Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (21)

21

В един студен и дъждовен следобед Тео седеше в своя малък кабинет в задната част на правна кантора „Буун и Буун“, но вместо да пише скучните домашни, се беше облегнал на стария си въртящ се стол и гледаше как дъждът се сипе по прозореца. Джъдж хъркаше под бюрото му, на сантиметри от маратонките на Тео. От време на време дъждът се засилваше и вятърът свистеше край покрива. После утихваше и почти преставаше. Тео изследваше дъжда и вятъра от известно време, защото домашното му по геометрия беше адски скучно — многоъгълниците бяха страшна мъка. Химията също беше доста отегчителна. Трябваше да се запаметяват формули на съединения, така че в момента нямаше нищо вълнуващо.

Затова Тео правеше онова, което нерядко прави всеки тринайсетгодишен хлапак — размишляваше за живота и се питаше какво ли ще стане след няколко години, които ще отлетят като миг, когато вече ще е голям, ще шофира и ще си има гимназиални проблеми. Минаваха му мисли дори за колежа, но още не си представяше деня, когато ще трябва да напусне дома си и да замине по широкия свят без родителите си и без кучето. Вече беше проучил въпроса онлайн и искаше да намери колеж, където позволяват на първокурсниците да си доведат и кучетата.

Само че това предстоеше след години. В момента го измъчваха по-неотложни проблеми. Рецензия за книга за часа по английски. Реч за часа по „Държава и право“. Майорът го държеше изкъсо и следеше напредъка му за нови почетни скаутски значки. Направо му беше дал краен срок да стане скаут „Орле“. Бащата на Ейприл Финмор отново беше напуснал дома си — за не знам кой път — и майка й още си беше лудичка. Тео се опасяваше, че Ейприл може просто да избяга и да изчезне завинаги.

Часовете се нижеха, небето притъмняваше още повече, а Тео продължаваше да размишлява. Сепна го тихо почукване на вратата и той се опомни. В стаята влетя Уди и се отърси от дъжда. Беше вир-вода.

— Влизай — покани го Тео.

— Вече влязох, Тео, и съм премръзнал. Дай ми якето си.

Тео смъкна якето си от закачалката на стената и го метна на Уди.

— Защо си по улиците в тази буря?

— Идвам не само защото ми домъчня за теб, повярвай ми — отговори Уди, докато обличаше якето.

Джъдж се събуди и вече душеше около глезените на Уди.

Уди хвърли поглед към отворената врата и попита:

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. — Тео стана, затвори вратата и се върна на мястото си. — Явно е нещо важно.

— Така е. С Тони току-що прекарахме един час при Родни Уол. Пълен негодник. Подметна, че вярва на Гарт за пистолета. Уол иска с Тони да отървем Гарт, като кажем, че пистолетът е бил мой, че Тони е знаел за него и че е предложил на Гарт да го вземе, за да открадне още бира за всички нас.

— Адвокатът ти иска да излъжете, така ли?

— Да. Твърди, че трябва да се съгласим, защото Клифърд Нанс бил близък с прокурора, как се казваше…

— Джак Хоугън.

— Точно така, Хоугън. И че ако имаме една и съща версия и поемем част от вината, сигурно ще се отървем лесно. Гарт също, разбира се.

— Това е ужасно, Уди. Ти изобщо не си виждал пистолета преди това.

— Аз ли не знам! Най-лошото е, че Уол, собственият ни адвокат, от когото не можем да се отървем, защото нямаме пари за друг, настоява да се споразумеем. Не спираше да ни убеждава, че сделката си я бивало. Каза, че господин Нанс бил уговорил всички подробности с Джак Хоугън. Всички сме щели да получим леки присъди, а Гарт щял да избегне обвинението в углавно престъпление, което щяло да го преследва цял живот и да съсипе живота му. Само да беше там, Тео! Жалка гледка — собственият ни адвокат ни увещаваше да излъжем за всичко.

— Какво му отговорихте?

— Аз отказах. Тони също отказа. Уол се ядоса, заплаши, че отиваме в съда и че съдия Пендърграст сигурно няма да ни повярва, защото сме братя, а братята винаги се подкрепят. Така каза. Освен това било малко вероятно съдията да повярва, че ние, Тони и аз, не сме знаели какво си е наумил Гарт. С две думи, Тео, нашият адвокат не ни вярва и ни притиска да сключим сделка, за да направи добро впечатление на важната клечка Клифърд Нанс.

— Не мога да повярвам.

— Знам, знам. Този тип е по-загрижен за Гарт, отколкото за нас. Трябва да си намерим друг адвокат, Тео. Не може ли ти да ни представляваш? Знам, че си само на тринайсет, но ще се справиш къде-къде по-добре от Уол.

— Съжалявам, покани ме след дванайсет години.

— Ами майка ти?

— Не. Извих й ръцете за изслушването относно гаранцията, освен това е много недоволна от представянето си там. Не харесва наказателното право и не желае да припарва до него.

— А баща ти?

Тео изсумтя.

— С него сигурно ще получиш смъртно наказание. Татко от десетилетия не е влизал в съдебната зала.

— Ами Айк?

— И той като мен няма разрешително да практикува. Да поговорим с майора и да му разкажем какво става. Той е работил с Уол преди и няма да го е страх да се изправи срещу него.

Уди престана да трепери, но от косата му по бузите се стичаше вода.

— Идеята ми допада — тихо каза той. — На всяка цена трябва да направиш нещо, Тео.

— Уол обясни ли какво ще стане, ако с Тони бъдете осъдени?

— Да, и това е най-лошото. Каза, че ще ни изпратят в затвор за малолетни престъпници. Ужасна работа, Тео! Собственият ни адвокат ни плаши със затвора, ако не направим каквото ни казва.

— А вие как реагирахте?

— Тони се ядоса, направо се вбеси, и отговори на Уол, че ако го бива като адвокат, няма да ни осъдят, защото сме невинни. Разменихме си остри думи, работата загрубя и Уол ни изгони. Започнахме война със собствения си адвокат.

— Да вървим при майора.

Намериха го у дома. По телефона той ги покани да отидат при него и двамата подкараха велосипедите си в дъжда. За късмет, той не живееше много далече. Обитаваше старинна къща в центъра на града, която двамата със съпругата му бяха реставрирали красиво, когато се бяха оттеглили в Стратънбърг след пенсионирането си. Момчетата бяха ходили там няколко пъти по скаутски дела и обучение за значки.

Госпожа Лудвиг им даде хавлиени кърпи и им поднесе горещо какао, което им се стори най-вкусното нещо на света. След като тя излезе, Уди повтори разказа си за катастрофалната среща, която двамата с Тони бяха провели с адвоката си. Както винаги, майорът го изслуша търпеливо и не каза нищо, преди Уди да приключи.

— Това е тревожно — отбеляза той.

Тео, винаги нетърпелив да се включи в разговора, попита:

— Ако Уди разкаже тази нова версия, ще бъде лъжесвидетелстване, нали?

— Разбира се — отговори майорът. — Невярно твърдение под клетва в съда е лъжесвидетелство, а това е ново престъпление. Само ще влоши нещата, Уди. Няма начин да се изправиш в съда и да разкажеш тази история.

— О, няма да го направя — увери го Уди.

— Ами Тони? — попита майорът.

— Двамата се подкрепяме и се придържаме към истината. Просто е. Не ни пука какво ще стане с Гарт. Той си има адвокат, а техните разполагат с пари.

Майорът потърка брадичката си замислено. Намръщи се, недоволен от чутото.

Тео го прекъсна с въпрос:

— Майоре, не трябва ли да съобщите за това на съдията, да му обясните, че онзи адвокат се опитва да принуди клиентите си да излъжат в съда?

— Може би, но не в момента. Да помислим как да постъпим. Процесът ви е другата сряда, така че разполагаме с малко време. Може да се срещна с Родни Уол и да му обясня как стоят нещата, да го уверя, че двамата с Тони няма да пробутате новата версия.

— Добре, но ето какво ме притеснява — отговори Уди. — Уол твърди, че нашата версия, истинската версия, не е много убедителна. Трима тийнейджъри в кола, които се наливат с бира и искат да се снабдят с още пиене. Планират да вземат бира и пари от някой магазин, обаче двама от тримата не подозират за този план, така ли? Човекът има някакви основания. Може би наистина звучи прекалено неправдоподобно. Освен това двамата, които твърдят, че са невинни, са братя, от които може да се очаква да кажат какво ли не, само и само да се подкрепят взаимно. Може би позицията ни не е толкова силна, колкото смятахме.

— Съгласен съм — каза Тео, макар че никой не беше искал мнението му.

— Значи основният въпрос е: какво ще стане, ако се изправите пред съда и съдията прецени, че сте виновни.

— Именно — съгласи се Уди. — Ами ако ни обявят за виновни и ни изпратят в затвора за година-две? Това ще е краят на света. По-добре да ме застрелят.

— Да не се увличаме — намеси се майорът. — Ще се срещна с господин Уол при първа възможност, да видим какво ще стане.

— Искам да попитам нещо — каза Тео. — Ако Уди и Тони все пак решат да приемат този план и да поемат част от вината, за какво престъпление ще се признаят за виновни? Не разбирам.

Майорът се усмихна и отговори:

— За щастие или не, престъпления колкото искаш. Представям си сделка, ако те се признаят за виновни в дребна простъпка или в непристойно поведение, нещо такова. По-незначително нарушение, за което няма да лежат в затвора и което ще бъде заличено от досиетата им, когато навършат осемнайсет.

Тео погледна Уди и попита:

— Би ли го направил, Уди? Би ли се признал за виновен, ако това означава, че никой от тримата няма да лежи в затвора?

Уди скръцна със зъби и отговори:

— За нищо на света. Не съм виновен.

Майор Лудвиг се усмихна и кимна одобрително.