна, че човек може да разговаря за нея не в продължение на един час, а на цял век. Те говорят за това и възбудено очакват завръщането на тези, които отидоха да го гонят. Всички се надяват, че конникът без глава ще бъде хванат, и вярват, че това не само ще разсее загадката около него, но ще хвърли светлина и върху убийството. Между тях има човек, който може да обясни видението, макар че не знае нищо за убийството. Това е обвиняемият и той ще го направи, когато го повикат да продължи показанията си.

По нареждане на съдията и според съвета на адвоката той сега засега мълчи.

След известно време преследвачите се връщат, но не всички заедно, а на части, по реда, по който се бяха отказали от отчаяното преследване. Сведенията на всички са еднакви. Нито един от тях не е успял да се доближи достатъчно до конника (без глава, за да прибави и на йота нещо повече към това, което вече е известно. Неговата същност остава все още в тайна.

Скоро откриват, че двама от участниците в преследването още не са се появили. Старият ловец и бившият капитан. За последен път видели капитана начело на гонитбата, а другият следвал наблизо зад него. След това никой не беше видял нито единия, нито другия. Дали още продължават? Може би са успели. Всички се обръщат към прерията и я разглеждат внимателно. Те очакват да се появят двамата мъже и се надяват, че конникът без глава ще бъде с тях.

Изминава час, а от тях няма и следа — нито от тях нито от желания пленник.

Да се отлага ли още делото?

Обвинителят настоява да продължат. Адвокатите на обвиняемия искат да бъде забавено. Те предпочитат да бъде отложено за следващия ден, под предлог че един важен свидетел — Зеб Стамп, още не е разпитан.

Чуват се настойчиви гласове, които искат делото да свърши. Сред тълпата на тексаския съд има платени клакьори също както във всеки парижки театър. Трагедията в живота, както и трагедията на сцената, има свои поддръжници.

Клакьорите успяват. Решено е делото да продължи, дотолкова, доколкото е възможно за се мине без свидетеля, който липсва. Той може да се върне, преди да дойде време да го призоват. Ако не се върне, тогава съдът може да прекрати заседанието. Така решава съдията. Съдебните заседатели се съгласяват, а също и зрителите.

* * *

— Щяхте да ни кажете какво сте видели — продължава защитникът, като се обръща към своя довереник. — Продължете и ни кажете какво видяхте?

— Човек проснат на тревата.

— Заспал?

— Да, заспал вечен сън.

— Мъртъв?

— Повече от мъртъв, ако това е възможно. Когато се наведох над него, видях, че е обезглавен.

— Какво? Главата му отрязана?

— Точно така. Аз не знаех това, докато не коленичих до него. Той лежеше по очи — главата му се намираше в естествено положение. Даже и шапката му си стоеше.

Надявах се, че е заспал въпреки предчувствието, че има нещо нередно. Ръцете и краката му бяха много вдървени, не като на заспал човек. Освен това на тревата имаше нещо червено, което първоначално не бях забелязал в неясната светлина.

Като се наведох, за да видя какво е, почувствувах особена миризма — солена миризма на човешка кръв.

Вече не се съмнявах, че пред мене лежи труп, и започнах да го разглеждам. На врата видях дълбок разрез, пълен с полусъсирена кръв. Главата беше отрязана.

През слушателите преминава тръпка на ужас, придружена от обичайните при такива случаи възклицания.

— Познахте ли кой е човекът?

— Уви, да.

— Без да видите лицето му?

— Нямаше нужда. Облеклото му ясно показваше кой е.

— Какво е облеклото му?

— Сарапето, което покриваше раменете му, и шапката на главата. Те бяха моите. Ако не бяхме направили размяна, можеше да си помисля, че самият аз лежа там. Човекът бе Хенри Пойндекстър.

Над зашумелите слушатели отново се чу стон.

— Продължете, сър! — казва защитникът. — Кажете, какво друго забелязахте?

— Когато пипнах тялото, видях, че е студено и вдървено. Ясно беше, че смъртта е настъпила отдавна. Кръвта беше почти изсъхнала и потъмняла. Така поне изглеждаше в сивата светлина. Слънцето още не бе изгряло. За малко щях да се заблудя и да сметна, че смъртта се дължи на обезглавяването. Но когато си спомних за изстрела, който чух през нощта, дойде ми на ум, че е възможно да се намери и друга рана освен тази от ножа. Не се излъгах. Когато обърнах трупа по гръб, забелязах в сарапето дупка. Дрехата около нея беше напоена с кръв. Под дрехите, точно над гръдната кост имаше синкаво петно. Явно — куршумът го бе пронизал на това място. На гърба нямаше подобна рана, което показва, че куршуът е останал в тялото.

— Смятате ли, че е умрял от изстрела или смъртта е настъпила след отрязването на главата?

— Без съмнение изстрелът е причинил смъртта, ако не веднага, то след няколко минути, а може би секунди.

— Казахте, че главата била отрязана. Беше ли съвсем отделена от тялото?

— Напълно, макар че тя стоеше на мястото си, като че ли нито главата, нито трупът са помръдвали след убийството.

— С остро оръжие ли беше отсечена главата?

— Да.

— С какъв вид оръжие мислите?

— Изглеждаше като рана, направена от брадва, но може да е била нанесена и с тежък ловджийски нож.

— Забелязахте ли дали главата е била отсечена с един или няколко удара?

— Може да са били повече от един, но това не личеше. Първият удар е отишъл докрай. Той е бил нанесен отзад под прав ъгъл на гръбначния стълб. От това съдя, че нещастникът е лежал по лице, когато ударът е бил нанесен.

— Имахте ли някакви съмнения кой и защо е извършил убийството?

— Тогава нямах никакви съмнения. Бях така ужасен, че дори не можех да мисля. Не можех да повярвам, че е истина. Когато се поуспокоих и ясно разбрах, че е било извършено престъпление, реших, че команчите са срещнали младия Пойндекстър и са го убили без причина. Но скалпът му бе недокоснат. Дори шапката още стоеше на главата му.

— И затова решихте, че виновниците не са индианци?

— Да.

— Тогава кой помислихте, че е?

— По това време не можех да реша. Не бях чувал Хенри Пойндекстър да има врагове — тук или където и да е. Но след това у мене се породиха съмнения.

— Какви съмнения?

— Протестирам против този начин на разпит — се намесва обвинителят. — Ние не желаем да се запознаем със съмненията на обвиняемия. Достатъчно е да му позволим да продължи своята скърпена история.

— Да продължи — нарежда съдията, като запалва нова хаванска пура.

— Кажете как постъпихте? — продължава да пита защитникът. — Какво направихте, след като забелязахте това, което току-що описахте?

— Бях толкова объркан, че известно време не знаех какво да правя. Знаех, че е извършено убийство, и то от изстрела, който бях чул. Но кой беше стрелял? Не индианци — в това бях сигурен. Дойде ми на ум за прерийни разбойници, които може би са искали да го ограбят. Това също бе невероятно. Моето мексиканско capane струва сто долара и те сигурно щяха да го вземат. Но то не беше взето, нито пък нещо друго, което Пойндекстър носеше. Като че ли нищо не бе докоснато. Дори часовникът беше в джоба на жилетката му и верижката, която минаваше през врата, блестеше под съсирената кръв. Всичко това ме накара да дойда до заключението, че убийството е било извършено за отмъщение. Помъчих се да си спомня дали съм чувал някой да има зъб на Пойндекстър или да се е карал с него. Но такова нещо не бях чувал. А защо е отрязал главата? Това ме озадачаваше и изпълваше с ужас.

Дори не се опитах да потърся обяснение. Чудех се какво да направя. Беше безполезно да остана при трупа. Да го погреба също беше безсмислено. Затова реших да се върна във форта и да потърся помощ, за да го пренесем в Каса дел Корво. Ако го оставех в гората, койотите и лешоядите можеха да го открият и да го разкъсат. Рано-рано лешоядите вече се виеха във въздуха. Те като че ли бяха зърнали трупа. Въпреки че младежът бе обезобразен, аз не можех да оставя да го дообезобразят. Мислех си за нежните очи, потънали в сълзи, които скоро щяха да го видят.