Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава X
КАСА ДЕЛ КОРВО
Имението или „асиендата“, известно под името Каса дел Корво, се простираше на повече от три мили по гористите брегове на Леона и на двойно по-голямо разстояние на юг в прерията.
Самата къща — обикновено, но неправилно наричана асиенда — се намираше на един топовен изстрел от форт Индж, откъдето можеше да се видят част от белите й стени. Останалата част от къщата бе скрита в сенките на високите дървета, които покриваха бреговете на реката.
Местоположението на къщата беше особено. Без съмнение то бе избрано с оглед тя да бъде лесно отбранявана. Основите й бяха поставени по времето, когато можеха да се очакват нападения от индианци[1], а и сега можеше да има такива нападения и често се очакваха.
На това място реката се извива като конска подкова или повече от полукръг. Жилището бе изградено на правата, която съединява краищата на този непълен кръг, или още по-точно — на един правогълник, изграден на тази линия. Оттук и името на Каса дел Корво — къщата на завоя.
Предната част на къщата гледаше към прерията — разкошна морава, която достигаше почти до хоризонта; в сравнение с нея всеки дворцов парк би изглеждал нищожен.
Архитектурата на Каса дел Корво, както и на другите големи домове в Мексико, бе в стил, който може да се нарече мавритано-мексикански. Къщата беше едноетажна, с плосък покрив — асотеа, целият обграден с парапети. Посред къщата се образуваше двор, наречен патио, непокрит, постлан с плочи, с фонтан и каменна стълба, която води към покрива. Къщата имаше величествен вход с красива дървена врата, гъсто осеяна с клинци с големи глави, от двете страни на която имаше по два-три прозореца, защитени с решетки от здрави железни пръчки. Това са главните особености на всяка мексиканска асиенда. Каса дел Корво не се различаваше от този тип, възприет почти навсякъде по огромните територии на Испанска Америка.
Такъв беше домът, който красеше новото, наскоро купено имение на плантатора от Луизиана.
Досега никакви промени не бяха направени нито във външния, нито във вътрешния вид на жилището; само обитателите бяха нови. В двора и в коридорите, където по-рано можаха да се видят чисто испански типове, сега се мяркаха полуанглосаксонски, полуфренско-американски лица. Вместо богатия звучен андалузки език сега се чуваха по-твърдите гърлени звукове на някакъв полутевтонски език, разнообразяван от време на време от по-мелодичния френски език на креолите.
Извън стените на сградата, в нещо като малко селце от хижи, покрити с листа от юка, които по-рано са давали подслон на пеоните[2] и прислужниците от асиендата, промените бяха по-очебийни.
По моравата, гдето гордо се е разхождал високият и строен vaquero[3] с широкопола лъскава шапка, шарено сарапе и шпори, които звънтят при всяка стъпка, сега можеше да се срещне властният „надзирател“, облечен в синя фланела или шаячно палто, чийто камшик плющи на всяка крачка. Там, където по-рано тъжните и сериозни червенокожи деца на ацтеките и анауаките, оскъдно облечени в щавени овчи кожи, са се движели бързо и тихо или са се излежавали равнодушно около техните jacales[4], сега можеха да се чуят черните синове и дъщери на Етиопия, които от ранна утрин до късна вечер бъбрят на своя гъмбо[5].
Но за добро ли бяха тези промени в имението Каса дел Корво? Беше време, когато хората в Англия единодушно и настойчиво биха отговорили „не“ с цел да удавят всяко съмнение в тяхната откровеност.
Човешката слабост и лицемерие заслужават съжаление. Нашите чувства на симпатия към робите се оказаха само прозрачно притворство. Управлявана от малцинство, състоящо се от съзаклятници, които си бяха присвоили ръководните постове в четирите съсловия, водена от тези похотливи конспиратори срещу човешките права, Англия не остана вярна на своите високо прокламирани принципи. Тя жестоко отритна доверието и упованието на народите.
* * *
За съвсем друго си мислеше Луиза Пойндекстър, когато се отпусна на стола пред тоалетното огледало и накара прислужницата си Флоринда да я приготви за посрещане на гостите, които се очакваха да дойдат в асиендата.
Това ставаше в деня, определен за приема по случай пристигането на семейство Пойндекстър, и около час, преди да се поднесе вечеря. Нервността в държанието на младата креолка, което Флоринда бе забелязала, можеше да се обясни с предстоящото празненство. Но всъщност не беше така. Прислужницата си имаше свое собствено мнение за неспокойствието на младата господарка, както стана ясно от разговора, последвал между тях.
В действителност едва ли би могло да се нарече разговор. По скоро младата господарка мислеше гласно, а прислужницата играеше ролята на ехо. През целия си живот креолката гледаше на самуреночерната прислужница като на вещ, от която не заслужава да крие мислите си, тъй както не ги крие от столовете, масата, канапето или от който и да е друг мебел в стаята. Разликата се състоеше само в това, че Флоринда беше жива и общителна и можеше да дава гласен отклик на туй, което й се доверяваше.
Първите десет минути, след като влезе в стаята, Флоринда говори за разни незначителни неща. Господарката й само от време на време възклицаваше.
— О, мис Луи — каза негърката, докато пръстите й нежно си играеха с лъскавите плитки на младата господарка, — колко хубав косата ви! Също като дългия спански мъх, дето спуска от кипарисите. Само друг цвят и блести като прозорец на захарна къща от приказка.
Както вече знаем, Луиза Пойндекстър беше креолка и затова не е необходимо да споменаваме, че косата й беше тъмна и както простичко се изрази самуреночерната прислужница — разкошна като испански мъх. Тя не беше черна, но с бляскав, наситен кафяв цвят, какъвто може да се види по черупката на костенурка или по кожата на уловен през зимата самур.
— Ах! — продължи Флоринда, като разпиля една огромна плитка от косите, които блестяха като кестени на черната й длан. — Ако аз има на главата така хубав коса таз проклета къдрава вълна, сички щяха да се търкалят в моите крака — ’сички до един.
— Какво искаш да кажеш, момиче? — запита младата господарка, като че ли току-що изтръгната от някакво дълбоко мечтание. — Какво казваш? Да се търкалят в краката ти ли? Кой да се търкаля?
— Е, сега! Вие знайте какво иска кажа!
— Честна дума, не зная.
— Ще накара да залюбят мене. Тъй трябвало кажа.
— Но кой?
— Сички бели — джентълмени. Младият плантатор, фицери от форта — ’сички, ’сички. С ваша коса, мис Луи, щях покоря сички.
— Ха, ха, ха — изсмя се младата господарка, развеселена от мисълта как би изглеждала Флоринда с такава разкошна коса. — Та ти смяташ, че ако моята коса беше на твоята глава, щеше да бъдеш непревземаема за мъжете?
— Не, мис, не само коса, но и ваше сладко лице, ваша бяла кожа като алабастър, ваше стройно тяло и сичко. О, мис Луи! Вие толкова красива; се чувам бели джентълмени да казват това. Пък няма нужда чувам други. Сама виждам.
— Научила си се да ласкаеш, Флоринда.
— Не, истина, мис! Няма ни дума л’скателство, ни думица! Кълна се! Кълна се в апостоли.
Всеки, който видеше господарката, нямаше да се усъмни в искреността на разпалените твърдения на прислужницата й, колкото и преувеличени да изглеждаха. Да се каже, че Луиза Пойндекстър е красива, би било само повторение на единодушното мнение на всички около нея. С един единствен поглед всеки би се уверил в това — познат и непознат. Красотата й беше очебийна, но все пак мъчно можеше да се обрисува. Перото не може да опише такова лице. Дори и четката на художника би дала само слаба представа за красотата й, защото никой художник, колкото и да е умел, не би успял да възпроизведе върху мъртвото платно блестящата неземна светлина, която излъчваха очите й и която сякаш озаряваше цялото й лице. Чертите на лицето й бяха класически; то приличаше на красивите женски лица, избрани от Фидий или Праксител[6]. И все пак в целия гръцки пантеон[7] няма лице, на което можеше да бъде оприличено — това не беше лице на богиня, а нещо много по-привлекателно за очите на един мъж — лице на жена.
Единственият отговор на разпалените твърдения на Флоринда беше безгрижният смях на Луиза, безгрижен, но не и недоверчив. Нямаше нужда да напомнят на младата креолка за нейната красота. Тя напълно я съзнаваше; това личеше от честите й погледи в огледалото, пред което приготвяше тоалета си. Ласкателството на негърката едва ли предизвика у Луиза повече чувства, отколкото би предизвикало умилкването на любимото й куче, и тя скоро се отдаде на мислите си, от които разговорът я бе изтръгнал.
Но Флоринда не млъкна, макар че видя господарката си отново да се унася. Момичето явно имаше нещо на ум — някаква загадка, която бе решила да изясни.
— Ах — продължи тя, като че говореше сама на себе си. — Ако Флоринда има чар на млада мис, тя няма за никой дава пет пари и няма въздиша така дълбоко.
— Да въздиша! — повтори господарката, стресната от думите й. — Какво искаш да кажеш?
— Ех, мис Луи, Флоринда не толкоз сляпа, колко мислите, и не глуха. Тя вижда как дълго седите на едно място, казвате ни дума, само дълбоко въздишате. Това никога не правили в стара плантация на Луизиана.
— Флоринда, страхувам се, че си загубила ума си или си го забравила в Луизиана. Може би климатът не ти понася? Така ли е, момиче?
— О, мис Луи, тебе питай тоз въпрос. Не сърдите се, че говоря направо. Флоринда ваша робиня, но обича като сестра. Нея не драго, кога слуша въздишате. Затова позволява си говори така. Нали вий не се сърдите мене?
— Разбира се, че не. Защо да ти се сърдя? Не ти се сърдя. Не съм казвала такова нещо, само че ти грешиш. Това, което си видяла или чула, е твоя фантазия. Колкото за въздишането… други мисли ме тревожат сега. Трябва да забавлявам стотина гости — повече непознати. Между тях ще има млади плантатори и офицери, които ти с готовност би впримчила, ако имаше моите коси. Ха, ха, ха! Аз нямам намерение да впримчвам никого. И както да го въртиш, и както да го усукваш, няма да намериш никаква примка.
— О, мис Луи, истина говорите? — попита негърката, явно заинтересувана. — Казвате, никой не харесвате тез джентълмени. Има двама-трима ’ного, ’ного, ’ного хубави, един плантатор и двама ’фицери. И все млади. Знаете кои трима! И трима ’ного внимателни към вас. Сигурна ли, мис, че не въздиша за един по тях?
— Пак за въздишките! Ха, ха, ха! Но слушай, Флоринда, губим време. Не забравяй, че трябва да отида в приемната да посрещна стотина гости. Трябва ми поне половин час да си по-събера мислите и да се подготвя за такъв голям прием.
— Не бойте се, мис Луи, не бойте! Ще приготвя рокля. Има още ’ного време. Не грижете за рокля. О, в ’сяка рокля изглеждате чудо! Ако ’блечете дрехи на някой момиче, дето работи на плантация, пак бъдете най-хубава.
— Каква ласкателка си станала, Флоринда! Започвам да мисля, че ще ми искаш нещо. Да не би да искаш да се намеся и да ви сдобря с Плуто?
— Не, мис, няма вече бъда приятелка с Плуто. Той такъв страхлив, кога била буря в черна прерия. Ах, мис Луи, какво щяхме правим, ако не беше срещнал нас бял, млад джентълмен с червен кон.
— Ако не беше ни срещнал, скъпа Флоринда, сигурно никой от нас нямаше да бъде сега тук.
— О, мис! Бивало него! Видяхте ли колко хубав? Видяхте ли колко гъста коса точно ваш цвят, ама малко къдрава, като моя. Чакайте кажа за млад плантатор и фицери от форта! Черни разправят, той нищо не струва пред тях — само бял беден. Кой гледа това? Той точно човек, дето може накара млада девойка въздиша. О! Точно, точно, точно тоз!
До този миг лицето на младата креолка беше до известна степен спокойно. Тя се постара да го запази спокойно, но не успя. Случайно или нарочно, Флоринда бе докоснала най-чувствителните струни в душата на господарката си.
Луиза не би изповядала тайната си дори пред своята робиня и затова беше доволна когато в двора се чуха високи гласове. Те й дадоха благовидно извинение да преустанови тоалета си, а заедно с него и неудобния разговор, който може би тя не желаеше да поведе.