Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава XVI
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ДИВИ ЖРЕБЦИ
И двамата седяха на седлата си в очакване. Луиза бе по-спокойна, защото се уповаваше на ловеца на мустанги. Тя разбираше, че някаква голяма опасност ги грози, макар че не можеше напълно да я проумее. Не можеше да бъде другояче, щом човек като Морис проявява страх. Мисълта, че той отчасти се страхува за нея, я правеше щастлива.
— Струва ми се, че сега можем да опитаме — каза Морис, след като се бе ослушвал известно време. — Те изглежда минаха поляната, по която ще се оттеглим. Моля ви, внимавайте при ездата! Дръжте се здраво на седлото и не отпускайте поводите. Яздете близо до мене, там, дето мястото позволява, и в никакъв случай не изоставайте повече от дължината на опашката на моя кон. Принуден съм да яздя начело, за да показвам пътя… Ето, идват направо към поляната. Те вече почти я прекосиха. Сега напред!
Дълбоката тишина, която допреди малко цареше над прерията, бе нарушена. Надигна се страхотна врява, сякаш човек се намираше в някаква лудница — острото цвилене на жребците напомняше писъците на малоумни, само че шумът бе десет пъти по-голям. Той бе примесен с гръмотевичния тропот на копита, свистене и чупене на клони, диво пръхтене, придружено с тракане на зъби, тъпи удари на копита в ребра и закръглени бедра, квичене от болка и ярост. Всичко това се сливаше в страшен шум, който заглушаваше конниците и разтърсваше земята.
Явно бе, че сред дивите жребци се води жестока борба. Докато преминаваха край шубраците, те се биеха безразборно помежду си. Когато Морис даде знак за тръгване, пъстрото стадо се появи на поляната между двете горички. Само след миг те изпълниха празното място и се изляха на полянката, устремени като лавина.
Стадото се състоеше от най-красивите животни в природата. Това не бяха кастрирани питомни коне с превити плешки, с крака, които се огъват, и наведени чела, обезобразени още повече от ножиците на търговците на коне, животни, от които едва ли едно на хиляда прилича на истински кон, а диви жребци на саваната, родени на зелената трева и израснали свободно като цветята, които ухаеха край тях.
Очите не са виждали по-красива гледка от кавалада диви коне, които препускат из прерията. Гледката е чудесна, но и страхотна! Толкова страхотна, че мъж не може да й се възхищава, а още по-малко плаха жена. А това е съвсем невъзможно, когато има опасност зрителят да бъде нападнат от каваладата.
В такова положение се намираха ездачите на дорестия кон и петнистия мустанг. Младежът знаеше това от опит, а девойката не можеше да не разбере опасността от онова, което виждаше пред себе си.
— Насам! — извика Морис, като пришпори коня си и го насочи към тила на каваладата. — О, ужас! Видяха ни! По-скоро, по-скоро, мис Пойндекстър. Помнете, че се отнася за живота ви!
Никакви думи не бяха нужни. Видът на жребците показваше достатъчно ясно, че петнистият мустанг и неговата ездачка могат да се спасят само с бързина. Когато жребците се появиха на открито и видяха конете и техните ездачи, те изведнъж прекратиха самоунищожителната борба и спряха на място като под команда. Наредени в редица, те приличаха на кавалерия, спряна сред атака.
За известно време враждата помежду им изглежда бе забравена. Тя сякаш чувствуваха, че трябва да нападнат някакъв общ враг или да отбият някаква обща опасност.
Жребците може би се бяха спрели от изненада, но така или иначе това бе благоприятно за бегълците. Те използуваха забавянето им от двадесетина секунди и избиколиха, за да излязат на пътя, който ги водеше към безопастност.
Но, уви, само до пътя! Спасението им не беше още сигурно. Жребците разбраха намеренията им, изведнъж се извъртяха и с галоп се втурнаха след тях. Пръхтенето и цвиленето им показваше, че те бяха озлобени и решени да ги настигнат. От този миг по равнината започна отчаяно преследване — състезание между коне без ездачи и коне с ездачи.
От време на време Морис поглеждаше през рамо, макар че все още запазваха разстоянието, спечелено в началото, безпокойствието в погледа му не намаляваше.
Ако беше сам, той щеше да се изсмее презрително на преследвачите. Той знаеше, че неговият дорест жребец — чедо на прерията, може да бие всички състезатели от своята раса. Но кобилата го забавяше. Тя галопираше по-бавно от всеки друг път. Сякаш не желаеше да избяга, също като кон, насила каран далеч от онова, което му е родно.
— Какво може да означава това? — промърмори ловецът, като забави хода, за да се изравни със своята спътница. — Ако срещнем някакво препятствие, ние сме загубени. Сега всяка секунда е скъпа.
— Още сме на същото разстояние от тях, нали? — запита Луиза, като забеляза неговия тревожен поглед.
— Засега да, но за нещастие пред нас има голямо препятствие. Да видим как ще го преминем. Зная, че сте добра ездачка и можете да направите дълъг скок. Но кобилата? За нея не съм толкова сигурен. Вие я познавате по-добре от мене. Мислите ли, че тя ще ви пренесе през…
— През какво, сър?
— Скоро ще видите. Сигурно сме вече наблизо.
Този разговор се водеше между двама души, които яздеха един до друг с бързина една миля в минута.
Както беше предсказал водачът те скоро се намериха пред препятствието. Това беше дол — зееща яма в равнината, петнадесет фута широка и толкова дълбока, а дълга, догдето стигнеше погледът.
Да тръгнат встрани, наляво или надясно, значеше преследвачите да ги пресекат по диагонал. Бегълците не можеха да си позволят такова нещо.
Пропастта трябваше да бъде премината. Иначе жребците щяха да ги настигнат.
Тя можеше да бъде премината само със скок, дълъг най-малко петдесет фута. Морис знаеше, че неговият кон може да скочи толкова, защото и друг път го беше правил. Но кобилата?
— Дали ще може кобилата да прескочи? — запита той с безпокойство, докато с по-бавен ход те се приближаваха към края на пропастта.
— Сигурна съм — отговори Луиза.
— А сигурна ли сте, че ще се задържите на седлото?
— Ха! Ха! Ха! — презрително се изсмя креолката. — Що за въпрос, и то от един ирландец! Сигурна съм, сър, че ваша сънародничка би се обидила от такива думи. Дори аз, родена в блатистата Луизиана, намирам, че това не е достатъчно учтиво. Дали ще се задържа на седлото? Ще се задържа на Луна, където и да ме заведете.
— Но, мис Пойндекстър — заекна водачът, все още неуверен в силите на петнистия мустанг, — а ако не успее! Ако имате капка съмнение, не е ли по-добре да я изоставим? Зная, че моят кон може безопасно да пренесе и двама ни на другата страна. Ако пожертвувате мустанга, по всяка вероятност ще се отървем от по-нататъшно преследване. Дивите жребци…
— Да изоставя Луна! Да я изоставя да бъде стъпкана или разкъсана на парчета — както и вие сам казахте! Не, не, мистър Джерълд. Петнистата кобила ми е твърде скъпа, за да направя това. Ние заедно ще прескочим пропастта, ако можем. Ако не, заедно ще си счупим вратовете на дъното. Хайде, моя красавице. Ето човека, който те преследва, улови и покори. Покажи му, че не си се напълно подчинила и че можеш, когато трябва, да избягаш от примката и на приятел, и на неприятел. Покажи му един от скоковете, които направихме десетина пъти през седмицата. Хайде да полетим, хоп!
Без да чака пример от него, смелата креолка препусна главоломно към дола и го прескочи с един от онези скокове, които бяха правили „десетина пъти през седмицата“.
Докато ловецът на мустанги наблюдаваше скока, в главата му се преплетоха три различни мисли — или по-скоро чувства. Първото беше обикновена изненада, второто — силно възхищение, третото не можеше да се определи толкова лес: но. То се зароди от думите „петнистата кобила ми е твърде скъпа, за да направя това“.
— Защо ли? — си мислеше той, като впи шпорите в хълбоците на дорестия кон… Размишленията му траеха само докато Кастро се намираше във въздуха, над зеещата пропаст.
Въпреки лекото преминаване на пропастта бегълците не бяха избягнали угрозата. Долът не представляваше препятствие за жребците. Морис знаеше това и погледна назад с неотслабнала тревога.
Тя дори се засили, защото колкото и кратко да се бяха забавили, те все пак бяха дали възможност на преследвачите да се приближат. Дивите жребци сега бяха по-близко отпреди! Те нямаше да се спрат нито за миг, а щяха да прескочат пропастта, без да прекъсват галопа си.
И тогава — тогава какво?
Ловецът на мустанги си зададе сам този въпрос и побледня, тъй като не можеше да си отговори.
След скока Морис не спря нито за секунда, а както преди, галопираше напред, следван от девойката. Галонът му обаче не беше така стремителен. Той яздеше с по-малка решителност. Като че някаква неясна мисъл го забавяше.
Когато бяха на около двадесетина конски дължини от дола, той спря коня си и го обърна, сякаш изведнъж бе решил да се върне.
— Мис Пойндекстър — извика Морис на младата девойка, когато тя се изравни с него, — трябва да продължите да яздите сама.
— Но защо, сър? — попита тя и с рязко дръпване на юздите спря мустанга.
— Ако продължаваме да яздим заедно, ще ни настигнат. Трябва да направя нещо, за да ги задържа. Тук има възможност, но не и на друго място… За бога, не ме питайте! Ако загубим и десет секунди, ще бъде късно, много късно. Погледнете пред вас. Виждате ли къде лъщи водата? Това е езеро в прерията. Яздете право към него. Ще се намерите сред две високи огради. Те се съединяват при езерото. Ще видите отвор и прътове. Ако не ви настигна навреме, преминете през отвора, слезте от коня и го препречете с прътовете.
— А вие, сър? Вие не се ли излагате на голяма опасност?
— Не се страхувайте за мене. Когато съм сам, рискът е по-малък. Мустангът… За бога препускайте! Не изпускайте водата от очите си! Нека ви бъде като фар. Не забравяйте да затворите отвора след себе си. Бързайте! Бързайте!
Няколко секунди младата девойка се поколеба. Тя като че ли не искаше да се разделя с човека, който полагаше толкова много усилия, за да я спаси, и то може би с опасност за живота си. За щастие Луиза не беше от онези девойки, които при беда изпадат в паника и завличат на дъното плувеца, който ги спасява. Тя вярваше в този, който я съветваше, и беше убедена, че той знае какво прави. Затова отново пришпори кобилата си и в галоп се отправи към прерийното езеро.
В същия миг Морис препусна своя кон, но в обратна посока — към мястото, където бяха прескочили дола. Разделяйки се със своята спътница, той извади от кобура на седлото най-съвършеното оръжие, употребявано в прерията за нападение или защита от индианци, бизони или мечки — барабанен револвер с шест патрона, система полковник Колт.
— Те сигурно ще прескочат на тясното място, където минахме и ние — си промърмори Морис, като се обърна с лице към жребците, които напредваха от другата страна на дола. — Ако успея да поваля един от тях, това може да възпре други 1 е да не прескочат пропастта или да ги забави за малко, та мустангът да може да избяга. Води ги големият дорест кон. Той сигурно ще скочи пръв. Револверът бие добре на сто крачки. Сега мога да го улуча.
Последните му думи бяха придружени от изстрел. Най-едрият от жребците, червен на цвят, се преобърна и зарови глава в тревата. Тялото му падна напреко на пътя, който водеше към мястото, дето щяха да скочат.
Пет — шест жребеца, които тичаха наблизо след него, спряха изведнъж, а след това и цялата кавалкада.
Ловецът на мустанги не се забави, за да види какво ще стане. Той използува объркването, причинено от падането на водача, спести си останалите пет куршума, обърна коня си назад и препусна след петнистия мустанг, който вече се приближаваше към искрящото езеро.
* * *
Дали защото се уплашиха от падането на техния водач или защото мъртвото му тяло препречваше пътя към единственото място, където можеха да прескочат пропастта, жребците изоставиха преследването. Морис свободно препусна след девойката.
Той я настигна зад оградата край брега на езерото. Тя бе изпълнила всичките му съвети, само не беше затворила отвора. Прътите лежаха разхвърляни по земята. Тя беше още на седлото, облекчена, че вижда Морис в безопасност; цяла трептеше от благодарност, която думите не можеха да изразят.
Опасността бе избягната.