Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XXXIII
МЪЧИТЕЛНО РАЗКРИТИЕ
Как се случи братовчедът на Луиза Пойндекстър да не е в леглото толкова късно през нощта или по-скоро толкова рано сутринта? Дали беше предупреден за срещата, или някакво неясно чувство го бе накарало да напусне спалнята си, за да види какво става из градината?
С други думи казано, дали беше случаен подслушвач, или бе дошъл по предварително предупреждение?
Вярно беше първото. Само случайността или по-скоро случайността със съдействието на ясната нощ му бе помогнала да направи това разкритие, което изпълни душата му с адски мъки.
Къхуун бе излязъл към полунощ на покрива на къщата, за да изпуши една пура. Бившият кавалерийски капитан не изглеждаше разтревожен от нещо. Беше се съвзел от раните, нанесени му от ловеца на мустанги. При все че всеки спомен за нещастния двубой събуждаше в душата му яростен гняв, надеждата, че е подготвил вече донякъде отмъщението, го успокояваше до известна степен.
И Къхуун беше доволен като вуйчо си, че Луиза се задоволяваше напоследък с живота си в къщи; защото той беше всъщност човекът, който тайно внуши на Пойндекстър да й забрани да излиза навън. И той не знаеше истинската цел на нейните занимания с лък в градината и ги бе изтълкувал така, както и бащата. Той дори бе започнал да се надява, че в края на краищата нейното безразличие към него е може би престорено или пък сам погрешно си въобразява, че тя не изпитва никакви чувства към него. От няколко дни тя не беше вече така язвителна и това породи у него надежда, че може би неоснователно я ревнува.
До този миг Къхуун не бе открил нищо положително, което можеше да докаже, че тя изпитва каквито и да е чувства към младия ирландец. Дните минаваха, нямаше никакви нови причини за безпокойство и той реши, че те изобщо не са съществували.
Под успокоителното въздействие на тази самоувереност той се бе изкачил на асотеата. Минаваше полунощ. Къхуун запали небрежно пура, после спокойно запуши. Това показваше, че не е дошъл на асотеата с някаква специална цел. Може би беше излязъл от задушната спалня, за да подиша чист въздух. А може би го бе примамила прекрасната луна, при все че той съвсем не беше романтичен.
Както и да е, Къхуун бе запалил пура и подпрял ръце на парапета, гледаше към реката.
Появата на конник от отвъдната горичка, който продължи по откритата равнина, не го обезпокои. Касий знаеше, че там минава път. Пътник, помисли той, който предпочита хладните часове на нощта. При това нощта бе такава, че би примамила и най-изнурения ездач. Може би някой плантатор, който се е застоял в бара и сега се връща у дома си.
Денем Къхуун сигурно би познал човека, но при лунната светлина можа само да види, че този човек е на кон.
Очите на бившия офицер следваха механично движенията на ездача, както човек се заглежда в нещо, което течението на реката бавно отнася.
Едва когато конникът стигна до „острова“ на отсрещната страна и се скри между дърветата, наблюдателят от покрива на къщата започна да проявява интерес.
— Какво ли е пък това? — си промърмори Къхуун, като скри бързо пурата си. — Дявол го взел! Слезе от коня — продължи той, когато видя, че странникът излезе сам измежду дърветата. — Идва право насам — към извивката на реката. Сега пък слезе надолу по склона. Като че много добре знае пътя. Да няма намерение да влезе в градината? Ще трябва да преплува реката, а нищо в градината не би възнаградило усилията му. Дали пък не е крадец?
Това беше първата мисъл, която мина през ума на Къхуун, но той веднага я отхвърли. Вярно е, че в испаноамериканските страни дори и просяците яздят на кон. Какво остава тогава за крадците? Но все пак едва ли беше вероятно някой да тръгне на кон, за да краде посред нощ плодове или зеленчук.
Какво ли търси тогава тоя човек?
Това че остави коня на скрито под дърветата, че доколкото личеше в тъмнината, се движеше с явна предпазливост, беше твърде странно. Целта му не изглеждаше почтена. Този чо век идваше със зли намерения към Каса дел Корво.
Какви ли са те?
От мига, когато странникът се спусна надолу, Къхуун не можеше вече да го следи. Шубраците отвъд реката скриха човека от погледа му.
— Какво ли търси?
След като си зададе за десети път все по-озадачен същия въпрос, Къхуун още повече се разтревожи от шума, който стигна до ушите му. Някой като че се гмурна в реката. Шумът беше неясен, но явно се дължеше на сблъскване на твърдо тяло с вода.
— Удар на весла — промърмори той. — Да, така е, дявол го взел! Добрал се е някак си до лодката и явно иска да мине в градината. Какво ли търси наистина?
За да открие това, бившият капитан не възнамеряваше да остане на покрива на къщата. Той реши да се промъкне тихо по стълбите, да събуди мъжете от семейството и някои от слугите, за да се опитат да уловят натрапника с умела засада.
Тъкмо щеше да тръгне, когато до ушите му достигна друг шум и го накара отново да се облегне на парапета и да се наведе към градината. Този шум не приличаше на удари от весла, нито идваше откъм реката. Беше от скърцане на врата или прозорец и идваше отдолу, точно под мястото, гдето стоеше Къхуун.
Той протегна врат и от това, което видя, лицето му побледня като луната, а кръвта се смръзна в жилите му.
Прозорецът, който се отвори, беше от спалнята на братовчедката му Луиза. Самата тя стоеше на стъпалата, които водеха към градината, и като че възнамеряваше да слезе там.
Облечена в широк бял пеньоар, на главата с бяла кърпа, Луиза приличаше на русалка.
Къхуун започна трескаво да мисли. Не можеше да не свърже появата на братовчедката си с човека, който бе прекосил реката.
А кой можеше да бъде този човек? Кой друг освен Морис — ловецът на мустанги?
Тайна среща! При това уговорена!
Не можеше да има съмнение, но дори и да имаше, то щеше скоро да се разкрие. Облечената в бяло фигура се плъзна безшумно по каменните стъпала тръгна по пясъчната пътека и изчезна в сянката на дърветата, гдето бе закотвена лодката.
Бившият капитан стоя известно време на асотеата като вкаменен, без да може да проговори или да мръдне. Едва когато бялото видение изчезна и откъм дърветата се дочу тих шепот, той реши да действува.
Къхуун се отказа от намерението си да събужда другите — поне засега. По-добре да бъде отначало единствен свидетел на падението на братовчедката си и тогава…
Всъщност той не беше в състояние да изработи някакъв определен план. Подтикван само от свиреп подтик, той бързо се втурна надолу и слезе в градината.
Щом стигна там, Къхуун се почувствува отмалял. Краката му се бяха разтреперани още докато слизаше по каменните стълби. Те все още трепереха, когато тръгна по пътеката и сви зад дърветата, отгдето стана невидим свидетел на срещата, която го порази.
Той чу клетвите им за взаимна любов, решението на ловеца на мустанги да отпътува при изгрев слънце, обещанието да се върне и откритието, което направи при това обещание.
С горчива мъка чу как Луиза го увещаваше да остане и защо накрая се съгласи да го пусне.
Видя възторжената прегръдка. Тя го накара да тропне нервно с крак, от което щурците се уплашиха и млъкнаха.
Защо не изскочи в този миг и не сложи край на тяхната среща? Защо не повали с един удар противника си в нозете на неговата любима? Защо не го стори още в началото — той не се нуждаеше вече от доказателства за позора на братовчедката си.
По-рано не би бил толкова търпелив. Какво го задържаше сега? Дали револверът, който блестеше под лунната светлина в кобура на противника му?
Може би! Както и да е, въпреки изкушението, нещо не само го възпря да отмъсти незабавно, но го накара точно когато бяха прегърнати — при тази подлудяваща гледка — да се оттегли бързо към къщи. Влюбените останаха сами, без да разберат, че са били наблюдавани.