Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XXVIII
ЗАБРАНЕНАТА РАДОСТ
Откакто в Тексас се появиха англосаксонските заселници, а можем да се върнем цял век по-рано и да кажем: откакто страната беше колонизирана от потомците на конкистадорите, един от най-важните въпроси е бил въпросът за туземците. Дали законните господари на тая земя воюваха с преселниците или по силата на някакъв договор между тях владееше мир, беше без значение — за тях се говореше винаги. И в двата случая те бяха главната тема на всекидневни разисквания. В първия случай разговорите се отнасяха до опасностите, които могат да надвиснат всеки час, а във втория — се обсъждаше въпросът, дълго ли ще трае договорът, който в момента ги задължава да заровят томахавките си[1].
Това бяха най-важните теми за разговор на закуска, обед и вечеря, при властта и на мексиканците, и на американците, дори и досега. В дома на плантатора и в лагера на ловеца думите мечка-рогач, кугуар или дива свиня се споменават много по-рядко и с много по-малко страх, отколкото думата „индианец“. Тя плаши децата в Тексас повече от призраците в приказките и не им дава да заспят на коравите постели; тя смущава покоя и на родителите им.
Въпреки яките стени, подходящи повече за крепост, отколкото за жилище, с които бе заобиколена Каса дел Корво, обитателите й не можеха да се освободят от страха, обзел всички по границата. Досега те знаеха твърде малко за индианците, и то само това, което бяха чували от други, но постепенно се запознаваха все по-добре със същността на „ужаса“, който смущаваше съня на останалите заселници.
Почнаха да вярват, че това не са само празни приказки! А ако имаше все още някои не напълно убедени, една бележка, изпратена от командира на форта около две седмици след пикника, изцери съмненията им.
Съобщението бе донесено в ранна утрин от един войник. Предадоха го на плантатора тъкмо когато сядаше на закуска заедно с тримата членове на семейството — дъщерята Луиза, сина Хенри и племенника Касий Къхуун.
— Неочаквана новина! — възкликна плантаторът, като прочете набързо бележката. — Не особено приятна, ако е вярна, а предполагам, че не може да има съмнение за истинността й, тъй като самият майор изглежда убеден, че е така.
— Неприятна новина ли? — попита дъщеря му с пламнали бузи. След това си зададе редица въпроси:
— Какво ли пише майорът? Срещнах го вчера, когато яздех в гората. Той ме видя заедно с… Дали е това? Господи! Ако баща ми научи…
— Майорът съобщава, че „команчите поели бойните пътеки…“
— О, това ли било! — изтърва неволно Луиза, като че в новината нямаше нищо страшно. — Уплаши ни, татко! — Помислих, че е нещо по-лошо.
— По-лошо ли? Как можеш да говориш така лекомислено? В Тексас няма нищо по-лошо от команчите, когато почнат да воюват.
За Луиза съществуваха и други опасности, също така мъчно преодолими. Може би си беше спомнила за преследването от дивите жребци или път за следата на ласото.
Но тя не отговори. Разговорът бе продължен от Къхуун.
— Сигурен ли е майорът, че индианците са се надигнали? Какво пише, вуйчо?
— Пише, че от няколко дни имало такива слухове, но не били достоверни. Сега било положително. Дивата котка, главатар на семинолите, отишъл снощи във форта с неколцина от племето си и занесъл новината, че команчите от цял Тексас са издигнали в лагерите си украсения стълб и че от месец вече играят танца на войната[2]. Няколко групи вече са тръгнали в поход и всеки миг могат да пристигнат в поселището.
— А вярват ли на Дивата котка? — попита Луиза. Въпросът й се дължеше на един неприятен спомен. — Могат ли да се доверят на този индиански родоотстъпник, който изглежда да е враг не само на белите, но и на своите.
— Имаш право. Ти описа главатаря на семинолите почти така, както го описва и майорът в писмото си. Той ни съветва да се пазим от този двулик негодник, който сигурно ще се присъедини към команчите, когато намери за изгодно. Но както и да е — продължи плантаторът, като остави настрана бележката и се зае с кафето и кифлите, — смятам, че няма да видим тук никакви червенокожи — нито семиноли, нито команчи. Да се надяваме, че ако дойдат насам, няма да харесат стените на Каса дел Корво и ще ни оставят на мира.
Още преди да се обади някой, появата на едно смугло лице на вратата на столовата, гдето закусваха, промени напълно насоката на разговора. Това беше конярят Плуто.
— Какво искаш, Плуто? — запита господарят.
— Ехе-хе, мистър Удли, аз нищо не иска. Влязох само кажа на мис Луи, щом свърши закусва, петниста кобила готова. Ехе-хе, какво животно! Играе по плочи — ха-ха да хукне по торф на прерия.
— На езда ли отиваш, Луиза? — попита плантаторът. Веждите му се смръщиха в неодобрение, което той не се опита да скрие.
— Да, татко. Така мислех.
— Не бива.
— Защо?
— Искам да кажа, че не трябва да яздиш сама. Не е прилично.
— Защо мислиш така, татко? Аз често яздя сама.
— Да, за съжаление твърде често.
Последната забележка накара младата креолка леко да се изчерви, макар и да не знаеше как да я тълкува. Забележката беше неясна, но Луиза не настоя за обяснение. Напротив, тя се стараеше да го избегне, както пролича от отговора й.
— Ако не си съгласен, татко аз няма вече да излизам. При все че да се затворя в тази мрачна сграда, докато вие, мъжете, ходите навън по работа… Такъв ли живот смятате да водя в Тексас?
— Нищо подобно, дъще. Нямам нищо против да ходиш на езда колкото щеш, но трябва да те придружава Хенри или Касий. Не искам да яздиш сама. Имам си съображения за това.
— Съображения ли? Какви?
Въпросът се изплъзна неволно от устните на Луиза. Едва го бе задала, когато започна да съжалява. Смутеният й вид явно доказваше, че се страхува от отговора.
Но отговорът като че ли я облекчи донякъде.
— Какви други съображения мога да имам — каза плантаторът, с явно старание да бъде убедителен, — какви други подобри съображения от писмото на майора. Не забравяй, чедо, че не си в Луизиана, гдето една девойка може да пътува навсякъде без опасност да я обидят, а в Тексас, гдето има опасност дори за живота ти. Тук има индианци.
— Няма защо да се боя от индианците. Аз не се отдалечавам много от къщата. Никога не отивам на повече от пет мили.
— Пет мили! — обади се с престорена усмивка бившият офицер от доброволците. — Все едно че си се отдалечила на петдесет мили. Еднаква вероятност има да срещнеш червенокожи на сто ярда от вратата, както и на сто мили. Когато почнат да воюват, можеш да ги очакваш навсякъде и по всяко време. Мисля, че вуйчо Удли е прав. Непредпазливо е от твоя страна да яздиш сама.
— О, така ли? — обърна се рязко девойката към братовчеда си… — Извинявай, но мога ли да те попитам каква полза ще имам от тебе, ако случайно срещнем команчи, което е много невероятно? Каква гледка само ще представляваме ние с тебе сред бойните редици на нашарените индианци[3]. Ха! Ха! Не аз, а ти ще бъдеш в опасност. Аз сигурно ще избягам с коня си и ще те оставя сам да се оправяш. Опасно било дори на пет мили от дома! Ако в Тексас съществува ездач — все едно индианец или не, — който би могъл да настигне моята малка Луна на пет мили, то конят му трябва да е наистина бърз. А за твоя кон такова нещо не може да се каже, мистър Кеш!
— Стига, Луиза! — заповяда Пойндекстър. — Не обичам да говориш такива нелепости. Не й обръщай внимание, Касий! Дори ако не съществуваше опасност от индианци, по тия места има доста злосторници, от които трябва да се пазиш. Казах вече: забранявам ти да яздиш сама, както си свикнала напоследък.
— Както кажеш, татко — отвърна Луиза примирено, като стана от масата и тръгна да излиза. — Разбира се, че ще те послушам, дори и да се разболея от липса на движение. Хайде Плуто — добави тя, като се обърна към тъмнокожия човек, който още се хилеше на вратата, — върни Луна в конюшнята или я пусни по пасбищата, където и да е. Ако иска, нека се върне и в родната си прерия. Тя не е потребна вече тук.
С тези думи девойката напусна гордо стаята, като остави тримата мъже да размишляват за насмешката в думите й.
Но това не бяха последните изречени думи от нея по този повод. Докато минаваше с лека походка по коридора, който водеше към стаята й, от устата й, се чуха други, почти механично изречени думи. Редица въпроси, които си задаваше сама и на които можеше да отговори само с предположения.
— Какво ли е чул татко? Дали само се съмнява? Или някой му е казал? Дали знае, че сме се срещали?