Майн Рид
Конникът без глава (37)

Глава XXXVI
ТРИМА ПО ЕДИН И СЪЩИ ПЪТ

Никой не може да откаже, че да яздиш из равната прерия е едно от най-големите удоволствия под слънцето. Всеки изпитал това приятно чувство, няма да го отрече. Възседнал пъргав кон, с прикрепена към седлото чанта с храна, бутилка френски коняк и кутия пури в кобура, човек може да пътува цял ден, без да се страхува, че ще се измори от пътя.

А ако яздите с приятел като вас любител на природата, колкото и да е дълъг и мъчителен, пътят ще бъде удоволствие, което ще помните много години.

Ако пък не е приятел, а красиво създание, към което изпитвате нежни чувства, ще запазите приятен спомен за цял живот.

Да, ако пътуващите из прерията можеха да имат такива спътници, пустошта на Западен Тексас щеше скоро да се изпълни с туристи. По огромната равнина щяха да се проточат пътища, по саваната щяха да плъзнат хиляди хора.

Но сега е все пак по-добре. Сега, щом напуснете поселището, можете да тръгнете по прерията и ако не поемете „пътя“ означен само с отпечатъци от копитата на десетина коне, минали преди вас, ще яздите в продължение на часове, дни, седмици, месеци дори, а може би и цяла година, без да срещнете човек.

Само онези, които са пресичали обширната равнина на Тексас, могат да имат правилна представа за нейната безкрайност. Там човек изпитва същите чувства които го обземат, когато мисли за вечността.

Само морякът ще разбере до известна степен какво искам да кажа. Както един кораб може да преплава Атлантическия океан в посока, по която често се движат плавателни съдове, без да види нито едно платно на хоризонта, така по прерията на Югозападен Тексас пътникът може да върви с месеци сред самота, която изглежда вечна. Но и океанът дори не създава такова впечатление за безкрайност. Докато плавате по него, вие не забелязвате никакви промени, никакъв знак, който да показва, че се движите. Огромният лазурносин кръг и малко по-светлият небесен свод са все едни и същи около вас и над вас през цялото време. Така поне ви се струва и вие оставате с впечатлението, че стоите неподвижно. По този начин губите до известна степен вярна представа за огромните разстояния.

В прерията не е така. Пейзажът се мени — „острови“, могили, дървета, хребети и скали минават пред очите ви и ви показват, че се движите. Тъкмо това създава у вас впечатлението за безкрайност.

Рядко пътникът из прерията се наслаждава на тези сцени сам, а още по-рядко това става в равнините на Югозападен Тексас. Тук хората се движат най-малко двама, по-често в групи от по десет-двадесет души, защото трябва да се борят с опасностите на пустинята — родината на команчите.

При все това понякога може да се срещне и самотен пътник. В нощта, която бе свидетелка на нежните и бурни сцени в градината на Каса дел Корво, трима самотни пътници прекосиха равнината, която се простира на югозапад от бреговете на Леона.

Точно когато Къхуун напусна недоволен хакалето на мексиканския ловец на мустанги, първият от тримата нощни пътници напусна поселището и се отправи към река Нуесес или някой от нейните притоци.

Едва ли е необходимо да споменаваме, че той беше на кон. В Тексас не може да срещнете пешеходци извън населените места или плантациите.

Въпросният пътник бе възседнал як жребец, чиято пъргава и енергична стъпка показваше, че може да издържи дълго пътешествие, без да грохне.

Но по нищо не личеше дали ездачът е тръгнал на дълго пътешествие. Той беше облечен като всеки жител на Тексас, който ще пътува десетина мили и може би се прибира в къщи. Късният час показваше, че едва ли е тръгнал от дома си. Небрежно наметнатото на раменете му capane беше сложено може би за да го предпазва от нощната роса. Но тъй като тъкмо тази нощ нямаше роса, нито някакво селище по пътя му, конникът беше навярно истински пътник, тръгнал към някоя по-далечна точка в прерията.

Въпреки това изглеждаше, че той не бърза или му е все едно кога ще пристигне. Сякаш бе погълнат до такава степен от някакъв спомен, че не забелязваше нищо наоколо. Оставил бе коня си да се движи сам.

Юздата лежеше отпусната на врата на животното, което намираше самичко пътя. Но вместо да се спира или изменя посоката на движението, то продължаваше напред, като че беше минавало често по тези места.

Оставил така коня си на воля, без да го подканя с камшик или шпори, пътникът напредваше спокойно по равнината, докато потъна в тъмната нощ и се изгуби от погледа.

* * *

В този миг втори ездач напусна поселището и пришпори коня си по същия път.

И него можем да вземем за пътник — и той беше облечен в дрехи, които трябваше да го предпазват от нощния хлад — гънките на широка наметка, прибрана отпред, падаха свободно по бедрата на коня.

За разлика от първия ездач този бързаше — с камшик и шпори подканяше коня си да върви напред. Навярно искаше да настигне някого — може би човека, който току-що бе изчезнал в тъмнината. Това се потвърждаваше и от държането му. Той се навеждаше от време на време напред и внимателно се вглеждаше, като че очакваше да види човешка фигура на хоризонта.

След известно време и вторият конник изчезна от погледа.

* * *

Странно съвпадение, ако наистина бе съвпадение, че тъкмо в мига, когато вторият ездач изчезна, трети ездач напусна малкото тексаско селище и по същата посока из прерията.

И той беше облечен за път, изцяло закрит с червено наметало. Под широките дипли на наметалото се подаваше къса пушка, закрепена с каиша за седлото.

И той като първия ездач не бързаше. Движеше се по-бавно, отколкото може да се движи пътник. Въпреки това съвсем не изглеждаше спокоен — в това отношение приличаше на конника, който непосредствено го предшествуваше.

Но в държането на двамата имаше една основна разлика. Докато вторият като че искаше да настигне някого, минал вече преди него, третият през всичкото време се озърташе. От време на време извръщаше глава назад, понякога дори се обръщаше заедно с коня и разглеждаше пътя, по който бе дошъл, вслушваше се, като че ли очакваше някой да го следи. Скоро и този конник изчезна, без да настигне някого или да бъде настигнат.

* * *

Почти на еднакво разстояние един от друг тримата конника се движеха из прерията, без да се видят. И никой освен големият тексаски бухал, кацнал на върха на някоя височина, или нощната птица, която се вие още по-високо на лов за нощни пеперуди, не би могъл да види едновременно тримата или дори само двама от тях.

* * *

Един час по-късно на десетина мили от форт Индж разстоянието между тримата пътника беше значително изменено.

Първият току-що бе поел по една пътека или алея през гората; отляво и отдясно на пътеката гората се простираше по равнината, докъдето поглед стига. Пътеката приличаше на морски пролив. Нейната гладка торфена повърхност се откроя ваше от по-тъмния листак на дърветата, така както водата се откроява от сушата. Една част, около половин миля, беше осветена от луната, която надничаше от другия й край. По-нататък тя завиваше и се губеше в тъмните сенки на дърветата.

Преди да тръгне по пътеката, първият от тримата пътници за първи път прояви нерешителност. Той спря и се огледа. Вниманието му бе насочено към пътеката прел него. Назад той въобще не се обърна. Каквато и да беше целта му, наблюденията траяха само няколко секунди. Явно задоволен, той подкани коня да върви напред и навлезе в гората.

В този миг го забеляза вторият конник, който се движеше по същия път и сега беше само на половин миля зад него. Като видя пред себе си първия конник, вторият тихо възкликна. Възклицанието беше радостно. Изглеждаше доволен, че има вероятност да настигне човека, когото бе преследвал усърдно цели десет мили. Като пришпори коня и усили още повече ход, и той навлезе в гората по пътеката, но успя само за миг да види първия конник, който бе стигнал завоя и се бе скрил в сянката на дърветата.

Вторият конник не се поколеба, а продължи да язди и също се изгуби в гората.

Третият конник пристигна на същото място много по-късно от втория. Но вместо да поеме по пътеката, както бяха постъпили другите двама, той кривна в гората, остави коня си между дърветата, промуши се из шубраците и излезе пеша на пътеката.

Както и досега, той като че се интересуваше повече какво има не пред него, а зад него. Най-сетне стигна до сенчестия завой и също като първите двама изчезна внезапно в тъмнината.

* * *

Измина един час, през което време нощните гласове в гората, замлъкнали на два пъти от тропота на двамата конника и веднъж от стъпките на пешеходеца, повтаряха несмущавано в хор едни и същи мелодии.

След това настана ново по-продължително затишие. То бе причинено от звук, много по-различен от тропота на конете или стъпките на пешеходеца в прерията. Това бе изстрел — бърз, остър и ясен изстрел от пушка. Както оркестърът се подчинява на диригентската палка, така и прерийните певци замлъкнаха при внезапния изстрел, обхванати от особено страхопочитание.

Дивата котка, която мяука в гората, койотът, който вие в околностите й, дори ягуарът, който е далеч от нея и няма защо да се страхува от това, което става там, замлъкнаха от страх при този необясним за тях рязък и остър гърмеж.

И тъй като никакъв друг шум не последва — нито стенание на ранен човек, нито крясък на повалено животно, — ягуарът скоро се съвзе и продължи да плаши обитателите на гората с дрезгавия си вой.

Приятели и врагове — птици, зверове, насекоми и влечуги — не обърнаха внимание на неговия далечен вой и възобновиха хоровата си песен. Скоро в гората бе пак така шумно, че двама души, седнали един до друг, биха могли да се чуят, само ако викат.