Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XIV
МАНАДА
Даже ако прерията беше напълно под контрола на Морис водача и ако нейното население бе подчинено на волята му, той едва ли би могъл да заведе излетниците на място по-подходящо за лова, който ги бе привлякъл.
Точно когато искрящото вино „Йоханесбергер“ от немския винарски магазин в Сан-Антонио бе направило небето по-синьо и тревата по-яркозелена, викът „Mustenos!“ се разнесе над глъчката и пресече полуизречените думи и звънкия смях. Той долетя от мексиканския вакеро, поставен да наблюдава от една близка височина.
Морис, който в момента се възползуваше от щедрото гостоприемство на майора, изпразни чашата си наведнъж, скочи на седлото и извика:
— Cavallada?
— Не — отговори мексиканецът, — manada.
— Какво бръщолевят тези хора? — попита капитан Къхуун.
— Mustenos на мексикански значи мустанги — отговори майорът, — а манада значи стадо диви кобили. В този сезон дивите кобили се събират заедно, отделно от конете, освен когато…
— Когато какво? — нетърпеливо запита бившият офицер от доброволците и прекъсна обясненията.
— Когато ги нападнат магарета — невинно отговори майорът.
Общият смях показа, че всички се бяха усъмнили в невинността на този отговор и смятаха, че той има някого предвид, което всъщност не бе така.
За миг Къхуун се смути от това затруднително недоразумение, но само за миг. Той не беше човек, който можеше да се поддаде на една нещастна грешка на езика. Напротив, веднага се възползува от възможността да отговори остроумно.
— Така ли? — каза той, без да се обърне специално към някого. — Не знаех, че магаретата по тези места са толкова опасни.
Докато казваше това, Къхуун не гледаше към Луиза Пойндекстър, иначе щеше да забележи в погледа й нещо, което щеше да го зарадва.
Младата креолка въпреки явното си безразличие към него не можеше да не се възхити от нещо остроумно. Може би има надежда за него!
На младия драгун Хенкок му се струваше, че е така. А също и на лейтенанта от конните стрелци. И двамата забелязаха одобрителния поглед, и двамата решиха, че Касий Къхуун е спечелил или може да спечели сърцето на своята братовчедка.
Предположението тайно обезсърчи и двамата, и особено драгуна, но той нямаше време да се отдава на размишления. Манадата се приближаваше.
— На конете! — раздадоха се гласове от всички страни. Набързо сложиха юздите между зъбите на конете, които старателно дъвчеха жълтата царевица, и метнаха поводите на гърбовете им, от които все още се издигаше пара от бързия галоп в задушната тропическа утрин. Преди човек да може да изброи до сто, всички — дами и господа, бяха на стремената, готови за използуват камшика и шпорите си.
В това време дивите кобили се появиха на хребета, на който стоеше наблюдателят. Самият той, ловец на коне, бе вече възседнал своя кон и се мъчеше за хвърли ласото на шията на една от дивите кобили. Те препускаха бясно като че бягаха от някакъв преследвач — някакво ужасно същество, което ги караше да пръхтят и цвилят. Обърнали очи назад, те не виждаха нито колата, нито ездачите около нея и продължаваха право към тях, а бяха точно на пътя им.
— Някой ги преследва — каза Морис, като забеляза колко възбудени бяха животните. — Какво има, Креспино? — извика той на мексиканеца, който от мястото си можеше да види дали някой ги преследва.
Докато очакваха отговора, всички се смълчаха. В лицата на някои от групата се четеше безпокойство, дори и страх. Може би индианци преследваха мустангите!
— Un asino cimmaron[1] — бяха думите, които долетяха от устата на мексиканеца. Това не успокои компанията. — Un macho[2]! — прибави той.
— О, така ли? Тъй си и помислих — промърмори Морис. — Трябва да спрем този негодник, иначе ще ни развали лова. Докато ги преследва, те няма да се спрат. Далече ли е?
— Съвсем наблизо, дон Морисио. Идва право към мене.
— Ако можеш, хвърли ласото си на врата му! Ако ли не, стреляй да го осакатиш. Справи се по някакъв начин с него.
Повечето, ако не всички не знаеха кой е преследвачът, тъй като само ловецът на мустанги знаеше значението на думите Un asino cimmaron un macho.
— Обясни ни, Морис! — заповяда майорът.
— Погледнете! — отвърна младият ирландец, като посочи към върха на хълма.
Това бе достатъчно. Всички очи се отправиха към хребета, където бързо като летяща птица се носеше животното, което обикновено за нас е образец на мудност и глупост.
Съвсем различен е дивият осел от питомното магаре, което тоягата е направила флегматично.
Дивият осел, който се виждаше, беше почти толкова голям, колкото и мустангите, които гонеше. И ако не бягаше толкова бързо, колкото най-бързият от тях, той все пак не изоставаше в своята упорита гонитба.
Тази жива картина се появи в зелената прерия така неочаквано, сякаш беше на сцената на театър или на арената на някой хиподром.
Преди още наблюдателите да могат да разменят няколко думи, дивите кобили бяха вече съвсем наблизо. Тогава те за първи път забелязаха групата конници и сякаш, забравили ненавистния преследвач, изведнъж се отбиха встрани.
— Дами и господа — извика водачът към двадесетина души, които едва задържаха конете си, — ако можете, стойте по местата си. Зная къде им е убежището. Сега се отправят към него. Ще ги намерим отново и там преследването ни ще бъде по-успешно. Ако започнете да ги преследвате сега, те ще се разпръснат в онзи гъсталак и съвсем сигурен съм, че няма вече да можете да ги видите. Ей, сеньор Креспино! Изпратете един куршум по този нахалник. Той е вече близо и можете да го улучите с вашата ескопета! Нали?
Мексиканецът измъкна една къса пушка-ескопета от седлото, прицели се набързо и стреля в дивия осел.
При изстрела животното изрева презрително. То явно не беше засегнато. Куршумът на Креспино не бе попаднал в целта.
— Трябва да го спра — извика Морис, — иначе то ще ги преследва чак до тъмно.
Още докато говореше, ловецът на мустанги пришпори силно коня си. Кастро излетя като стрела подир осела, който сега галопираше безстрашно край тях.
Няколко диагонални скока на дорести кон и ездачът се намери на разстояние, от което можеше да хвърли ласото си. С мълниеносна бързина примката на ласото се спусна върху дългите уши на осела. След това Морис се спря и смушка коня си, който се обърна назад. А после, покорявайки се напълно на ездача, напрегна сили и зачака въжето да се опъне. Изминаха няколко напрегнати секунди. Дивият осел караше в кариер, ласото се опъна, животното се издигна на задните си крака и падна тежко на тревата. То лежеше неподвижно, като мъртво, сякаш пронизано от куршум в сърцето.
Оселът обаче беше само зашеметен от удара и от примката, стегнала го до задушаване. Мексиканецът преряза гърлото му с острия си нож и го изпрати на онзи свят.
* * *
Тази случка отложи лова за известно време. Всички очакваха водача, който, след като повали осела, слезе да освободи ласото си. Той беше махнал въжето от врата на мъртвото животно, но изведнъж започна бързо да го навива и в същото време да бяга към коня си, което показваше, че се е случило нещо ново.
Повечето от излетниците бяха заети с възбудените си коне, затова малцина видяха бързите действия на ловеца на мустанги. Изненадаха се. Морис им беше казал да чакат и затова не можеха да си обяснят защо бърза сега. Да не би да е заради Луиза Пойндекстър, която, възседнала петнистия мустанг, се отдели внезапно от компанията и препусна в галоп след дивите кобили, сякаш решена да бъде първа в гонитбата. Но ловецът на мустанги изтълкува това по друг начин. Безцеремонното й отделяне от групата едва ли е било по нейно желание; сигурно кобилата е виновна! Морис позна, че манадата е същата, към която принадлежеше петнистия мустанг, преди той да го хване. Нямаше съмнение, че кобилата бе решила да се присъедини към своите стари другарки и сега бягаше към тях заедно с ездачката си. Така мислеше ездачът, а скоро и всички останали мислеха така.
Подбудени от кавалерски чувства половината от мъжете пришпориха конете си. Къхуун, Хенкок и Кросмън бяха начело. Непосредствено след тях яздеха двадесетина млади плантатори. Адвокати и съдии. Всеки от тях си мислеше колко щастлив би бил, ако можеше той да върне бегълците. Но малцина бяха истински разтревожени. Всички знаеха, че Луиза Пойндекстър е изкусна ездачка. Пред нея се простираше огромна равнина, гладка като състезателна писта. Мустангът може да галопира, докато се умори, но няма да може да я хвърли от седлото. Малка беше вероятността младата девойка да пострада сериозно. Само един от тях не беше на същото мнение. Това беше човекът, който пръв се разтревожи — ловецът на мустанги.
Той тръгна последен. Прибирането на ласото го забави. Качването на коня също му отне една секунда. Така че Морис беше на около сто крачки след всички, когато конят му се впусна напред.
Къхуун бе на около сто крачки пред всички. Той свирепо пришпорваше коня си, който летеше напред с всички сили. Драгунът и стрелецът бяха малко по-назад, а след тях — всички останали. Морис бързо достигна групата и един след друг задмина всички, които бяха начело. Напредвайки бързо, той скоро остави и Касий Къхуун зад себе си.
Бившият капитан от доброволците изруга със стиснати зъби, когато дорестият кон префуча край него и закри от погледа му отдалечаващата се петниста кобила.
Слънцето, достигнало зенита си, осветяваше странна картина. Стадо диви кобили препускаше с главоломна бързина по прерията. Една тяхна посестрима с ездачка на гърба си ги следваше на около четиристотин ярда. На същото разстояние от нея един дорест жребец, възседнат от живописно облечен младеж, явно се опитваше да я настигне. Малко по-назад се виждаха конници — някои в цивилни, други във военни дрехи. След тях взвод драгуни се движеше в пълен галоп. Те току-що бяха оставили дамите и господата, които също бяха на коне, но стояха неподвижни в равнината или тъпчеха на едно място и размахваха ръце.
След двадесет минути картината се измени. На сцената — огромния зелен килим на прерията — се виждаха същите лица. Но сега те бяха групирани по друг начин или поне разстоянията помежду им бяха станали по-големи. Манадата се бе отдалечила от петнистия мустанг, а мустангът — от дорестия кон, а дорестият кон — от всички, които се състезаваха с него, се бяха изгубили от погледа. Тях можеше да ги види само силното око на орела, който се вие във високото сапфирено небе.
Дивите кобили, мустангът и неговата ездачка, дорестият кон и ездачът му останаха сами в саваната.