Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава LVII
ДАВАНЕ НА СИГНАЛА
Фелим не стоя дълго на пост. Едва бяха минали и десетина минути, когато конски тропот предупреди, че някой се приближава към хижата откъм долната страна на потока.
Сърцето му се разтупа.
Гъстата гора му пречеше да види приближаващия се конник и той не знаеше кой идва да ги навести в хакалето. От ударите на копитата личеше, че конникът е сам. Това още повече го разтревожи. Той би се уплашил по-малко, ако бе разбрал, че се приближава цяла войска. Фелим знаеше, че конникът не може да е господарят му, а едва ли можеше да понесе втора среща с човека, който приличаше така много на Морис във всяко отношение, освен в главата.
Първата мисъл на Фелим бе да се втурне към полянката и да изпълни нарежданията на Зеб. Но нерешителността, предизвикана от страха, го накара да остане на мястото си, докато се увери, че опасенията му бяха неоснователни. Непознатият конник беше с глава.
— С глава е! — каза си Фелим, когато конникът излезе от гората и спря на края на поляната. — Истинска глава, с хубавичко приятно лице! Но то като че не ми се вижда много радостно. Този човек май че току-що е погребал баба си. И какви малки крака! О, господи! Та това е жена!
Докато ирландецът отбелязваше ту гласно, ту наум наблюденията си, ездачката се приближи още няколко крачки и отново спря. Сега Фелим видя, че не е сбъркал, макар че мъхът над устните, начинът на язденето, шапката и сарапето можеха да заблудят и по-наблюдателни хора от него.
Ездачът беше наистина жена. Исидора.
* * *
Фелим виждаше за пръв път мексиканката, а и тя не го познаваше.
Той бе забелязал правилно, че лицето й не е радостно. Напротив, то бе тъжно, почти отчаяно.
Докато яздеше в сянката на дърветата, в израза на Исидора се четеше недоверчивост. Вместо да се проясни, когато излезе на откритото място, лицето на девойката изрази изненада и разочарование. Причината за това не беше хакалето. Тя знаеше за неговото съществуване. Нали затам бе тръгнала? Истинската причина сигурно бе човекът, който стоеше на вратата. Той не бе човекът, когото очакваше да види.
Тя се приближи колебливо и се обърна към него:
— Може би съм сбъркала? — каза Исидора, като се стараеше да говори английски колкото може по-правилно. — Извинете… но аз… аз смятах, че тук живее дон Морисио.
— Дон Морисио ли? Такъв човек не живее тук. Дон Морисио? Някъде към Балибалах имаше един човек, който се казваше Меришо. Много добре си го спомням, защото веднъж ме измами в една сделка. Но малкото му име не беше Дон. Той се казваше Пат Меришо. Да го вземат дяволите мошеника!
— Дон Морисио. Моррис… Морис.
— О, Морис! Да не е господарят ми — Морис Джерълд?
— Si! Si! Сеньор Зиеръл!
— Аха, такава била работата! Ако търсите мистър Джерълд, той живее тук, искам да кажа, идва да си убива времето тук в лов на диви коне. Това е само ловджийска колиба. Ехе, да можете да видите отнякъде големия му замък и синеоката красавица, която лее горчиви сълзи по него! Нея да можехте да видите!
Въпреки изопачения английски на Фелим, Исидора го разбра. Ревността е изкусен преводач. Една въздишка се откъсна от гърдите й, когато чу думата „нея“.
— Не искам да видя нея — отвърна бързо тя, — а човека, когото споменахте. У дома ли си е? Вътре ли е сега?
— Дали си е у дома ли? Казахте си най-после! Добре, ако отговоря „да“, ще ми кажете ли защо ви е?
— Искам да го видя.
— Такава ли била работата? Може би чакате, че ще ви поканя да влезете? Вие сте хубава наистина, въпреки черния мъх над устните ви. Но господарят не може да приеме сега никого освен свещеник или доктор. Не може да го видите.
— Но много искам да го видя, сеньор.
— Казахте ми и по-рано. А пък аз ви казвам, че не може. Фелим О’Нийл не би отказал да услужи на такава хубава чернокоса девойка като вас. Въпреки това сега не можете да видите господаря.
— Защо да не мога?
— Защо да не можете ли? По няколко причини. Първо, както ви казах, той не е в състояние да приема гости, особено пък жена.
— Но защо, сеньор, защо?
— Защото не е облечен както трябва. Има само една риза и парцалите, с които го превърза мистър Стамп. А те са толкова много, че от тях може да излезе цял костюм. — Палто, панталони жилетка…
— Не ви разбирам, сеньор.
— Не ме разбирате ли? Та аз говоря съвсем ясно. Нали ви казах, че господарят е на легло.
— На легло? По това време? Надявам се, че…
— Че му няма нищо ли? Това искате да кажете, нали? Работата е, че му има нещо и той ще остане на легло най-малко една седмица.
— О, сеньор, не казвайте, че е болен.
— Да не казвам ли? Колко сте мила! Защо да крия? От това няма да има никаква полза, нито пък ще му навреди по някакъв начин. Можете да му го кажете направо в лицето и той няма да ви възрази.
— Болен е значи! Кажете сър, от какво е болен и как е заболял?
— Добре. Мога да ви отговоря само на първия въпрос. Болен е от това, че някой се е отнесъл с него доста грубо, но кой, само господ знае. Коляното му е подуто, цялата му кожа е изподраскана, като че ли някой го е затварял в чувал с двадесетина побеснели котки. Няма неиздраскано място дори колкото вашата ръчичка. А не е и на себе си.
— Не е на себе си ли?
— Да, не е. Бълнува, като че е препил, и мисли, че някой го гони с ръжен. Вярвайте ми, ако може да се намери малко алкохол, това ще му помогне най-много. Но в колибата няма нито капчица ракия. Нито в дамаджанката, нито в шишето… Дали вие нямате случайно някое шишенце — от онова, дето му викате „агуардиенте“. Колко по-лоши неща съм пил! Сигурен съм, че една глътка ще помогне много на господаря. Кажете, мис, носите ли такова нещо със себе си?
— Не, сеньор, съжалявам, но не нося.
— Жалко за горкия мистър Морис! Как щеше да му помогне! Но ще трябва да мине и без него.
— Все пак ще мога да го видя, сеньор, нали?
— Можете, но каква полза? Няма ла познае вие ли сте или е прапрабаба му. Нали ви казах, така са го наредили, че не е на себе си.
— Затова още повече трябва да го видя. Може би ще му помогна. Аз му дължа…
— О, имате да му давате ли? И искате да си платите? Това вече е съвсем друга работа. Но за такова нещо не е необходимо да го видите. Аз съм негов главен прислужник и сам оправям всички сделки. Не мога да пиша, но ще ви дам разписка, която ще признаят всички адвокати. Да мис, можете да дадете парите на мене и ви уверявам, че господарят никога няма да ви ги поиска. Тъкмо навреме ни идват, защото се местим и може да потрябват пари. Така че, ако носите парите, само кажете. В колибата има и мастило, и хартия. Ей сега ще ви дам разписка.
— Не, не, не. Не става дума за пари. Дължа му благодарност.
— Само това ли било! То лесно се плаща и няма нужда от разписка. Но сега е без полза да върнете благодарността си, защото той няма да усети. Като се свести, ще му кажа, че сте идвали, та да задраска сметките.
— Но нали мога да го видя сега?
— Не, не можете.
— А трябва, сеньор.
— Трябвало! Оставиха ме тук на пост със строго нареждане да не пускам никого.
— Сигурно не са помислили, че може да дойда. Аз съм приятелка на дон Морисио.
— Но Фелим О’Нийл не знае така ли е! Въпреки хубавото ви личице може да сте негов смъртен враг. Дяволите го взели! Като ви погледне повторно, човек вижда, че това е много вероятно.
— Трябва да го видя! Трябва и ще го видя!
Като каза това, Исидора скочи от седлото и се приближи към вратата.
Твърдата решителност по лицето й убеди ирландеца, че е дошъл мигът да изпълни нарежданията на Зеб Стамп, нещо, което трябваше може би отдавна да направи.
Той се обърна бързо, влезе в хижата и излезе въоръжен с томахавка. Тъкмо щеше да се втурне покрай Исидора, когато видя в ръката й револвер, насочен право в главата му. Това го накара да се закове на място.
— Abajo la hacha! (Долу секирата) — извика тя. — Опитай се само да вдигнеш ръка, и това ще ти бъде за последен път.
— Да ви ударя, мис? Вас да ударя? — изломоти бившият коняр, след като се посъвзе от уплахата. — Божа майко! Та оръжието не е за вас. Готов съм да се закълна с ръка на кръста, а ако щете и на цялата библия. Истината ви казвам, мис. Томахавката не е за вас.
— Защо я изнесохте тогава? — попита девойката, която започна да допуска, че е направила грешка. Като се убеди в това, тя отпусна револвера си. — Защо се въоръжихте с нея?
— За да изпълня нарежданията, които ми дадоха. Да отсека един клон от онзи кактус и да го бутна под опашката на старата кобила. Нямате нищо против, нали?
Девойката замълча на свой ред, учудена от необикновеното обяснение.
Странният човек, който стоеше пред нея, едва ли имаше лоши намерения. Неговият вид и държане бяха по-скоро смешни, отколкото заплашителни, и можеха да предизвикат страх или възмущение.
— Мълчанието е знак на съгласие. Благодаря ви — каза Фелим и като не се страхуваше, че може да го застрелят, изтича през поляната и изпълни точно наставленията, които Зеб Стамп му даде на тръгване.
Мексиканката, която не можеше ла продума от изненада, така си и остана, като видя, че няма какво да каже.
Не можеше и да се мисли за продължаване на разговора. От една страна, кобилата вдигна страшна врява, щом бутнаха под опашката й трънливия „ремък“. Тя започна да подскача по торфа, а хрътката жално зави, от друга страна, обитателите на гората — птици, зверове, насекоми и влечуги — нададоха диви викове, така че само някой много гръмогласен човек би могъл да ги надвика.
Какво целеше Фелим с това? Как щеше да свърши цялата работа?
Исидора гледаше, занемяла от учудване. Не можеше и да направи нещо друго. Докато този адски шум продължаваше, не можеше да изтръгне каквото и да е обяснение от странния човек, който го създаде.
Той се бе върнал до вратата на хакалето и отново бе застанал на пост на прага. Сега беше спокоен, с израза на артист, който е изпълнил ролята си и се чувствува вече свободен да се нареди между зрителите.