Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава III
ЗНАЦИ В ПРЕРИЯТА, КОИТО ПОКАЗВАТ ПЪТЯ
Пътниците вече не се страхуваха, че могат да се изгубят. Следата от ласото се виеше непрекъснато като змия, и бе толкова ясна, че дори и дете би могло да се движи по нея.
Тя не вървеше по права линия, а лъкатушеше между шубраците: понякога се отклоняваше и минаваше през места, гдето не е имало никаква растителност. Очевидно конникът правеше това, за да се избягнат препятствията за колите: при всички отклонения пътниците ясно виждаха, че повърхността там е неравна.
— Колко е съобразителен младият, човек — забеляза Пойндекстър. — Истински съжалявам, че не го попитах за името му. Ако е от форта, сигурно ще го видим пак.
— Сигурно — съгласи се синът му. — Надявам се, че ще го видим.
Дъщерята, облегната в Ъгъла на каретата, дочу предположенията на баща си и брат си. Тя не каза нищо, но погледът, който отправи към Хенри, сякаш говореше, че и нейното сърце храни същата надежда.
Плантаторът бе в прекрасно настроение. Радваше се, че скоро ще се свърши това уморително пътуване и ще види новите си владения преди залез слънце. Той чувствуваше в гърдите си необикновена благосклонност към всички наоколо — разговаряше приятелски с надзирателя, шегуваше се с „чичо“ Сципио, който накуцваше с покритите си с мехури крака, и ободри „леля“ Клоу, която носеше негърчето си.
„Чудесно!“ — може да се провикне някой наблюдател, заблуден от такива случайни гледки, така трогателно описани от драскачите в услуга на дявола. — „В края на краищата, какъв прекрасен патриархален институт е робството! А колко много сме говорили и вършили за неговото премахване! Напразни усилия — глупаво човеколюбив, което се опитва да разруши тази старинна сграда — крайъгълния камък на една «героична» нация! О, фанатици! Защо вдигате такава врява, против робството? Не знаете ли, че някои хора трябва да страдат, да работят и да гладуват, та други да могат да живеят в разкош и леност? Не знаете ли, че едни трябва да бъдат роби, за да могат други да бъдат свободни?“
Такива доводи, уви, се чуват напоследък доста често. Проклет да е човекът, който ги изрича, и хората, които им дават ухо!
Доброто настроение на плантатора обхвана всички с изключение на Къхуун. То се отразяваше в лицата на черните му роби, които гледаха към Пойндекстър като на източник на щастието и бедите им — най-могъщият след бога. Те го обичаха по-малко от бога, а се страхуваха повече, отколкото от бога, макар че той в никакъв случай не бе лош господар т.е, в сравнение с другите. Пойндекстър не изпитваше никакво удоволствие да изтезава робите си. Обичаше да ги вижда добре облечени и нахранени — кожата им да лъщи. Това говореше за положението на техния собственик. Пойндекстър се задоволяваше те да бъдат бити с камшик само от време на време — което, той би ви уверил, е полезно за тях. Сред „стоката“ му нямаше нито една черна кожа, по която да личат следи от мъст — нещо, с което може да се гордее един робовладелец от долината на Мисисипи и с което много малко можеха наистина да се похвалят.
И няма нищо чудно, че при един такъв примерен робовладелец всички бяха весели. Робите споделяха радостта на господаря си и весело си бъбреха.
Но не бе писано радостното настроение да продължи до края на пътуването им. След известно време то бе прекъснато, но не по вина на тези, които бяха обзети от него, а по независещи от тях обстоятелства и причини.
Както беше предсказал странникът, слънцето се скри, преди да видят кипарисовото дърво.
Нямаше нищо обаче, което да предизвиква опасения. Следата на ласото се виждаше все така ясно и нямаше защо да се ръководят от слънцето, но облакът, който го засенчи, засенчи и тяхната радост.
— Човек може да си помисли, че нощта вече настъпва — каза плантаторът, като извади и погледна златния си часовник, — а часът е само три! За щастие младият човек ни остави сигурна следа. Ако не беше той, щяхме за се лутаме сред тези пепелища чак до залез слънце, а можеше да се наложи и да преспим на тях!
— Леглото ни щеше да бъде доста черно — шеговито отбеляза Хенри с намерение да направи разговора по-весел. — Уф! Ако трябваше да спя на него, щях да сънувам такива грозни сънища.
— Също и аз — добави сестра му, като подаде прелестното си лице между завеските и заразглежда околността. — Сигурна съм, че щях да сънувам Тартар[1], Плутон и Прозерпина[2] и…
— Ха! Ха! Ха! — засмя се черният колар от капрата, записан в книгите на плантацията под името Плутон Пойндекстър. — Млада господарка ще сънува мене в черна прерия! Ей богу! Ама хубав шега — много хубав. Ха! Ха! Ха![3]
— Не бъдете толкова сигурни — каза начумереният братовчед, който в същия момент се приближи и се намеси в разговора, — не бъдете толкова сигурни, че няма да стане нужда да преспим сред пепелищата. Дано не се случи нещо още по-лошо.
— Какво искаш да кажеш, Кеш? — запита вуйчо му.
— Искам да кажа, вуйчо, че този човек ни е заблудил. Не мога да твърдя с положителност, но изглежда доста подозрително. Преминахме повече от пет мили — дори бих казал шест, — а къде е дървото? Разглеждах хоризонта, но въпреки че имам добро зрение, не можех да видя нищо подобно.
— Защо? Как тъй защо? Може да има много причини.
— Кажи поне една от тях! — предизвикателно се обади звънлив глас от каретата. — Готови сме да чуем.
— Вие сте готови да чуете всичко, което ви казва един странник — отговори Къхуун насмешливо, — предполагам, че ако ви кажа съображенията си, благосклонно ще сметнете, че тревогите ми са неоснователни.
— Ще зависи от това, което ще кажете, мастър Касий. Кажете да чуем! Едва ли бихме могли да очакваме неоснователни тревоги от войник и пътешественик с вашата опитност.
Къхуун почувствува язвителния укор и навярно щеше да се въздържи от по-нататъшни обяснения, ако не беше Пойндекстър.
— Слушай, Касий, обясни какво искаш да кажеш? — запита плантаторът учтиво, но властно. — Това, което каза, възбуди не само любопитството ни, но и нещо повече. С каква цел младият човек би искал да ни заблуди?
— Но, вуйчо — отговори бившият офицер, стараейки се да смекчи първоначалното си обвинение, — не съм казал, че ни е заблудил, но само че така изглежда.
— Защо мислиш така?
— Човек не знае какво може да се случи. Кервани много по-силни от нашия са били нападани по тези равнини и ограбвани — дори избивани.
— Божичко! — възкликна Луиза с тон по-скоро престорен, отколкото искрен.
— От индианци ли? — попита Пойндекстър.
— Какви ти индианци! Понякога може наистина да са индианци, но понякога са бели, които се правят на индианци; а може всички да не са и мексиканци. Нужна е само малко кафява боя, перука от конски косъм, пет-шест пера, набучени в нея, и малко повече дивашки викове. Ние няма да сме първите, ако ни обере някоя банда от „бели“ индианци. Почти го заслужаваме, щом така наивно се доверяваме на един странник.
— За бога, Касий, това са сериозни обвинения. Да не искаш да кажеш, че куриерът, ако той наистина е такъв, ни води към някаква засада?
— Не, вуйчо. Не искам да кажа това. Казах само, че такива неща са се случвали и че е възможно и той да направи същото.
— Възможно, но невероятно — намеси се настойчиво гласът от каретата, в който звучеше язвителна насмешка.
— Не — възкликна младият Хенри, дочул разговора, макар че яздеше напред, — твоите подозрения са несправедливи, драги Касий. Направо смятам това за клевета. Още повече, че мога да го докажа. Погледни!
Младежът бе спрял коня си и сочеше към едно растение край пътя. Това беше зелен, сочен, висок кактус, оцелял от пожара.
Хенри Пойндекстър се опитваше да привлече вниманието на своите спътници не към самото растение, а към едно бяло правоъгълно картонче, закачено на един от бодлите му. Всеки образован човек можеше да познае, че това е визитна картичка.
— Слушайте какво пише на нея — продължи юношата, като се приближи и прочете високо наставленията, написани на картончето — „Кипарисът се вижда“.
— Къде? — запита Пойндекстър.
— Нарисувана е една ръка — отговори Хенри, — показалецът й без съмнение сочи накъде се намира дървото.
Всички едновременно се обърнаха към посоката, означена на картичката.
Ако слънцето грееше, кипарисът лесно можеше да се види още от пръв поглед. Но лазурното доскоро небе сега бе оловносиво и колкото и да напрягаше човек очи, не можеше да разпознае на хоризонта нищо, което да прилича на дърво.
— Няма нищо подобно — заяви Къхуун чиято самоувереност се бе възвърнала. Той повтори недостойните си обвинения. — Това не е нищо друго освен брънка от веригата измами, които този негодяй ни сервира.
— Грешиш, братовчеде — обади се същият глас, който така често му възразяваше, — погледни през този лорнет. Ако не си загубил прекрасното си зрение, ще видиш нещо, което много прилича на дърво. Високо дърво, и то кипарис като онези, които растат по мочурищата в Луизиана.
Къхуун не пожела да вземе театралния бинокъл от ръцете на братовчедка си. Той знаеше, че това би го само изложило, защото не можеше да предположи, че тя не казва истината.
Пойндекстър обаче се възползува от бинокъла. Той нагласи фокуса за отслабващото си зрение и можа да различи червенолистия кипарис, който се подаваше над прерията.
— Вярно — каза той, — дървото се вижда. Младият човек излезе честен. Ти беше несправедлив към него, Кеш. Невероятно ми се струваше, че ще измисли такъв чудноват план, за да ни измами. Хей, мистър Сенсъм, кажете на коларите да потеглят!
Къхуун, който не желаеше да продължи разговора, нито да остане повече при спътниците си, злобно пришпори коня и се отдалечи в прерията.
— Подай ми картичката, Хенри — каза тихо Луиза на брат си, — любопитна съм да видя знака, който така много ни помогна. Донеси я, моля ти се! Няма защо да стои там, открихме вече дървото.
Хенри, без ни най-малко да подозира причините, които караха сестра му да се обърне към него с тази молба, се подчини с готовност. Той откачи картончето от кактуса и го хвърли в скута й.
— Морис Джерълд! — промълви младата креолка, като прочете името на картичката. — Морис Джерълд! — повторно възкликна тя и прибра картончето в пазвата си. — Който и да си, откъдето и да идваш, накъдето и да отиваш, какъвто и да си — отсега нататък нас ни свързва обща съдба. Чувствувам го, зная го така, както зная, че над мене има небе! О, как е схлупено небето! Не е ли това знак за нашата неизвестна съдба?