Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XXI
ДУЕЛ НА ЗАКРИТО
Като излезе навън, майорът не взе вече никакво участие в разпрата. Като командир на форта, за него не беше удобно да насърчава дуела, нито дори да се намеси за честното му провеждане. Тази грижа поеха двама по-млади офицери, които пристъпиха незабавно към установяване условията на дуела.
Те не загубиха много време. Условията бяха вече уговорени. Оставаше само да посочат кой от присъствуващите ще даде със звънеца сигнал за започване на двубоя. Задачата бе лесна и нямаше значение кому ще я възложат. И едно дете дори можеше да даде сигнала за началото на този ужасен дуел.
Ако някой странник попаднеше случайно на площада, гдето се намираше хотел „Добре дошли“, едва ли би разбрал какво става. Нощта беше тъмна, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се различи тълпата пред хотела. Повечето хора бяха във военни дрехи, тъй като освен по-рано дошлите в бара надойдоха и други офицери и войници, успели да преминат през постовете. Научили, че на площада става нещо необикновено, те бяха побързали да дойдат от форта. Имаше и жени, облечени набързо — съпруги на войници, перачки и съмнителни „сеньорити“, които се опитваха да научат какво става от хората, дошли преди тях.
Разговорът се водеше тихо. Знаеха, че тук е комендантът на форта, както и други видни личности, а това възпираше шумните демонстрации.
Насъбралата се тълпа не беше близо до хотела, а на откритото място, на десетина ярда от сградата. Очите на всички обаче бяха втренчени към нея, от което личеше, че наблюдават някаква интересна за тях гледка. Хората следяха движенията на двамата мъже, застанали от двете страни на бара, гдето, както вече казахме, имаше по една врата.
При все че ги разделяха две дебели стени и не се виждаха един друг, и двамата действуваха, подтиквани сякаш от едно и също намерение. Те бяха застанали близо до вратите от двете противоположни страни на бара. Силната светлина на терпентиновите лампи се пръскаше навън по грубата настилка. Нито единият, нито другият беше непосредствено до своята врата, а малко встрани — извън светлината. Телата им бяха превити, но не от страх, а като на бегачи, готови да се впуснат в състезание.
Очите и на двамата бяха отправени към бара, гдето не се чуваше никакъв шум освен цъкането на часовника. Държането им показваше, че са готови да влязат и чакат само установения сигнал.
От много неща личеше че работата е сериозна. И двамата бяха без шапки, без каквато и да е дреха, която би могла да затрудни движенията им. Лицата, както и държането им, изразяваха непоколебима решителност.
Нямаше нужда от много разсъждения, за да се разберат намеренията им. Някой случайно попаднал на площада странник можеше от пръв поглед да разбере, че предстои борба на смърт. Заредените и здраво стиснати револвери в ръцете, напрежението, смълчалата се тълпа зрители и съсредоточеният интерес, с който те наблюдаваха двамата мъже, ясно показваха, че заниманието им е опасно. Предстоеше двубой, който можеше да завърши и със смърт.
Така изглеждаха нещата в този напрегнат миг. Двамата противници бяха втренчили поглед към вратата, през която щяха да влязат — може би във вечността. Те чакаха само сигнала, за да прекрачат прага и да се впуснат в борба, която би могла да завърши с гибелта на единия или другия, а може и на двамата.
Какво очакваха? Съдбоносните думи: едно, две, три, огън! Не. Бяха установили друг сигнал. Някой извика гръмогласно: — Звъни!
Щом чуха командата, три-четири тъмни силуета се раздвижиха край окастреното дърто, гдето висеше звънецът на странноприемницата. Заедно с движението на ръцете им, които едва се виждаха в тъмнината, се разнесе звучният глас на камбаната. Този звук бе досега символ на радост, призоваваше хората на сватбени тържества, а сега бе знак за началото на смъртен бой.
Звънът не продължи много. Камбаната току-що, затрептя и противниците се втурнаха в бара. Чу се остър гръм от револвер и шум от счупени стъкла. Тези, които биеха камбаната, пуснаха въжето и заедно с останалите се вслушаха в боя, започнал вътре.
Никой освен двамата противници не бе свидетел на този странен дуел.
Още щом се разнесе звънът на камбаната, двамата мъже влязоха в бара, без да се бавят, без да се дебнат. Това би уронило престижа им. Стотици очи ги гледаха. Зрителите знаеха условията на дуела. Никой не трябваше да стреля, преди да прекрачи прага.
Борбата започна, щом влязоха вътре. Първите изстрели изпълниха салона с дим. Макар че бяха ранени, и двамата се задържаха на крака. Пясъчният под се обагри от кръвта им.
Поради дима вторите изстрели, които се разнесоха едновременно, бяха отправени наслуки.
Отначало се чуваше бързото движение на противниците из салона. Сега и този шум изчезна. Дали и двамата бяха мъртви? Не! Два едновременни изстрела показаха, че и двамата са живи. Принудени да се взират в дима, за да открият своя противник, те бяха прекъснали за известно време боя. Стояха мълчаливи и неподвижни от страх да не издадат къде се намират. Ново бездействие като първото, но много по-продължително. Нови два изстрела. Непосредствено след това шум от тежко пладне на две тела на пода.
Навън чуха как двамата започнаха да пълзят; няколко стола паднаха; последен единичен изстрел — единадесетият.
Зрителите можеха да видят само черен дим, който излизаше от вратите и замъгляваше светлината на терпентиновите лампи. — Само това и силните блясъци преди изстрелите.
От дуела не видяха нищо, но чуха доста: — гърмежи, след като камбаната бе спряла да бие, пръскането на счупени стъкла, тъпия звук от падане на мебели, блъснати в разгорещената борба; стъпки по пода, от време на време ясен гръм от револверите. Не чуха обаче гласовете на тия, чиято сляпа страст бе предизвикала целия смут.
Тълпата на улицата чуваше този объркан шум, забелязваше временните затишия, без да може да разбере на какво се държат. За развитието на дуела можеха да съдят само по изстрелите. Бяха преброени единадесет и всички със затаен дъх се вслушваха за дванадесетия.
Вместо пистолетен изстрел до ушите им достигна гласът на ловеца на мустанги.
— Пистолетът ми е допрян до челото ви! Остана ми още един куршум. Извинете се или ще умрете!
Тълпата разбра, че борбата наближава своя край. По-безстрашните, които се осмелиха да погледнат вътре, видяха странна картина.
Двамата противници лежаха проснати на земята. И двамата бяха окървавени, и двамата бяха тежко ранени. Кървави следи отбелязваха по белия пясък пълзенето на един към друг, за да изстрелят последните си куршуми. Единият, с ален шал и цепнати кадифени панталони, се бе надигнал малко над другия и долепил дулото на револвера си до главата му, го заплашваше със смърт. Такава картина се разкри пред зрителите, когато серният дим се разпръсна от течението между двете врати и даде възможност да се види какво става в бара.
В същото време се чу друг глас — гласът на Къхуун. Сега обаче той не звучеше самонадеяно, а приличаше на скимтене.
— Стига, дявол да го вземе! Махнете револвера си! Извинявам се!