Майн Рид
Конникът без глава (67)

Глава LXVI
ПРЕСЛЕДВАНА ОТ КОМАНЧИ

Исидора бе ездачката, която се появи така странно и внезапно. Какво я бе накарало да се върне? Защо яздеше с такава опасна бързина?

За да обясним всичко, трябва да се върнем към мрачния унес, от който я бе извадила срещата с „тексасците“.

Докато се отдалечаваше от Аламо, тя не се сети да погледне назад, за да види дали не я следят. Погълната от плановете си за отмъщение, тя яздеше, без да хвърли нито един поглед зад себе си.

Мисълта, че и Луиза Пойндекстър изглеждаше решена да напусне хакалето, не бе голямо утешение за нея. С бързото предчувствие на жена, тя се сети за причината макар и да знаеше добре, че е неоснователна.

Въпреки това радваше я мисълта, че нейната съперница, без да подозира щастието си, страда като нея.

Освен това Исидора се надяваше, че случката може да охлади сърцето на гордата креолка към човека, когото тя благоволяваше да люби. Но надеждата й бе слаба, бледа и самата тя не й вярваше.

Съдейки по своето сърце, Исидора не можеше да залага на неравната любов. Нейната собствена история беше доказателство за това. Все пак тя се надяваше, че присъствието й в хакалето е причинило болка и можеше да разруши щастието на омразната й съперница.

Исидора размишляваше по въпроса с някаква подтисната радост. Това продължи до срещата й с тексасците.

Докато се връщаше с тях, настроението й се промени. Пътят, по който щеше да тръгне Луиза, бе същият, по който самата тя бе дошла. Но не се виждаше никаква жена. Дали креолката не е променила решението си? Сигурно е останала в хакалето и в този миг изпълнява ролята на милосърдна сестра, която Исидора би изпълнявала с такова голямо желание.

Надеждата, че скоро ще опозори жената, която разби сърцето й, бе единственото й утешение.

Въпросите на Пойндекстър и придружаващите го бяха разяснили до голяма степен положението. Още по-ясно стана то след последните въпроси на Къхуун. След като си отидоха хората, които я разпитваха, Исидора остана край гъсталака, колебаейки се дали да тръгне към Леона, или да се върне и види една сцена, която благодарение на нея не можеше да не бъде интересна.

Исидора се намира на края на гъсталака, под сенките на дърветата. Възседнала е сивия си жребец, който стои с разширени ноздри и широко отворени очи, и гледа след кавалкадата, на която язди самотен конник. Жребецът може би щеше да се учуди защо го разкарват така наоколо, ако не бе свикнал с прищевките на своята своенравна ездачка.

Тя гледа в същата посока — към кипариса, чиито мрачни върхове се извишават над склоновете на Аламо.

Тя вижда преследвачите да се спускат, следвани от човека, който я беше разпитвал толкова подробно. Когато неговата глава потъна под нивото на равнината, Исидора си въобразява, че е сама.

Но не е така.

За известно време — десет петнадесет, двадесет минути, тя стои нерешително.

Никой не би трябвало да завижда на мислите й. Тя не изпитва голямо удоволствие от отмъщението, осъществено главно по нейна вина. Ако е унижила жената, която мрази, същевременно може би е унижила и мъжа, когото люби. Въпреки всичко, което се случи, тя не може да не го обича.

— Света Дево! — мълви Исидора като в треска. — Какво направих? Ако тези хора — регулаторите, за които съм чувала, че са много жестоки, — ако го намерят за виновен, как може да свърши цялата работа? Със смърт! Божа майко! Не, не желая това. Най-малко пък от техните ръце, не! Не! Колко диви бяха техните погледи, а движенията им — строги, решителни. А когато им показах пътя, колко бързо тръгнаха, без да се интересуват вече от мене. О, те са решили дон Морисио да умре. Той е чужденец — така съм чувала. Не им е съотечественик, нито роднина. Само е от същата раса. Самичък, без приятели и с много врагове. Господи! Как не се сетих? Този, който преди малко ме напусна, не беше ли братовчедът, за когото съм чувала да се говори? О! Сега разбирам защо ме разпитваше. Неговото сърце като моето… също като моето!

Тя седи, вперила поглед в откритата равнина. Сивият жребец все още потреперва нервно; кавалкадата отдавна е изчезнала, а още го държат на едно място. Настроението му отговаря на духа на ездачката, която се двоуми, разяждана от нерешителност.

Конят пръв надушва опасността. Той я възвестява с подтиснато, несигурно цвилене, с което сякаш иска да привлече вниманието й. Главата му, обърната назад към гъсталака, показва, че неприятелят се намира в тази посока.

Кой ли е? Какво ли има там?

Предупредена от жребеца, Исидора се обръща към гъсталака и разглежда пътеката, по която наскоро бе минала. Това е пътят за Леона. От него се виждат само около двеста ярда в права посока. По-нататък той се губи в храстите, сред които обикаля.

По пътя няма жива душа — нищо, освен два-три мършави койота, които се спотайват в сенките на дърветата и душат следите с надежда да намерят нещо изпаднало от някой препускащ конник.

Койотите обаче не са причина за възбуждението на сивия жребец. Той ги вижда, но какво от това? Прерийният вълк не е нито рядкост, нито нещо, от което жребецът се плаши. Има нещо друго — нещо, което конят бе подушил или чул.

Исидора се ослушва, но до слуха й не идва никакъв тревожен звук. Лаят на чакалите не може да породи страх, а още по-малко посред бял ден. Нищо друго не се чува.

Мисълта на Исидора отново се връща при „тексасците“, по-точно при човека, който последен се раздели с нея. Занимава я мисълта за целта на неговите настойчиви въпроси, но конят пак прекъсва размишленията й.

Животното показва, че не му се стои на това място, души въздуха, пръхти и най-после изцвилва по-силно от преди.

Този път на цвиленето отговарят няколко коня, които изглежда се движат по пътя, но още са закрити от дърветата. В същото време се чува тропот от копита.

Изведнъж тропотът стихва. Другите коне или бяха спрели на място, или вървяха бавно и не правеха шум.

Исидора приема първото предположение. Смята, че ездачите са Спрели конете, щом са чули цвиленето на нейния жребец.

Тя успокоява коня и се ослушва.

Сред дърветата се чува шепот и макар че не е много ясен, явно е, че мъже разговарят ниско.

Гласовете затихват и сред гъсталака отново насъпва тишина. Конниците, които и да са, продължават да стоят на едно място и може би се колебаят дали да продължат пътя си.

Исидора не е нито изненадана, нито уплашена. Сигурно някакви пътници за Рио Гранде или може би някои изостанали от групата на тексасците, които, чувайки цвилене, предпазливо са спрели. Това е съвсем естествено, когато се знае, че индианците са поели бойния път.

Естествено беше и тя да е предпазлива, независимо от това кои са непознатите. Мексиканката внимателно подкарва коня си настрана, спира под сянката на една акация и отново се ослушва.

Не мина дълго и тя откри, че конниците се приближават към нея, но не по пътеката, а през гъсталака. При това те като че ли не се движат заедно, а поотделно и се опитват да я обкръжат.

Тя може да познае това по тропота на копитата, който се чува от различни страни. Конете се движат тихо, но изглежда отделно един от друг. Ездачите не проговарят нито дума. Мълчанието им е зловещо, независимо дали се дължи на хитрост или предпазливост. А може би имат лоши намерения?

Те сигурно са открили къде се намира тя. Цвиленето на коня я бе издало. Конниците може би искат да я заобиколят, като се приближават от различни страни, за да са сигурни, че ще я заловят.

Откъде да знае дали нямат враждебни намерения. Тя има неприятели, особено един — дон Мигел Диас. А и команчите, които винаги могат да те безпокоят и които сега бяха нарушили мира.

Исидора е разтревожена. Поведението на скритите конници в най-добрия случай е съмнително. Обикновени пътници биха продължили да яздят по пътеката, а тези се промъкват през гъсталака.

Тя се оглежда, за да проучи мястото, гдето се е скрила, и установява, че не е подходящо. Тънките, перести листа на акациите не могат да я скрият от очите на хората, които минават наблизо. От тропота личи, че към нея не се приближава само един конник. Сигурно скоро ще я открият.

При тази мисъл Исидора забива шпори в хълбоците на коня и се отдалечава от гъсталака. След това завива по пътеката и се впуска в откритата прерия, която се простира към Аламо.

Нейното намерение е да се отдалечи двеста-триста ярда, за да бъде неуязвима от стрела или куршум, после да спре, докато разбере кои са преследвачите й — приятели или врагове.

Ако са неприятели, тя ще разчита на бързината на сивия си смел жребец, който ще я закара при „тексасците“.

Исидора обаче не може да осъществи намерението си. Попречват й конниците, които изскачат едновременно от храстите почти тъй бързо, както и тя.

Те се появяват от различни страни и бързо се впускат към нея.

Само един поглед е достатъчен, за да види, че кожата им е с бронзов цвят, телата — полуголи, лицата — намазани с червена боя, а от косите им стърчат алени пера.

— Los Indios! — механически промълвява мексиканката, която отново забива шпори в ребрата на жребеца и в бесен галоп препуска към кипариса.

Един бърз поглед назад й показва, че я преследват, макар че тя го знае и без да поглежда назад. Но тя узнава и друго, че индианците са наблизо и имат сериозни намерения, толкова сериозни, че противно на обичая си не издават бойния си вик.

Тяхното мълчание говори, че са решени твърдо да я пленят, сякаш имат предварително установен план.

До този миг Исидора не се плашеше много от среща с червените пирати на прерията. От дълги години те живееха в мир с тексасците и мексиканците и единственото нещо, от което човек можеше да се страхува, беше тяхното грубо държане, когато са под въздействието на алкохола, както би се страхувала една девойка и в цивилизования свят, когато срещне група пияни моряци, прекарали деня в някоя кръчма.

Исидора беше изпитала веднъж опасностите от такава среща. Тя си спомни с по-малко болка за самата опасност, отколкото за горчивите последствия.

Но сега заплахата е съвсем друга. Мирът е нарушен. Из въздуха се носи дъхът на войната. Преследвачите й не са упоени от огнената вода на своите врагове. Те жадуват за кръв и тя бяга, за да се спаси не само от опозоряване, но може би и от смърт.

С камшик, шпори и викове Исидора кара коня си да препуска по откритата равнина с най-голяма възможна бързина.

Чува се само нейният глас. Преследвачите й са безмълвни като привидения.

Тя поглежда назад само веднъж. Те са четирима. Но и четирима са много, още повече за една жена.

Няма никаква надежда освен да се приближи толкова до тексасците, че да чуят виковете й.

Исидора лети към кипариса!