Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (8)

8

Тео също не спа много. Задрямваше от време на време, но мислите му все кръжаха около Уди зад решетките. В полунощ неочаквано си спомни още нещо тревожно. Прегледа местния вестник онлайн и забеляза абзац от материала за въоръжения грабеж. Осемнайсетгодишен младеж на име Гарт Тъкър бил арестуван за обир на „Кал“, магазин в западния край на града. Замесени били и двама малолетни, но имената им по традиция не се споменаваха. Тъкър бил освободен под гаранция.

Значи глупакът, извадил пистолет, си почиваше удобно у дома със семейството си, а Уди и Тони още бяха в ареста. Що за справедливост? Докато кипеше от гняв и си мърмореше, Тео намери Фейсбук страницата на Гарт и попадна на снимка, на която той беше долепил китки, пристегнати с белезници. До снимката Гарт беше написал: „В ареста не е толкова зле, но храната е гадна. Според адвоката ми случилото се е огромно недоразумение и скоро ще се изясни“.

Тео изключи лаптопа си и затвори очи. Най-сетне се унесе, събуди се отново, отиде до тоалетната, поговори с Джъдж под леглото и отново се помъчи да заспи. Рано сутринта се изкъпа, облече се бързо и слезе долу.

Седеше на масата в кухнята и се преструваше, че преглежда домашните си, когато влезе баща му. Всяка сутрин господин Буун ставаше рано да приготви кафе и после отиваше да закуси с приятели в заведение в центъра на града.

— Добро утро — поздрави той, като видя Тео.

Момчето не отговори. Сърдеше се на родителите си, бяха спорили на вечеря. Както винаги, сутрешният им график беше претоварен и никой от двамата не искаше да се замесва в случая на Уди. Тео не разбираше защо те или поне единият не отидат в Съда за малолетни и непълнолетни и не поискат незабавното освобождаване на Тони и на Уди. Опитаха се да му обяснят, че не се занимават с наказателни дела и не работят със Съда за малолетни и непълнолетни, но Тео не се върза.

След като синът му мълчеше, господин Буун също млъкна. Приготви кафето, взе вестника от алеята пред къщата, намери куфарчето си, което носеше у дома всяка вечер, но рядко отваряше, наля чаша кафе и излезе, без да каже нито дума.

Тео кипеше от гняв и поглеждаше часовника. Във всяка стая в къщата им имаше часовници — недвусмислен признак, че тук живеят заети хора с натоварено ежедневие. Обикновено госпожа Буун не закусваше, а пиеше само кафе в хола, докато преглеждаше вестника. Днес обаче закъсняваше. Тео я чуваше как се движи на горния етаж. Той чакаше. Джъдж започна да скимти, защото искаше да хапне, затова Тео му приготви купа мюсли с мляко — с това закусваше самият той всяка сутрин.

В осем часа госпожа Буун се появи, облечена като за работа. Носеше красива тъмнолилава рокля, черни обувки на висок ток и бижута. С един поглед Тео прецени, че майка му е готова за съда. Винаги се обличаше елегантно, но понякога изглеждаше по-елегантно от друг път. Марсела си наля чаша кафе и седна срещу Тео.

— Чакай ме в Съда за малолетни и непълнолетни в девет. Обади се на Дейзи Ламбърт, а аз ще се свържа с госпожа Гладуел, за да й обясня какво се случва.

Тео въздъхна с облекчение и се усмихна щастливо.

— Благодаря, мамо.

После бързо раздигна купите и ги сложи в мивката. Погали Джъдж по главата, каза „довиждане“ и изхвърча от кухнята с раницата си.

Малката съдебна зала беше пълна с хора, когато съдия Пендърграст зае мястото си и поздрави с „добро утро“. Втора поредна сутрин изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите и изписана на лицето умора. Дори се прозя, докато оглеждаше залата.

За девет часа имаше насрочено важно изслушване и Тео се притесняваше, че случаят на братята Ламбърт ще остане за разглеждане по-късно. Само че майка му беше провела телефонен разговор със съдията.

Той погледна над очилата си и каза:

— Госпожо Буун, струва ми се, че искате да запознаете съда с един въпрос.

Марсела Буун се изправи и всички погледи се насочиха към нея. Тео я беше гледал в съда няколко пъти, макар че тя не му позволяваше да присъства на бракоразводните дела. Показанията нерядко биха разстроили едно тринайсетгодишно момче. Той много й се възхищаваше и беше убеден в способността й да се справи с всеки съдия.

— Да, господин съдия, благодаря ви. Бих искала да се явя като адвокат единствено с цел определянето на гаранция за освобождаването на Тони и Уди Ламбърт.

— Значи вие сте техният адвокат, така ли?

— Нещо такова. Познавам семейството и просто помагам, докато служебен защитник поеме делото.

— Къде е служебният защитник?

— Уместен въпрос. Получих уверения, че от службата предстои да разговарят с братята Ламбърт. Допускам, че колегите са много заети, както обикновено.

— Вчера госпожа Ламбърт ме осведоми, че не може да си позволи да наеме адвокат.

— Тук съм про боно, господин съдия, в качеството на семеен приятел и само за определяне на гаранцията. Опитваме се да извадим и двете момчета от ареста. След това ще поемат служебните защитници.

Съдия Пендърграст отново се прозя и сви рамене, сякаш не одобряваше намесата й, само че нито един съдия в щата не би казал на Марсела Буун, че мястото й не е в неговата съдебна зала.

— Много добре — каза съдията. — Отбелязвам, че се явявате пред съда. Тук ли са момчетата?

— Не, все още са в ареста. Присъствието им не е необходимо. Това изслушване е само за гаранцията, господин съдия.

Съдия Пендърграст разлисти някакви документи и прочете нещо.

— И двамата са обвинени във въоръжен грабеж. Какво предлагате?

— Мярка за неотклонение подписка, господин съдия. Семейство Ламбърт живеят в града от много години и няма причина да се смята, че Уди и Тони няма да се явят в съда на съответната дата. Не съществува опасност да избягат. И двамата са ученици и добри момчета. И бездруго случилото се изглежда недоразумение още от самото начало. Нищо няма да спечелим, ако принудим госпожа Ламбърт да похарчи пари, които няма.

Съдията се намръщи.

— Виждам, че Тони Ламбърт е в пробация след друго провинение по-рано тази година. Това усложнява нещата.

— Да се занимаем с този въпрос по-късно, господин съдия. В момента целта ни е да ги освободим от ареста, за да се срещнат с адвоката си и да намерят решение.

Съдия Пендърграст клатеше глава.

— Обвиняемият по делото заедно с тях, господин Гарт Тъкър, е внесъл гаранция от петдесет хиляди долара. Говорим за сериозно престъпление, госпожо Буун.

— Той е пълнолетен и семейството му очевидно разполага със средства. Аз не се интересувам от господин Тъкър. Моите клиенти са непълнолетни и заслужават да бъдат освободени от ареста. Няма основателна причина да остават зад решетките.

Тео седеше до Дейзи Ламбърт на първия ред. Успяваше да запази лицето си смръщено, но му идеше да се провикне: „Давай, мамо, покажи им!“.

— Само че за толкова сериозно обвинение, госпожо Буун, не бих могъл да ги освободя без гаранция. Никога не съм го правил. А докато не се запознаем с фактите по делото, нямам право да допусна, че момчетата са толкова невинни, колкото смятате.

Госпожа Буун нямаше никакво намерение да отстъпва и крачка назад.

— Уверявам ви, че момчетата ще се явят в съда за делото си.

— Звучи добре, но и преди съм го чувал. И тъй като вие няма да бъдете техен адвокат след днешния ден, не съм сигурен как бихте могли да гарантирате каквото и да било.

— Семейството разполага с ограничени средства, господин съдия. Всякаква парична гаранция би била обременителна за тях и ще задържи момчетата в ареста. А те са невинни до доказване на противното.

— Съзнавам го. Семейството няма ли къща или друго недвижимо имущество?

Госпожа Буун изпусна безсилна въздишка и отговори доста рязко:

— Не, господин съдия. Семейството живее под наем. Госпожа Ламбърт работи на две места: като фризьорка и като сервитьорка в ресторант. Съпругът й, вторият баща на момчетата, е строител и в момента работи на два часа път от града. Не общува често с децата. Семейството едва свързва двата края, затова каквато и да е парична гаранция ще бъде бреме за тях.

— За въоръжен грабеж не мога да определя гаранция, по-ниска от десет хиляди долара за всеки.

— Но това са двайсет хиляди долара, господин съдия.

— Умея да смятам.

— Обикновено фирмите вземат за услугата десет процента от гаранцията. Това прави две хиляди долара само за освобождаването на момчетата от ареста. Не е справедливо, господин съдия.

Съдия Пендърграст я измери с гневен поглед, видимо раздразнен.

— Аз никога не постъпвам несправедливо, госпожо Буун. Знам, че не се занимавате с наказателно право, но ви уверявам, че гаранция в размер на десет хиляди долара за обвинение във въоръжен грабеж не е несправедлива и определено е ниска. Момчетата са се забъркали в неприятности. Не винете мен за това.

За един напрегнат миг адвокатката и съдията се измерваха с поглед, но беше съвсем ясно кой командва. Накрая госпожа Буун се усмихна и каза:

— Така да бъде, господин съдия. Благодаря ви за отделеното време.

— Няма защо. А сега ми предстои друго изслушване и трябва да продължа. Свободна сте.

С други думи: „Ще бъдете ли така добра вече да напуснете съдебната ми зала?“.

Тео излезе след майка си и Дейзи Ламбърт в коридора. Тримата се събраха в един ъгъл. Дейзи бършеше сълзите си, а госпожа Буун се мъчеше да овладее обзелото я безсилие.

Тео имаше почти четиристотин долара в спестовната си сметка и вече обмисляше как да събере още пари.

— Ами съпругът ти? — попита госпожа Буун.

— Кой?

— Настоящият.

Дейзи поклати глава.

— Той няма да помогне. Снощи говорихме и се скарахме жестоко. Заяви, че няма да се прибира известно време и че няма да помогне на момчетата. Никога не са били близки с него.

— А техният баща?

— Той е тук, но не се виждаме често. Ще го попитам. Може и да даде нещичко, но се съмнявам. Напоследък често е без работа.

— Свържи се с него и после пак ще поговорим. Трябва да отивам в кантората, а ти, Тео, заминавай на училище.

Дейзи избърса сълзите си и каза:

— Благодаря ти, Марсела. Представа нямаш колко съм ти признателна.

— Не съм сигурна, че успях да помогна с нещо, Дейзи.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря и на теб, Тео.

— Не мога да повярвам, че Уди е в ареста — изохка Тео.

 

 

Въртейки педалите едва-едва, Тео си спомни, че официално е извинен от часовете. Нито господин Маунт, нито госпожа Гладуел, нито който и да било в училище знаеха колко дълго е продължила процедурата в съда, затова му хрумна блестяща идея. Той направи обратен завой и се понесе към ареста, където намери приятеля си капитан Рик Пруит. Помъкнал раницата си, му обясни, че трябва да се види с Уди, за да обсъдят някакво домашно. Намекна, че е изпратен от учителя им да помогне на приятеля си да не изостава с материала.

Пруит се отнесе скептично към обяснението му и предложи да звънне в училището и да провери. Тео отвърна, че няма нищо против, но добави, че госпожа Гладуел едва ли ще вдигне, защото е на събрание.

За ужас на Тео, Пруит все пак вдигна слушалката и се обади в училището. Помоли да говори с госпожа Гладуел, после каза:

— Добро утро. Обажда се капитан Пруит от полицейското управление. Вашият ученик Теодор Буун е при мен и твърди, че трябва да посети Уди Ламбърт във връзка с някакво домашно. Получил ли е разрешение от училището?

Тео се зачуди дали да не си плюе на петите, но реши да запази спокойствие. Пруит изслуша отговора и се усмихна.

— Благодаря.

После затвори. Изпъна показалец към Тео и каза:

— Ако до десет минути не си в час, ще се обадя на майка ти.

Тео отдаде чест и отговори:

— Тъй вярно, господине.

И изхвърча от кабинета.