Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LXIV
СЕРИЯ ОТ ИНТЕРМЕДИИ[1]
„Душата на Морис Джерълд ще трябва да се прости скоро със земния свят“.
Така мислеха всички участници в трагедията, която се разиграваше сред дърветата. Никой не се съмняваше, че в следващия миг ще види как тялото се издига във въздуха и увисва на дивата смокиня.
Последна обаче непредвидена в програмата интермедия. Едновременно с трагедията и почти на същата сцена бе представен и един фарс. Но тъй като трагедията беше по-интересна, комедията се развиваше без зрители.
Обаче актьорите, които участвуваха в нея, не бяха по-малко ревностни. Те бяха двама — един човек и една кобила. Фелим играеше отново ролята, която бе изненадала Исидора.
Погълнати от доводите на Къхуун, които още повече усилиха жаждата за мъст, регулаторите бяха насочили цялото си внимание към главния престъпник. Никой не се сещаше за слугата му — независимо от това дали той бе или не бе негов съучастник. Никой не забелязваше присъствието му — всички очи гледаха свирепо другия.
За присъствието на Фелим мислеха още по-малко, когато главорезът изскочи и се зае да приготви въжето. В този миг ирландецът бе напълно изоставен.
Това бе благоприятен случай за бягство и Фелим не се за бави да го използува.
Като се изхлузи от въжето, с което беше вързан, той пропълзя между нозете на вълнуващата се тълпа.
Никой не се интересуваше от него и от това, което вършеше той.
Възбудени до полуда, всички се блъскаха, вперили поглед към бесилката.
Ако някой би видял как Фелим се измъква, щеше да предположи, че слугата използува случая да спаси собствената си кожа и съвсем не иска да знае какво ще стане с господаря му.
Вярно е, че Фелим не можеше да направи нищо. И той знаеше, че бе изчерпал вече всичките си адвокатски способности и всяка друга намеса от негова страна щеше да бъде напразна или може би би разсърдила още повече обвинителите.
Желанието му да се спаси не бе признак на непочтеност, а само проява на инстинкта за самосъхранение, който го бе обзел, докато се прокрадваше между дърветата. Всеки би предположил, че е така.
Такова предположение би било несправедливо към Фелим. Верният слуга бягаше, но не с намерение да изостави господаря си на собствената му съдба, без да положи последни усилия да го освободи от ръцете на палачите. Той знаеше добре, че сам не може да направи нищо. Надеждата му беше в Зеб Стамп. Той искаше да го призове със сигнала, който по-рано се оказа така удачен, затова се измъкваше сега от сцената на съда и екзекуцията.
След като се измъкна от въжето, Фелим се шмугна между дърветата и под тяхната закрила се втурна към мястото, където пасеше старата кобила.
Другите коне, които бяха привързани за клоните, образуваха доста плътна редица по края на гората. Те скриваха движенията на Фелим и той стигна при кобилата, без да бъде забелязан от никого.
Но едва сега забеляза, че бе забравил сечивото, необходимо за изпълнение на плана. Изпуснал бе кактусовия клон на мястото, гдето го бяха уловили, и сега той се мотаеше в краката на враговете му.
Той не можеше да се добере до него, без да се изложи на опасност да го хванат отново, нещо, което би му попречило да осъществи намеренията си. А нямаше нито нож, нито каквото и да е оръжие, за да се сдобие с друг клон.
Фелим се спря нерешително, измъчван от мисълта какво да прави, но това бе само за миг. Нямаше време за губене. Близка и непосредствена опасност заплашваше живота на господаря му. Никаква жертва нямаше да е достатъчно голяма, стига да може да го спаси. Окрилен от тази мисъл, верният Фелим се спусна към кактусовото дърво, сграбчи с голи ръце един от бодливите клони и го прекърши от стеблото. Пръстите му се раздраха, но какво значение имаше това в сравнение с живота на неговия любим господар? Със същото себеотрицание Фелим изтича при кобилата и без страх, че може да бъде ритнат пак, той я хвана за опашката, за да повтори изтезанието.
В това време примката бе нахлузена около врата на ловеца на мустанги и, то грижливо нахлузена, за да се избягнат всякакви изненади. Другият край на въжето, който минаваше през клона на дървото, бе в ръцете на двамата негодници, изгарящи от нетърпение да го опънат. В очите и в лицата им се четеше смъртоносна решимост. Те само чакаха знак.
Никой нямаше право да даде този знак. Затова се и протакаше екзекуцията. Никой, както изглежда, не желаеше да поеме отговорността да даде знак, който ще лиши от живот едно човешко същество. При все че смятаха Морис за престъпник, за убиец, никой не смееше да поеме задължението на шерифа. И Къхуун дори се дръпна неволно назад.
Не може да се каже, че липсваше желание. То не липсваше на бившия офицер и на мнозина от регулаторите. Не личеше, че те искат да се откажат от стъпката, която бяха направили. Прекъсването се дължеше чисто и просто на обстоятелството, че не знаеха как да постъпят. Настъпило бе само затишие пред буря.
Тържествен миг — всички мълчат като в гробница. Всеки знае, че смъртта витае наблизо — смъртта в най-отвратителния си и мрачен вид. Всеки чувствува, че й бе съдействувал, бе я насъскал — че тя е съвсем наблизо.
Безмълвни и вцепенени, те стоят неподвижни като стволовете на дърветата, които ги заобикалят. Развръзката сигурно настъпва вече?
Да, настъпва; но не очакваната, подготвена от тях развръзка. Вместо да видят Морис Джерълд увиснал във въздуха, те стават свидетели на съвсем друга сцена, която е толкова смешна, че прекъсва изпълнението на присъдата.
Известната на всички стара кобила на Зеб Стамп, като че изведнъж пощръкля. Тя започна да подскача по поляната, да рита и да реве колкото й глас държи. Това бе сигнал за стотината завързани по дърветата коне да подражават на дивото й скачане и да отговарят гръмко на цвиленето й.
Никаква магия не би могла да причини по-бърза промяна в картината пред хакалето. Не само екзекуцията, но и всичко друго, свързано с нея бе прекъснато.
Настъпилата промяна всъщност не беше за смях. Напротив, тя бе придружена от изплашени погледи и ужасени викове. Част от регулаторите се спуснаха към оръжието, но никой не можеше да разбере тоя вик сред дигналата се врява.
Нищо друго освен появата на команчи не би могло да предизвика такъв смут, който заплашваше да се превърне в паническо бягство.
Известно време хората тичаха и крещяха по поляната или стояха безмълвни, с изплашени лица.
Тези, които бяха успели да се доберат до конете си, се криеха зад тях като зад щит, за да се предпазят от стрелите на индианците.
Малцина от присъствуващите бяха свикнали на подобни изненади в прерията. От неопитност страхът на мнозина граничеше с ужас.
Това продължи, докато конете бяха изловени и престанаха да цвилят и да скачат. Не бе млъкнало само проклетото животно, което бе дало сигнал за цялата олелия.
Тогава се разбра истинската причина за тревогата. Открито бе и бягството на Фелим.
За щастие Фелим показа съобразителност и се скри в храстите. Само така той успя да спаси кожата си. Животът му едва ли бе сега толкова ценен, колкото животът на господаря му.
Двадесетина пушки изтракаха остро. Цевите им са насочени към старата кобила.
Но преди изстрела, един от по-близкостоящите хвърли ласото си на врата й, задуши я и тя млъкна.
* * *
Спокойствието е възстановено, а заедно с това възкръсват смъртоносните намерения. Регулаторите не са променили решението си.
Смешната случка, която ги бе объркала за миг, не предизвика веселие, напротив.
Някои се срамуват, като си спомнят жалкото си държане пред една несъществуваща опасност. Други са раздразнени от прекъсването на тържествения обряд.
Техните проклятия и гневни възклицания потвърждават решението им да си отмъстят.
Кръгът на отмъщението отново се сключва около осъдения. Ужасната картина е възстановена.
Бандитите хващат отново въжето и през ума на присъствуващите преминава повторно мисълта: „Душата на Морис Джерълд ще трябва да се прости скоро със земния свят“.
За щастие изпълнението на жестоката присъда е прекъснато отново.
Колко различна от смъртта е прелестната фигура, която минава безшумно под сенките и се появява внезапно на осветеното от слънцето открито място.
Жена! Прекрасна жена!
Това е мисълта на всички, но никой не се опитва да я изрази гласно. Както и по-рано, всички стоят твърдо по местата си, обаче в погледите им проличава някаква странна промяна.
И най-суровите дори зачитат присъствието на красивата натрапница. Всички чакат покорно, като че се чувствуват виновни.
Луиза прелита сред тълпата, като метеор, без да погледне встрани, без да проговори, преди да се наведе над осъдения, който все още лежи на тревата със запушени уста.
Тя грабва с бързо движение ласото, което изненаданите палачи са отпуснали. Дърпа го здраво и го измъква от ръцете им.
— Тексасци! Подлеци! — крещи тя и хвърля презрителни погледи към тълпата. — Срам! Срам!
Всички се свиват под удара на язвителните укори. Тя продължава:
— Съд! Това ли наричате справедлив съд? Обвиняемият без защитник! Осъден, без да го изслушат. И това наричате правосъдие? Тексаско правосъдие. Презирам ви! Вие не сте мъже, а убийци!
— Какво е това? — крещи Пойндекстър, като се втурва към дъщеря си и я хваща за ръката. — Ти си полудяла, Лу, съвсем си обезумяла! Как попадна тук? Напи ти казах да се прибереш у дома? Махай се! Махай се веднага и не се бъркай в работи, които не те засягат!
— Засягат ме, татко!
— Как? Как? О, вярно, ти си сестра. Този човек е убиец на твоя брат.
— Няма да… Не мога никога да повярвам! Никога! Няма причина. О, хора, ако наистина сте хора, не постъпвайте като диваци! Трябва да го съдите справедливо и тогава… тогава…
— Той бе осъден справедливо — извика някой от тълпата, подстрекаван от друг. — Никакво съмнение няма в неговата вина. Убиецът на брат ви е той и никой друг! Много некрасиво е от ваша страна, мис Пойндекстър, извинете, че ви казвам това; но старанието ви да го избавите от заслуженото наказание е неуместно.
— Правилно — прозвучават едновременно няколко гласа.
— Правосъдието трябва да възтържествува — изкрещява друг изтърканата съдебна фраза.
— Трябва, трябва! — отговаря като ехо цял хор.
— Съжаляваме, че постъпваме неучтиво, мис, но сме длъжни да ви помолим да се оттеглите. Мистър Пойндекстър, не ще бъде зле да отведете дъщеря си.
— Ела, Лу! Тук не е място за тебе. Трябва да си отидеш! Какво, отказваш ли? Господи! Моята дъщеря! Искаш да кажеш, че няма да ми се подчиниш? Ела тук, Кеш! Хвани я за ръката и я отведи! Ако не се подчини доброволно, трябва да те заставим насила, Лу. Бъди разумна! Послушай ме! Върви, върви!
— Не, татко, няма да си отида, докато не ми обещаеш, докато тези хора не обещаят…
— Нищо не можем да ви обещаем, мис, дори и да желаем. Тази работа изобщо не е за жени. Както знаете сама, извършено е престъпление — убийство. На правосъдието не трябва да се влияе. За убиеца няма милост.
— Никаква милост! — откликват двадесетина гневни гласа. — Да се обеси, да се обеси!
Регулаторите вече не се въздържат в присъствието на очарователната девойка.
Може би тя именно стана причина за по-бързото приближаване на съдбовния миг. Касий Къхуун не е единственият обзет от завист между тези хора. Мнозина намразват сега ловеца на мустанги и заради предполагаемото му щастие.
Възбудата и страстта за отмъщение стават причина да бъде забравена вежливостта — една добродетел, с която тексасците се славят.
Девойката е по-скоро отвлечена, отколкото отведена от нейния братовчед по заповед на бащата. Тя се бори с този, когото мрази, плаче и високо осъжда нечовешката постъпка.
— Чудовища! Убийци! — вика тя.
Съпротивата е безполезна. Никой не обръща внимание на думите й. Тя е отвлечена зад тълпата и изгубва всякаква надежда, че може да помогне на този, за когото е готова да даде живота си.
Къхуун е принуден да слуша горчиви думи. Върху него се сипят укори, които нараняват сърцето му.
По-добре да не беше се залавял с нея.
Сигурността, че отмъщението му е близко, никак не го успокоява. Съперникът му скоро ще умре, но каква полза?
Красивата девойка, която се извива в прегръдките му, не ще му позволи никога да я прегърне. Той може да убие покорителя на сърцето й, но никога не ще спечели и най-малкото благоволение от нея.