Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XXVII
ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ!

Луиза Пойндекстър е пак на асотеата пак с болка в сърцето. Широките каменни стъпала към покрива на къщата водеха сякаш само към гледки, които измъчват! Тя се бе зарекла да не се изкачва по тях никога или поне за още дълго време. Но нещо по-силно от нейната силна воля й попречи да удържи клетвата си. Тя я наруши още на другия ден, и то преди слънцето да бе изсушило тревата на прерията от утринната роса. Както и предния ден, тя стоеше край парапета и разглеждаше пътя отвъд реката, видя ездача с превързаната ръка и отново се сви, за да скрие от погледа му.

Той отиваше пак някъде наблизо. Погледна по същия начин няколко пъти към асиендата и се спря зад дърветата. Сърцето на Луиза затрептя от надежда и страх. За миг бе почти готова да се покаже, но страхът й надделя, а в следващия миг той не се виждаше вече.

Закъде? Тя си зададе пак същия въпрос и си отговори по същия начин.

Къде другаде, ако не при доня Исидора Коварубио де лос Лянос?

Можеше ли да има съмнение в това?

Скоро щеше да се разбере дали отива там.

Не минаха и двадесет минути, когато на пътя се появи друг кон с леопардова окраска. Яздеше го млада жена. Ревнивото сърце на креолката не можа да издържи. Истината не можеше да й причини по-голяма болка от съмнението. Тя реши да се увери лично, дори ако истинната би погубила и последните й надежди.

Луиза навлезе в горичката, гдето ловецът на мустанги бе изчезнал преди двадесетина минути. Тя яздеше безшумно по мекия тфф под трепкащите сенки на акациите. Страхуваше се да мине по пътищата, за да не я издадат ударите от копитата на коня по камъните. Дългите перести листа падаха почти до очите й и се увиваха около перата на шапката й. Привела се бе на седлото, за да не я забележат, и през цялото време внимателно разглеждаше откритата равнина. Тя достигна хребета на един хълм, отгдето се откриваше обширна гледка — виждаше се къща, заобиколена от високи дървета: жилището на дон Силвио Мартинес, чичо на доня Исидора. Луиза вече знаеше това.

Из равнината долу имаше и други къщи, но очите на креолката се устремиха изпитателно и тревожно само към тази и към пътя, който водеше нататък.

Известно време наблюденията й останаха напразно. Жива душа нямаше нито около къщата, нито по пътеката, която водеше към асиендата, нито по главния път. Няколко коне се рееха по пасбището, но нито един не беше оседлан.

Дали девойката бе излязла да го посрещне или Морис беше вече влязъл в къщата?

Дали бяха сега в гората или в къщи? Ако бяха навън, известно ли бе това на дон Силвио? Ако бяха вътре, там ли е той? Одобрява ли тази среща?

Докато креолката се измъчваше с тези въпроси, ненадейно изцвили кон, а по каменистата пътека се чуха удари от подковани копита.

Тя погледна надолу. Ловецът на мустанги се изкачваше право към нея. Луиза би могла да го види по-рано, ако вниманието й не бе устремено към по-далечни неща.

Той беше сам, както и по-рано, когато мина покрай Каса дел Корво. От нищо не личеше да е бил доскоро с друга — най-малко пък с любимата си.

Сега Луиза не можеше да избяга. Петнистият мустанг бе изцвилил в ответ на стария си познайник. Неговата ездачка бе заставена да остане на мястото си. Ловецът на мустанги се приближи.

— Добър ден, мис Пойндекстър — каза той, тъй като в прериите не е прието девойката да заговори първа. — Сама?

— Сама, сър! Защо не?

— Защото горичката е твърде усамотена. Но вие казвахте наистина, че обичате да яздите сама.

— И вие като че ли харесвате тези места, мистър Джерълд? Но предполагам, че не сте така самотен?

— Вярно е, че ги обичам, и то тъкмо защото няма хора. Имам нещастието да живея в един хан или хотел, както съдържателят го нарича. Там човек се уморява толкова много от шума, особено ако е болен като мене, че една разходка с кон по тези спокойни места е същинска наслада. Прохладните сенки на акациите и ветрецът, който си играе с ветрилообразните листа, могат да съживят и най-отпадналия човек. Не сте ли на същото мнение, мис Пойндекстър?

— Вие сигурно знаете най-добре, сър — отговори смутено тя след известно време. — Толкова често идвате насам.

— Често ли? Откакто мога да яздя, идвал съм само два пъти. Но, извинете, мис Пойндекстър, мога ли да попитам отгде знаете, че съм идвал?

— О — отвърна Луиза, като се изчерви цяла, а след това побледня. — Как мога да не ви забележа? Свикнала съм да прекарвам голяма част от времето си на покрива на къщата. Гледката, полъхът на вятъра, песента на птиците от градината правят това място много приятно, особено в прохладно утро. Пътят се вижда от покрива. Щом съм там, непременно ще ви видя, когато минавате. Искам да кажа… преди да се скриете в сянката на акациите.

— Виждали сте ме значи? — каза Морис, смутен, но не от намека в нейните думи. Той не можеше да разбере този намек. Спомни си само своето държане, когато минаваше край Каса дел Корво.

— Не можеше да не ви видя! — отговори веднага тя. — Разстоянието едва ли е повече от шестстотин ярда. Можах да разпозная дори една по-дребна от вас девойка, която мина На кон по същия път. Когато я видях с какво умение върти ласото, за да хване една нещастна антилопа, аз се досетих, че тя е сигурно девойката, за която ми говорихте.

— Исидора ли?

— Исидора!

— О! Да! Тя е тук от известно време.

— И била много любезна към мистър Морис Джерълд?

— Да, наистина. Тя беше много любезна към мене, а аз още не съм имал възможността да й благодаря. Въпреки приятелските й чувства към мене тя мрази всички чужди нашественици и за нищо на света не би се съгласила да престъпи прага на мистър Обердорфовия хотел.

— Нали? Предполагам, че предпочита да се среща с вас под сенките на акациите.

— Изобщо не съм я срещал от месеци насам и още много време може би няма да я видя, особено сега, след като се е прибрала у дома си на Рио Гранде.

— Истина ли, сър? Не сте ли я виждали, откакто… е напуснала къщата на чичо си?

— Да — отговори Морис изненадан. — Не съм я виждал. Разбрах, че е тук само от лакомствата, които ми изпращаше, докато бях болен. И право да си кажа, имах нужда от тях. Кухнята на хотела не е от най-добрите, лък и аз не бях желан гост за мистър Обердорфер. Доня Исидора се показа по-признателна, отколкото можеше да се очаква, за малката услуга, която й направих.

— Услуга ли? Мога ли да попитам каква услуга, мистър Джерълд?

— О, разбира се! Съвсем случайно. Помогнах на девойката, като я спасих от няколко нахални индианци. Дивата котка и неговите войници, в чиито ръце беше попаднала тя на път от Рио Гранде към къщата на чичо си дон Силвио Мартинес, която се вижда оттука. Негодяите се бяха напили и заплашваха не толкова живота й, макар че и той беше в опасност, колкото… Горката девойка, едва ли щеше да се справи с тях, ако случайно не бях наблизо.

— И това е според вас малка услуга? Много сте скромен в преценките си, мистър Джерълд. Ако някой би сторил толкова много за мене…

— Какво бихте направили за него? — попита ловецът на мустанги, като наблегна многозначително на последната дума.

— Бих се влюбила в него — отвърна незабавно тя.

— В такъв случай — каза Морис, като пришпори коня си, приближи се до петнистия мустанг и прошепна на ухото на ездачката с разпаленост, която странно противоречеше на досегашната му въздържаност — бих дал половината от живота си, да ви видя в ръцете на същите пияни индианци, а другата половина — да ви спася.

— Сериозно ли говорите, Морис Джерълд? Не се ли шегувате с мене? Аз не съм дете. Кажете! Наистина ли?

— Кълна ви се, че казвам истината.

Морис Джерълд получи най-нежната прегръдка през живота си. Луиза Пойндекстър се наведе към него, обгърна с ръце раменете му и изхълца:

— Обичам ви! Обичам ви!