Майн Рид
Конникът без глава (25)

Глава XXIV
НА АСОТЕАТА

Из плантациите в Тексас няма ленивци. Работният ден започва с пукването на зората. Звънецът или рогът, които призовават тъмнокожите пролетарии на работа, са едновременно сигнал и за белия господар да напусне удобното легло.

Така е било в Каса дел Корво при старите й владетели. Семейството на американския плантатор не измени този обичай. Не защото искаше да спазва обичая, но защото самата природа го заставяше. В страна дето е почти винаги пролет, блажените утринни мигове не могат да бъдат пропилени в сън. Там почиват обикновено по обед, когато цялата природа притихва под лъчите на слънцето, като че всичко е преситено от изобилието им.

И когато слънцето се появи на следната сутрин, всички го приветствуват с нова радост. Тогава тропическите птици разперват блестящите си криле, цветята разтварят оросените си коронки под неговите горещи милувки. Цялата природа е готова пак да го признае за свой господар.

Създанието, което се появи на покрива на Каса дел Корво, беше блестящо като птиците, които пърхат сред зеленината на Югозападен Тексас, и хубаво като цветята, които цъфтят по неговите поляни. Самата Аврора, надничаща из розовите си покои, не би изглеждала по-свежа от младата креолка, загледана към завесите на ложето, откъдето слънцето на Тексас се извисяваше като топка от разтопено злато. Тя бе застанала на източната страна на асотеата. Бялата й ръка почиваше на парапета, още влажен от нощната роса. Долу се простираше градината, покрай която обикаляше реката. На срещната страна се виждаше висок бряг, а още по-нататък — просторното плато на прерията.

Този възхитителен пейзаж ли гледаше тя? Не.

Тя не забелязваше и изгряващото слънце, при все че приличаше на някаква прекрасна езичница, която отправя утринните Си молитви към него.

Или се любуваше на птичите песни, които огласяха градината и съседната горичка?

Не, ушите й бяха сякаш глухи, а очите — слепи. Погледът й блуждаеше, като че мисълта й бе заета с далечни неща.

За разлика от радостната ведрина на небето по нейното чело бе паднала сянка. Въпреки веселото чуруликане на птичките лицето й беше скръбно.

Тя беше сама. Нямаше кой да забележи нейната тъга или да я попита за причините й.

От устата й се отрониха несъзнателно няколко едва доловими думи, които разкриха тайната.

— Дали не е тежко ранен? Дали няма да умре?

За кого се отнасяха тези загрижени думи и предположения? Дали за ранения, който лежеше почти под нозете й, в една от стаите на асиендата — за братовчеда й Касий Къхуун? Едва ли! Преди няколко дни докторът бе казал, че той е вън от опасност и скоро ще оздравее. Всеки, който би чул горестните й думи, щеше да се убеди, че не са за него.

— Никого не мога да изпратя да научи какво е станало. Не се осмелявам и да попитам. Страх ме е да се доверя на хората си. Кой знае дали е на добро място. И дали се грижат както трябва за него. Колко ми се иска да му пратя някаква вест — и то без никой да разбере. Какво ли стана със Зеб Стамп?

Нещо сякаш й подшушна, че все пак има вероятност Зеб да се появи. Тя погледна към равнината отвъд реката, гдето се виеше пътят. Той свързваше форт Индж с плантаторите по долното течение на Леона. Пътят минаваше из равнината на известно разстояние от брега и се приближаваше към реката само там, гдето тя извиваше към склона. Оттук се виждаше част от пътя, около половин миля по посока на форта. Виждаше се и една напречна пътека, която водеше към брода, а след това продължаваше към асиендата. В обратна посока — по течението на реката — се виждаше също част от пътя, който се изгубваше после из гъсталака на саваната.

Младата девойка разгледа пътя, който водеше към форт Индж. Зеб Стамп требваше да дойде оттам, но трй не се виждаше — не се виждаше изобщо никой.

Тя не изпита разочарование — нямаше никакво основание да очаква ловеца. Някакъв вътрешен усет я бе накарал да погледне нататък.

Но нещо по-силно от усет я накара след малко да се обърне и разгледа равнината в обратна посока. Ако очакваше да се появи някой оттам, не бе разочарована. Там, гдето пътят излизаше от шубрака, се появи кон. На пръв поглед ездачът приличаше на мъж, загърнат с наметало, подобно на арабски бурнус, но при по-внимателно разглеждане ясно личеше, че е жена. Лицето й почти не се виждаше, понеже беше забулено с прозрачен воал. Но и под него се съзираше красивия овал с мургава кожа и румени бузи, над които блестяха очи, сравними само с най-светлите звезди.

Нито небрежно падащият воал, нито мъжкият начин на яздене скриха от погледа на Луиза, че фигурата на ездачката е толкова привлекателна, колкото и лицето й.

След нея яздеше мъж — възседнал муле. Дрехите му и почтеното разстояние, което спазваше, доказваха, че е неин прислужник.

— Коя ли е тая жена? — пошепна Луиза Пойндекстър, като вдигна бързо далекогледа и го насочи към странно облечената фигура.

— Коя ли може да е? — повторно и озадачено се запита тя и продължи да я разглежда с просто око.

— Мексиканка, разбира се. А човекът на мулето е неин слуга. Сигурно някоя видна сеньора. Мислех, че всички са се преселили вече отвъд Рио Гранде. Прислужникът носи кошница. Какво ли има в нея? И защо отива във форта? Може пък да отива и в селото. Тази седмица я виждащ да минава за трети път оттук. Сигурно живее в някоя плантация надолу. Какъв особен начин на езда! Казвали са ми, че той е нещо обичайно за мексиканките. Какво ли ще бъде и аз да започна да яздя по същия начин? Струва ми се много по-лесно; но ако в щатите видят такова нещо, ще кажат, че не е женствено. Сякаш чувам вече как ще се разпищят нашите пуритански майки. Ха! Ха! Ха!

Развеселяването й трая само миг. Лицето на креолката потъмня така бързо, както потъмнява слънцето, засенчено от блуждаещ облак. Не беше предишната меланхолия, но бе все пак нещо сериозно, както пролича от внезапното й побледняване.

Причината можеше да се открие само в държането на забулената ездачка от другата страна на реката. От шубрака край пътя изскочи ненадейно антилопа. Животното се стрелна прея коня — великолепно същество, което се впусна още в следващия миг в пълен галоп след изплашената антилопа. Булото на ездачката се отметна от лицето й и се развя зад нея. Тя направи с дясната си ръка няколко вълнообразни движения във въздуха.

— Какво ще прави таз жена? — се запита Луиза. — О! Та това е ласо!

Мексиканската сеньора показа скоро съвършенството, с което владееше това национално оръжие. Тя хвърли примката около врата на антилопата и я повали на земята.

Прислужникът се приближи към мястото, гдето животното се мъчеше да се освободи, слезе от мулето, наведе се и го довърши, с ножа си. След това метна лова отзад на седлото, качи се на мулето и последва господарката си. Тя бе прибрала вече ласото, оправила воала си и сега яздеше напред сякаш не беше се случило нищо особено.

Изразът на креолката се помрачи, когато видя, че мексиканката размахва ласото във въздуха, но не от изненада, а от друга, много по-неприятна мисъл.

Лицето й не се проясни скоро. Облакът, който го засенчваше, все още витаеше над веждите й, макар че белите ръце с далекогледа скриваха очите й.

Мрачното й настроение продължи, докато ездачката се виждаше по пътя и дори когато се скри зад акациите.

— О дали е тя? Той каза, че била на моите години, но по-ниска. Отговаря на описанието, доколкото може да се разбере от такова разстояние. Живее на Рио Гранде. От време на време идва на Леона, за да посети роднините си. Кои ли са? Защо не го пита как се казват? О, дали е тя?