Майн Рид
Конникът без глава (8)

Глава VII
НОЩНИ ТРЕВОГИ

Неочакваната новина, че петнистият мустанг, който бе целта на неговото посещение, е вече хванат, повиши много настроението на стария ловец. Част от съдържанието на дамаджаната, което надмина очакванията на Фелим, го повиши още повече. И за тримата имаше по една апетитна глътка, преди да започнат печената пуйка, още по една, за да я преглътнат по-лесно, и по няколко други, когато запалиха лулите след вечеря.

През цялото време разговаряха за неща, за които хората от прерията обичат най-много да говорят: за индианци и ловджийски истории.

Тъй като Зеб Стамп бе нещо като жива енциклопедия по ловджийските въпроси, оставиха той да говори най-много. И той разправяше така, че от устата на захласнатия ирландец често се чуваха учудени възклицания.

Обаче разговорът бе прекратен много преди полунощ. Празната дамаджана покрай другото бе може би главната причина, която ги накара да се оттеглят на почивка, въпреки че имаше и друга, по-вероятна. На следващото утро ловецът на мустанги възнамеряваше да тръгне за поселището и всички трябваше да бъдат отрано на крак, за да се подготвят за път. Неопитомените още диви коне трябваше да бъдат навързани заедно, за да не избягат по пътя. И много други неща трябваше да бъдат свършени, преди да тръгнат.

Ловецът бе вързал вече старата си кобила, както той наричаше жалкия представител на конската раса, която яздеше от време на време, и си бе донесъл едно старо жълтеникаво одеяло — единствената му постелка.

— Може да легнете на моето легло — каза учтивият домакин. — Аз ще си постеля някоя кожа на пода.

— Не — отвърна гостът. — Зеб Стамп не е свикнал да спи на вашите „рафтове“. По ми е добре на твърдата земя. Там си спя по-хубаво и няма да ме е срах, че ще падна.

— Легнете на пода, щом искате. Тук е най-удобното място. Ще ви постеля една кожа.

— Не е нужно, млади момко. Само ще си изгубите времето. Не спя аз на под. Моето легло е зелената трева на прерията.

— Какво — да не искате да спите навън? — попита изненадан ловецът на мустанги, като видя че гостът, преметнал на ръка старото си одеяло, тръгва към вратата.

— Точно това ще направя.

— Нощта е много студена, също като че духа „севернякът“.

— Пет пари не давам! По-хубаво да ти е малко студено, отколкото да се задушиш, а знам, че ще се задуша, ако легна под покрив.

— Шегувате се, нали, мистър Стамп?

— Момко — отвърна ловецът натъртено, без да отговори направо на въпроса, — близо шест години изминаха, откакто Зеб Стамп не е слагал старото си тяло под покрив. По-рано имах нещо като къща в хралупата на един клен. Това беше на Мисисипи, когато моята бабичка беше още жива. Държах жилището заради нея. След като тя си отиде, преместих се в Луизиана, а после дойдох тук. Оттогава само сините небеса на Тексас са моят покрив и когато съм на крак, и когато спя.

— Ако искате да спите навън…

— Искам — отвърна лаконично ловецът, прекрачи прага и излезе на малката полянка, която се простираше между колибата и потока.

Старото одеяло не беше единственото нещо, което ловецът носеше. На ръката му висеше шест-седем ярда въже от конски косъм. Това бе парче кабриесто, което обикновено служи за връзване на конете, когато пасат. Сега обаче то имаше друго предназначение.

Луната светеше и Зеб можа старателно да разгледа тревата в кръг с диаметър няколко фута. Със същото старание той опаса мястото с въжето и образува нещо като неправилна елипса. След това се зави със старото одеяло и спокойно се излета в ограденото място. Само след минута той изглеждаше вече заспал.

Тежкото му дишане показваше, че наистина спеше. Зеб Стамп имаше здрав организъм и спокойна съвест, та можеше да заспи веднага, щом легне. Но сънят му скоро бе смутен. Две учудени очи бяха наблюдавали всяко негово движение — очите на Фелим О’Нийл.

— Боже мой — промърмори ирландецът, — какво означава това? Защо старикът се огради с въже?

Неговото любопитство се бори известно време с чувството му за приличие и накрая надделя. Точно когато заспалият ловец започна да хърка, Фелим се промъкна до него, разтърси го, събуди го и му зададе въпроса, който сам си бе задал.

— Ирландско магаре! — извика Стамп, явно ядосан, че го будят. — Помислих, че вече се е съмнало. Защо съм сложил въжето ли? За какво мога да го сложа, ако не да пропъждам гадините.

— Кои гадини, мистър Стамп? Змиите ли?

— Змиите, разбира се! Дявол да те вземе! Върви лягай! Въпреки острия упрек Фелим се върна в колибата много доволен. Защото, казваше той, това, което „дотяга в Тексас повече от индианците“ и не те оставя да заспиш, са отровните змии. Фелим не бе прекарал ни една спокойна нощ, откато бе дошъл в страната, защото постоянно или мислеше, или сънуваше тези отвратителни усойници. Колко жалко, че свети Патрик не бе идвал в Тексас, преди да тръгне за онзи свят!

Фелим, който живееше в тази отдалечена колиба и срещаше малко хора още не беше чувал за свойствата на кабриестото. Сега незабавно се възползува от това което току-що научи. Върна се в колибата и крадешком, пропълзя вътре, тъй като не искаше да събуди господаря си, който бе вече заспал, откачи от гвоздея въжето от конски косъм, излезе навън и огради колибата с него.

След това пак влезе и докато прекрачваше прага, си мърмореше:

— Тази вечер Фелим О’Нийл ще спи спокойно напук на всички змии в Тексас.

Няколко минути след този монолог, около колибата на ловеца на мустанги беше съвсем тихо. Тихо беше и вътре, защото сънародникът на свети Патрик, който не се страхуваше вече от нашествието на влечугите, заспа веднага щом легна на постланата конска кожа.

Известно време като че всички, включително Тара и плененият кон, се наслаждаваха на пълно спокойствие. Тишината се нарушаваше само от кобилата на Зеб Стамп, която хрупаше наблизо сладката сочна трева.

Изведнъж обаче старият ловец се размърда. Вместо да лежи спокойно, той започна да се обръща ту на една, ту на друга страна, като че ли някаква трескава мисъл го държеше буден.

Това продължи няколко минути, после той се надигна, седна и се огледа недоволно.

— Дявол да го вземе този прост и нахален ирландец! — процеди през зъби Стамп. — Развали ми съня. Иде ми да го измъкна и да го бутна в потока. Господ да ме убие, ако не го направя, но не ми се ще да обидя другия ирландец. Ето на, сега може и да не дремна до сутринта.

След тези думи раздразненият ловец се зави пак и легна, но не заспа, а продължи да се върти и накрая пак се надигна.

Той продължи предишния си монолог, но този път заканите му да хвърли Фелим в потока бяха по-явни, с по-настойчив и решителен тон.

Зеб като че се колебаеше дали да осъществи намерението си, когато погледът му падна на нещо, което промени насоката на мислите му.

На земята, на двадесетина фута от мястото, дето лежеше, в тревата се плъзгаше дълго тънко тяло. Неговата змийска форма и гладка хлъзгава кожа, която отразяваше сребристите лъчи на луната, явно показваха, че е влечуго.

— Змия! — възкликна Зеб тихо, когато очите му се спряха на влечугото. — Каква ли е и какво ли търси тук по това време? Много е голяма за гърмяща змия, макар че по тези места се срещат и такива големи. Цветът й е много светъл и е тънка в средата. Не, не е гърмяща змия. А, сега разбирам каква е гадината! Пилищарка е; сигурно е излязла да търси яйца. Дявол я взел, направо към мене пълзи.

От тона му личеше, че той не се страхува от влечугото дори когато разбра, че то приближава. Стамп знаеше, че змията няма да прекоси въжето от конски косъм, а като се допре до него, ще избяга като от огън. Намирайки се в безопасност в този магически кръг, той можеше спокойно да наблюдава натрапницата, дори ако тя беше някоя от най-отровните змии в прерията.

Но не беше така. Напротив, това бе една от най-безопасните змии, безвредна като „пилето“, от което идва общоприетото й наименование. А същевременно е една от най-големите в списъка на американските влечуги.

Изразът на Зеб, докато седеше и я наблюдаваше, показваше само обикновено любопитство. Като ловец, свикнал да спи навън, той не се учуди или уплаши дори когато змията се приближи до кабриестото и отърка издигнатата си глава о въжето. Сега вече съвсем нямаше основание да се страхува, тъй като тя незабавно се обърна и се отдалечи в тревата.

Няколко секунди ловецът я наблюдаваше, без да се помръдне. Сякаш не беше решил дали да я настигне и унищожи или да я остави да си отиде невредима. Ако беше гърмяща змия, усойница или „мокасина“, щеше да постъпи според проклятието, изречено в райската градина, и щеше да смачка главата й с тежкия ток на ботушите си от крокодилска кожа. Но една безвредна пилищарка не бе неприятна за Зеб Стамп. Това ясно пролича от думите му, изречени, когато тя се отдалечаваше бавно.

— Горкото пълзящо животинче! Нека си върви, то не ми е враг, макар от време на време да изсмуква яйцата на пуйките и да намалява рожбите им. Такава му е природата и няма защо да му се сърдя. Ама има защо да се ядосвам на онзи глупав ирландец. Дявол да го вземе! Само ме събуди. Заслужава да му дам да се разбере, но не ми идва на ум нищо, което да не разсърди младия момък. Чакай! Мътните го взели!

Сетих се! Да не ми е името Зеб Стамп, ако точно това не ми трябваше.

При тези думи ловецът, чието лице се развесели изведнъж, скочи и превит на две, се втурна след отдалечаващата се пилищарка. С няколко крачки той се намери до змията и се хвърли върху й с протегнати пръсти.

В следващия миг Зеб вдигна дългото й лъскаво тяло от земята. То се гърчеше в ръцете му.

— Сега, мистър Фелим — възкликна той, — ела да видиш, ако не изплаша ирландската ти душица така, че да не можеш да мигнеш до сутринта. Ето ти другар за леглото!

Като каза това, той се приближи до колибата, промъкна се тихо в сянката й и пусна змията в кръга, образуван от кабриестото, с което Фелим бе заградил така умело жилището си.

След това Стамп се върна на тревистото си легло, зави раменете си със старото одеяло и промърмори:

— Влечугото няма да излезе от кръга — това е сигурно. Че ще вземе да обикаля навсякъде, за да намери откъде да се измъкне — и това е сигурно. И ако не пропълзи по този ирландски глупчо, преди да мине половин час, значи, че аз самият съм глупак. Хей! Какво става! На, ако вече не го е полазила!

И да искаше ловецът да каже още нещо, нямаше да се чуе. Защото в този миг се вдигна такава врява, която сигурно изпоплаши всичко живо по Аламо на няколко мили нагоре и надолу по потока. Отначало се разнесе човешки вик или по-скоро рев, който можеше да идва само от гърлото на един ирландец. Фелим О’Нийл надаваше този адски вой.

Неговият глас обаче скоро потъна в хор от лай, ръмжене и цвилене, което продължи няколко минути.

— Какво има? — запита господарят му, като скочи от леглото и тръгна пипнешком към ужасения си прислужник. — Какво те прихвана. Фелим? Да не си видял призрак?

— Ох! Господарю! Господи! Нещо по-лошо. Една змия ме погуби! Изпохапа ме навсякъде! О, свети Патрик, спаси мене грешния! Сигурно ще умра!

— Ухапа ли те, казваш! Къде? — попита Морис, като запали бързо светилника и почна да разглежда кожата на прислужника, подпомогнат от стария ловец, който бе пристигнал вече в колибата.

— Не виждам никакви следи от ухапването — продължи ловецът на мустанги, като обърна Фелим няколко пъти и старателно разгледа тялото му.

— И драскотина дори няма — обади се лаконично Стамп.

— Дано не ме е ухапала! Пропълзя по цялото ми тяло. Още я усещам по кожата си — студена като лед.

— Наистина ли е било змия? — попита Морис, склонен да се усъмни в изявленията на своя помощник. — Сънувал си, Фелим, и нищо повече.

— Ни най-малко, господарю. Беше истинска змия. Бога ми, сигурен съм.

— Трябва да е било змия — забеляза сухо ловецът. — Я да видим дали можем да я намерим. Чудна работа! Около цялата къща има въже от конски косъм. Как го е преминала? Ето я, ей там!

Още докато говореше, ловецът посочи към един от ъглите на колибата, дето змията се бе навила на кълбо.

— Е, пилищарка! — продължи той. — Не е опасна, като гълъбче е! Не може да е ухапала мистър Фелим, но ето на — отсега нататък няма вече да хапе.

Ловецът сграбчи змията, вдигна я високо и я тръшна о пода на колибата така, че тя почти загуби способност да се движи.

— Ето, мистър Фелим — обади се той, като я довърши с тока на тежките си ботуши. — Сега можеш да си легнеш и да спиш необезпокояван до сутринта поне от змии.

Като подритна мъртвата змия, Зеб Стамп напусна колибата, позасмя се самодоволно и за трети път изтегна огромното си тяло в тревата.