Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава LXXXIX
РЕЧТА НА ПОДСЪДИМИЯ
По съвет на адвоката обвиняемият се е подготвил да се възползува от дадената му възможност.
По знак на съдията той пристъпва напред. На две крачки зад него върви охраната.
Излишно е да се споменава, че настъпва гробна тишина. Дори щурците, които до този миг църкаха сред листата на дъба, заглъхват, като че ли уплашени от настъпилата тишина. Очите на всички са впити в затворника, а ушите им — наострени да доловят всяка дума от неговото признание.
— Господин съдия и господа съдебни заседатели — подхваща той речта си съгласно приетия в Тексас ред. — Признателен съм, че ми се дава възможност да говоря. Използувайки това си право, аз ще бъда кратък. Първо, трябва да кажа следното: макар че много от обстоятелствата, споменати през време на делото, изглеждат странни и необясними, моят прост разказ ще обясни някои от тях. Не всички факти, които чухте, са верни. Някои са лъжливи, както е лъжлива и устата, която ги произнесе.
Подсъдимият отправи поглед към Касий Къхуун, който се разтреперва, сякаш е изправен пред дулото на револвер.
— Вярно е, както вече се спомена, аз се срещнах с мис Пойндекстър. Тази благородна девойка със своето великодушно признание ме спаси от греха да дам лъжливи показания, което може би щях да направя. Моля да ми повярвате за всичко останало, което ще ви кажа. Вярно е също, че срещата ни беше тайна и бе прекъсната от човека, който сега не е вече тук, за да разправи какво се случи след това. Вярно, е че си разменихме гневни думи или по-право той отправи гневни думи към мене. Но не е вярно, че по-късно нашата разпра е била подновена, и човекът, който се закле в това, не би се осмелил да го каже, ако аз имах възможност да му се противопоставя така, както заслужава.
Отново обвиняемият обръща очи към Къхуун, който уплашено се крие зад тълпата.
— Напротив — продължава обвиняемият, — при следващата ми среща с Хенри Пойндекстър той ми поиска извинение и аз му отвърнах с приятелски чувства, та дори и нещо повече. Кой би могъл да не го обича? Едва ли е нужно да ви казвам колко щастлив бях, че имах случай да му простя за обидните думи и да се помирим.
— Значи сте се помирили? — пита съдията, като се възползува от краткото прекъсване на разказа. — Къде стана това?
На около четиристотин ярда от мястото, където беше извършено убийството.
Съдията скача на крака. Съдебните заседатели — също. Зрителите, поразени от изненада, се изправят.
За първи път се споменава с положителност мястото на убийството. За първи път се казва, че изобщо е било извършено убийство.
— Имате предвид мястото, където бе намерена локва кръв? — пита съдията нерешително.
— Имам предвид мястото, където Хенри Пойндекстър беше убит.
Отново присъствуващите са изненадани — чуват се подтиснати възклицания и шепот. Високо се разнася стон — стон, изтръгнал се о гърдите на Удли Пойндекстър, който за първи път напълно се уверява, че вече няма син! В бащиното сърце досега мъждукаше надеждата, че синът му може да е жив, че е изчезнал — възпрепятствуван да се върне, защото му се е случило нещо, защото е болен, пленен от индианци или нещо подобно. Досега липсваха неоспорими доказателства за неговата смърт. Съществуваха само отделни, случайни и съвсем неубедителни догадки. Тази надежда угасна с думите на обвиняемия.
— Вие значи сте сигурен че той е мъртъв? — запитва обвинителят.
— Съвсем сигурен — отговаря обвиняемият. — Ако бяхте го видели, както аз го видях, щяхте да разберете колко безполезно е да се пита.
— Видяхте ли трупа?
— Възразявам срещу този начин на разпит — намесва се защитникът. — Той е съвсем неправилен.
— Вярвайте ми, в нашата страна съдът няма да допусне такова нещо — добавя ирланският адвокат. — Не би допуснал обвинителят да говори, докато не се стигне до кръстосания разпит.
— Такива са законите и в нашата страна — казва съдията, като укорително махва с ръка към нарушителя на съдебния ред. — Обвиняеми, можете да продължите показанията си. Вашият адвокат може да ви задава каквито си иска въпроси, но никой друг, докато не свършите. Продължете! Кажете всичко каквото знаете!
— Говорех за помирението — започна отново обвиняемият и ви казах мястото, където се сдобрихме. Сега трябва да ви обясня защо това стана там. Известно ви е вече как се разделих с мис Пойндекстър и нейния брат. Когато ги оставих, преплувах реката, защото бях твърде разтроен и не мислех как ще я прекося и защото не исках Хенри да узнае как бях попаднал в градината. Имах съображения за това. После тръгнах край реката към поселището. Нощта, ако си спомняте, бе топла и докато стигна в странноприемницата, дрехите ми почти изсъхнаха. Заведението бе още отворено и съдържателят стоеше зад тезгяха на бара. Нямах основание да му бъде много благодарен за някакво особено гостоприемство от негова страна, а тъй като нямаше нищо, което да ме задържи под неговия покрив реших да потегля за Аламо и да използувам хладните нощ ни часове за пътуване. Бях изпратил прислужника си по-рано и имах намерение да го последвам на другата сутрин, но това, което се случи в Каса дел Корво, ме накара да си отида колкото се може по-скоро. Тръгнах веднага, щом уредих сметките си с мистър Обердорфер.
— А парите, с които платихте? — пита държавният обвинител. — Откъде ги взехте?…
— Протестирам — прекъсва го защитникът.
— И това ми било ред! — възкликва ирландският адвокат и хвърля унищожителен поглед на обвинителя. — Ако се намирахте в ирландски съд, другояче щяха да постъпят с вас.
— Тишина, джентълмени — властно заповядва съдията. — Обвиняемият да продължи.
— Яздех бавно. Нямаше защо да бързам. Не ми се спеше и нямаше значение къде ще прекарам нощта — в прерията или под покрива на хакалето. Знаех, че ще пристигна на Аламо преди зазоряване. Такова беше желанието ми. Не ми идваше на ум да се обръщам назад. Не се сещах, че някой може да ме следва, докато не навлязох на около половин миля в гората, гдето минава пътят за Рио Гранде. Тогава чух тропот на кон, който сякаш бързаше.
Бях минал мястото, където пътят прави остър завой, и не можах да видя кой е конникът. Ясно ми беше обаче, че той се приближава в тръс.
Може би беше човек, с когото не исках да се срещна.
Така си помислих, макар че ми бе все едно кой е. Тъй като съм живял близо до индианци, то по-скоро по навик се отбих сред дърветата и почаках странникът да се появи.
Скоро той се показа.
Можете да си представите колко бях изненадан, когато вместо странник, видях човека, с когото скоро се бяхме разделили с лоши чувства. Имам предвид само чувствата от негова страна.
Дали още беше в същото настроение? Дали тогава не се нахвърли върху мене само защото сестра му го възпря? Дали сега, когато я няма не е дошъл да иска удовлетворение за обидата, която предполагаше, че съм й нанесъл?
Уважаеми съдебни заседатели няма да отрека, че когато видях Хенри, такива мисли минаха през главата ми.
Реших, че не трябва да се крия. Нямаше от какво да се страхувам. Съвестта ми беше чиста. Вярно че тайно се бях срещал със сестра му, но това не беше нито по моя, нито по нейна вина, а по вина на други. Обичах я честно, чисто и с цялото си сърце. Не ме е страх да го изповядам. Аз и сега пак така я обичам.
Седнала в каретата зад зрителите, Луиза Пойндекстър е все пак близо и чува всяка дума.
Макар че сърцето й е свито от тъга, лицето й проблясва от радост, когато чува смелото признание.
То е отклик на нейното признание и бузите й се зачервяват не от срал а от тържествуваща радост. Тя не се опитва да я скрие, а сякаш е готова всеки миг да скочи от мястото си, да се втурне към човека, когото съдят за убийство на брата й, и с порива на влюбения да се противопостави и на най-дръзкия от неговите обвинители. Ако отново я обхваща скръб, то вече не е от ревност. Тя добре си спомня неговите бълнувания и сега знае, че са истина. Потвърждава ги сега човекът с възвърнат разум, който може би е на прага на смъртта и едва ли ще има някаква причина да не казва истината.