Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (9)

9

Тео се съмняваше, че капитан Пруит ще изпълни заплахата си да се обади на госпожа Буун. Блъфа си го биваше и явно свърши работа, защото Тео се запъти към училището, но колкото повече наближаваше, толкова по-бавно въртеше педалите. Втория час имаха геометрия при госпожа Гарман — най-нелюбимия му предмет. След като направи няколко обиколки из кварталите около колежа „Стратън“, той най-сетне пристигна в училище точно в десет и четиридесет, когато се разнесе звънецът за сутрешното междучасие. Обади се в канцеларията, отиде до шкафчето си и поздрави Ейприл Финмор, най-близката си приятелка, която изобщо не му беше гадже. Тео тръгна по оживения коридор към кабинета на господин Маунт, където в единайсет започваше часът по любимия му предмет „Държава и право“.

Господин Маунт го чакаше.

— Тео, няколко момчета питат за Уди. Дали да не им обясниш какво става?

Тео се озърна, видимо неуверен. Сведе очи и каза:

— Разбира се, но не знам дали мога да кажа много. Делото се гледа в Съда за малолетни и непълнолетни и поради това не е публично достояние.

— Знам. Съдията определи ли гаранцията?

— Да, десет хиляди долара на човек. Майката на Уди няма толкова пари, така че двамата просто ще останат в ареста.

— Това е нелепо. Да го обсъдим в час, но без подробностите за въоръжения грабеж, съгласен ли си?

— Разбира се.

Когато учениците се настаниха по местата, господин Маунт започна:

— Забелязали сте, че Уди отсъства днес, както и вчера. Някои от вас се поинтересуваха какво става и ще ви отговоря честно — Уди е арестуван заедно с брат си Тони. Тео вече два пъти ходи в съда и се опита да помогне, затова е по-добре запознат със случващото се. Тео, заповядай.

Като капитан на отбора по дебати, Тео за разлика от повечето си съученици беше преодолял смущението си да говори пред публика. Господин Маунт винаги повтаряше, че повечето хора, особено децата, но също и възрастните се страхуват от публичното говорене. Тео обичаше да бъде център на вниманието и тайно се гордееше, че умее нещо, което не се удава на повечето деца.

И сега пое дълбоко въздух и застана пред класа.

— Току-що се върнах от Съда за малолетни и непълнолетни — съобщи той сериозно, все едно е адвокатът, нагърбил се със защитата на Уди. — Уди е добре, но трябва да излезе от ареста. Ето какви са фактите, но не мога да разкрия всичко, защото в Съда за малолетни и непълнолетни заседанията са закрити. Във вторник вечерта Уди и по-големият му брат Тони се качили в колата на приятел. Отбили се в магазин, нещо се случило и по-късно били арестувани за въоръжен грабеж. Явиха се в съда в сряда сутринта и още веднъж преди няколко часа. Майка ми се опита да им помогне да излязат на свобода. Съдията определи гаранция за всеки в размер на десет хиляди долара и семейството се опитва да събере парите.

— Трябва да съберат двайсет хиляди долара ли? — попита Брандън.

— Не чак толкова.

— Какво означава „гаранция“? — попита Арън. — Не разбирам.

— Малко е сложно — отговори Тео.

— Защо не използваш случая на Уди като пример и не ни обясниш системата за освобождаване под гаранция, Тео? — предложи господин Маунт. — Постарай се да е възможно най-просто.

Тео обичаше такива моменти, когато класът беше изправен пред труден правен въпрос или проблем. Изведнъж той се превръщаше в уверен и магнетичен адвокат, който крачи пред съдебните заседатели.

— И така, Уди е арестуван, обвинен в престъпление и тикнат зад решетките. Тъй като е смятан за невинен до доказване на противното, той има право да излезе от ареста, независимо какво престъпление е извършил. Само че от полицията трябва да са сигурни, че Уди ще се яви в съда за делото. На теория полицията се нуждае от уверение, че той няма да избяга. Мисля, че в миналото престъпниците просто са офейквали, след като били освобождавани от ареста. Днес не се случва често. Полицията и съдът са създали системата за освобождаване под гаранция. Чували сте да казват „пуснат под гаранция“. Точно това се случва. От обвиняемия се иска да предостави пари или недвижимо имущество като гаранция, които съдът може да задържи и така да се подсигури срещу евентуалното му бягство. И тъй като повечето обвинени в престъпление не разполагат с пари или с имоти, те са принудени да си купят полица, срещу която гаранцията им да бъде платена. Има хора, които обикалят ареста и съдебните зали и предлагат такива полици на обвиняемите. В случая с Уди гаранцията е десет хиляди долара. Семейството му не разполага с толкова пари, затова майка му е принудена да се обърне към съответната фирма. Срещу десет процента от сумата човекът, издал полицата, ще я предостави на съда. Това е писмен документ, който гарантира, че Уди ще се яви за делото си. Ако Уди не се яви, поръчителят има право да го издири и арестува. По правило хората, които предоставят такива гаранции, са все яки момчета.

— Значи на Уди му трябват хиляда долара? — попита Джарвис.

— Точно така. И още хиляда за брат му. Майка им няма толкова пари, затова те остават в ареста. Прекарали са там вече две нощи.

— Ако е невинен, защо изобщо е в ареста? — попита Дарън.

— Уместен въпрос, на който нямам логичен отговор. Само ще кажа, че системата за гаранция и поръчителство е остаряла и много хора се опитват да я променят. Снощи открих в интернет най-малко две национални организации, които работят за реформиране на законите, регламентиращи освобождаването под гаранция. Много хора се оказват в ареста, при положение че трябва да са на работа и да се грижат за семействата си.

— И нека да се върнем на Уди — намеси се господин Маунт. — Как да помогнем? Допускам, че му трябват хиляда долара.

— Не точно. Трябват му две хиляди. Госпожа Ламбърт трябва да извади от ареста и двамата си синове, не само единия. Уди й е казал, че няма да си тръгне без Тони. Или двамата, или никой.

Докато бавно въртеше педалите на път за училище, Тео обмисляше дали да не помоли приятелите си да съберат колкото пари успеят. Беше готов да даде спестяванията си от четиристотин долара, но се тревожеше, че повечето други момчета едва ли ще могат да предложат много. Все пак бяха само на тринайсет. На десетия му рожден ден родителите на Тео му дадоха петдесет долара, които да вложи в новооткритата си спестовна сметка, и всяка година добавяха по още петдесет. Така го насърчаваха да заделя пари, припечелени с работата, която имаше късмет да си намира от време на време. Тео се гордееше със спестяванията си, но сега охотно щеше да се раздели с тях, за да помогне на Уди.

Тео съзнаваше, че е по-голям късметлия от приятелите си. Беше единственото дете на двама адвокати, които се грижеха всеотдайно за него и вече бяха планирали бъдещето му. Често се дразнеше от силния контрол, но родителите му винаги знаеха кога да се отдръпнат леко. Учеха го да не се сравнява с приятелите си, а просто да ги приема такива, каквито са.

Сигурно на приятелите му нямаше да им хареса, ако Тео важно подхвърли на масата четиристотин долара. Чейс Уипъл нямаше да има нищо против, защото семейството му разполагаше с пари и Тео беше близък с него. Брандън щеше да се впечатли от подобен жест, защото се стремеше да стане първият милионер от класа. Той имаше работа като разносвач на вестници и търгуваше с акции онлайн. Напоследък обаче се оплакваше от тенденция към спад на пазара.

Останалите от класа обаче нямаше да останат доволни от предизвикателството. Тео подозираше, че само той и още трима други имат спестовни сметки, но не възнамеряваше да разпитва. В момента никой не изгаряше от желание да предлага пари.

— Така, това е предизвикателството пред нас — обобщи господин Маунт. — Как да съберем две хиляди долара за гаранцията на Уди и Тони?

Последва напрегнато мълчание, никой не изрази желание за мнение. Накрая се обади Джарвис:

— Наистина ли семейството няма никакви пари?

— Не знам — отговори Тео. — Сигурен съм, че госпожа Ламбърт ще се опита да събере нещичко, но не съм разпитвал. Не е моя работа. Вторият баща на Уди работи извън града и не иска да помогне.

— Значи Уди ще остане в ареста за постоянно, ако не внесе гаранцията? — попита Чейс.

— Не за постоянно — отговори Тео. — Рано или късно ще се изправи пред съда, за да му бъдат отправени обвиненията, може да се стигне и до съдебен процес. Ако го обявят за невинен, ще го освободят. Ако е виновен, сигурно ще го изпратят някъде.

— Според теб той виновен ли е, Тео? — попита Рикардо.

— Не, не е виновен за въоръжен грабеж. Всички познаваме Уди. Никога не би направил толкова ужасно нещо. Може да е пил, макар да е малолетен, но нищо повече.

— Имам въпрос — обади се Джъстин. — Да предположим, че Уди не събере гаранцията и остане в ареста до процеса си. За колко време става дума?

— Никога не се знае. Различно е дори в Съда за малолетни и непълнолетни. Сигурно няколко месеца.

— Значи Уди ще остане в ареста с месеци, ще пропусне училище, а после ще се яви в съда, където вероятно ще го оправдаят и той ще се прибере у дома, все едно нищо не се е случило, така ли? Без досие.

— Точно така.

— Ами времето, което е прекарал в ареста? Ще му платят ли за това?

— Не, разбира се. То е просто изгубено време.

— Е какво й е справедливото на нашата система тогава?

— Кой казва, че е справедлива?

— Ти все повтаряш колко страхотна е съдебната ни система, колко велико нещо е правото и колко много искаш да станеш адвокат. Това е последното място, където аз бих искал да работя.

— Добре, да се върнем на конкретния въпрос — напомни господин Маунт. — Докато ние тук си обсъждаме, приятелят ви Уди е в ареста и със сигурност не си пише домашните.