Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (12)

12

Новата килия на Уди беше влажна и тъмна дупка, почти ледена. Имаше малка мъждукаща крушка на тавана, която хвърляше сенки. И нар с тънко и мръсно одеяло, стол, тоалетна чиния и мивка. Нямаше друг арестант, защото и за един беше тясно. Стените бяха от сгуриени блокчета, боядисани в тъмносиво, прозорци нямаше. Вратата беше метална, с прозорче. Уди беше сам и нямаше представа къде са отвели Тони, нито кой е в съседната или в отсрещната килия. Не чуваше нищо освен далечното бучене на някакъв мотор или двигател.

След около час в карцера Уди си помисли колко хубаво би било Тео да беше оставил омразните учебници, писалка и някаква тетрадка.

Нарът проскърца, когато Уди се протегна и се вторачи в жълтата крушка на тавана, твърде високо, за да я стигне. Сънят щеше да му донесе облекчение. Сънят щеше да го откъсне от цялата бъркотия и, току-виж, го отведе на някой бряг или в планината. Беше гледал новинарски репортажи за невинни хора, освободени от затвора след няколко десетилетия, но нито веднъж не им беше обръщал внимание и не им бе съчувствал. Допускаше, че все са направили нещо нередно. И ето го сега, в ареста, невинно хлапе, тикнато зад решетките. Дали някой изпитва състрадание към него?

Уди се утешаваше с мисълта, че Тео и приятелите му се опитват да съберат парите за гаранцията, но сумата от две хиляди долара му се струваше невъзможна.

Замисли се за баща си, който водеше труден живот и беше вземал неправилни решения, които само усложняваха проблемите му. Къде беше той, докато двамата му синове страдаха в ареста? А новият съпруг на майка му? Не можеше ли поне веднъж да постъпи смело и да помогне на семейството?

Уди се закле да отмъсти и на двамата.

Потърка натъртените места по черепа си и се замисли за Джок. Глупавите надзиратели сигурно бяха тикнали и него в карцера. Той беше предизвикал сбиването, а после се беше развикал, че е жертвата. Уди се тревожеше и за Тони, чието лице беше размазано. Сигурно го бяха завели на лекар. Замисли се за горката си майка, която трескаво се мъчеше да събере някакви пари.

А после се замисли за бъдещето. Шокът от обвинението и ареста вече избледняваше и на негово място се настаняваше безрадостна и плашеща действителност. Отначало Уди допускаше, че недоразумението ще се изясни за броени часове и той ще се прибере у дома. Системата ще се заеме с виновника — Гарт. Колкото повече време прекарваше зад решетките обаче, Уди започваше да се страхува от системата. След като бе възможно да осъдят невинен човек за убийство и да го тикнат в затвора за трийсет години, със същата лекота можеха да изпратят Уди и Тони зад решетките за няколко месеца. Адвокатът им, господин Родни Уол, не вдъхваше доверие. Явно се съмняваше в думите им.

Стресна го силно чукане по вратата. Тя се отвори и влезе надзирател с вечерята му на пластмасова табла. Друг надзирател стоеше до вратата, като че ли Уди щеше да нападне колегата, да грабне пистолета му и да се опита да избяга.

Когато двамата си тръгнаха, Уди седна на нара и закрепи подноса върху коленете си. Сандвич с фъстъчено масло и стар хляб, няколко жалки парчета плод в чашка, ябълка, два резена сирене чедар и кутийка сок от манго. Той взе кутийката и се вторачи в нея. Сок от манго ли? Беше почти сигурен, че не е опитвал такова нещо.

Излапа всичко, защото беше гладен, а и защото нямаше какво друго да прави. Когато приключи, остави подноса на пода и се изтегна върху нара. Загледа се в жълтата крушка и накрая се унесе.

На осемстотин метра от там Тео седеше на бюрото си в задната част на кантора „Буун и Буун“ с кучето в краката. Беше отворил учебниците си, но всъщност не учеше. С Чейс и останалите се бяха уговорили да затръбят гръмко по социалните медии за станалото и да наберат подкрепа за Уди. Запознаваха всичките си познати как да изпращат дарения на „Мобмъни“, но нещата потръгваха бавно. В седем вечерта в четвъртък бяха събрали само четиридесет и един долара.

Госпожа Буун беше заета жена и не готвеше, затова семейството почти всеки ден вечеряше навън. И си имаха навици. В четвъртък обикновено отиваха в турски ресторант за печено пиле, пикантен хумус и арабски хляб. Тео пристигна в ресторанта с колелото си, а родителите му дойдоха от кантората.

Още се усещаше известно напрежение помежду им и положението не се подобри, след като Тео осведоми майка си и баща си, че ще даде всичките си спестявания, за да измъкне Уди под гаранция. Не им допадна, но въпреки това неохотно се възхитиха на неговата преданост. Ресторантът беше пълен, затова разговаряха тихо.

— Много дълго време спестява тези пари — намръщено отбеляза баща му.

Тео го знаеше. В крайна сметка нали той си ги беше събрал. Защо възрастните винаги говорят очевидни неща?

— Пак ще започна — отговори Тео. — Парите просто си стоят в банката. По-добре да бъдат употребени за благородна кауза. Някои от момчетата ще направят същото.

— А колко дава Дейзи? — попита майка му.

— Тя няма пари, мамо. Вече водихме този разговор. Каза, че има само триста долара в банката. Ще възразите ли, ако проверя нещо? — попита Тео, измъквайки мобилния си, нещо недопустимо по време на вечеря според семейните правила.

Родителите му смятаха, че е крайно невъзпитано да зяпаш в телефона си, докато се храниш.

— Събрали сме седемдесет и пет долара — каза Тео и после обясни метода „Мобмъни“.

Родителите му за пръв път чуваха за краудфъндинг.

Господин и госпожа Буун си размениха поглед, който децата уж не би трябвало да разбират.

— Може би правната кантора ще дари нещо — каза тя. — Съгласен ли си, Уудс?

— Ами да. Каква сума имаш предвид?

— Какво ще кажеш за двеста и петдесет долара, Тео?

— Страхотно — каза той.

Само че изобщо не беше страхотно. След като той, тринайсетгодишен юноша без работа, можеше да даде четиристотин долара, защо родителите му, заети и успели адвокати, да не могат да дарят повече от двеста и петдесет?

— Е, колко общо са събрани досега? — попита майка му.

Тео пресметна наум и каза:

— Малко над хиляда и седемстотин. Наближаваме целта.

Тео провери на уебстраницата, преди да заспи малко след единайсет. Пари пристигаха по малко от цялата страна и сумата растеше. Бяха събрали почти триста долара за освобождаването на Уди!

Седем часа по-късно Тео се ококори и се вторачи в екрана на лаптопа си. Сумата в сайта на „Мобмъни“ надхвърляше петстотин долара — предостатъчно, за да извадят и Уди, и Тони от ареста. Той хукна към долния етаж да съобщи на майка си и настоя тя да му позволи да не ходи на училище, за да отиде и да уреди гаранцията. Майка му се съгласи да му напише бележка за двучасово закъснение.

Тео звънна на Дейзи да й съобщи новината и двамата изработиха план как да съберат обещаните пари. Обади се и на господин Маунт у дома и го осведоми, че ще закъснее за училище, но смята да дойде с Уди. Изпрати есемес на приятелите си и им поръча да събират колкото пари намерят. Чейс затвори сметката в „Мобмъни“ и щеше да получи парите, но след няколко часа.

Точно в девет Тео влезе във фоайето на банката на главната улица и учтиво помоли служителката на гишето да изпразни спестовната си сметка. Баща му го бе уверил, че става дума за проста операция, но въпреки това му отне половин час. Тео излезе от банката с чек за четиристотин и два долара, всичките му спестявания, само че изобщо не му пукаше. Беше само на тринайсет. Дори се гордееше с факта, че с парите ще помогне на приятел, освен това просто щеше отново да започне да спестява. Пък и каква полза има хлапе като него от спестовна сметка? Беше още дете и един ден родителите му с радост щяха да платят за колежа и за всичко друго, от което се нуждае. Освен това имаше вероятност Уди да му върне парите.

Тео отиде в кантората и привлече Елза на помощ. Неговият чек, чековете от Айк и от родителите му възлизаха на осемстотин петдесет и два долара. Дейзи пристигна с петстотин долара в брой. Беше успяла да вземе назаем от приятели. В училище господин Маунт носеше четиристотин долара, обещания от него дял, плюс още двеста от Арън и Джоуи. Джоуи и Чейс се опитваха да изтеглят парите от уебсайта.

— Какво е паричен превод? — попита Тео Елза.

— Бърз начин за изпращане на пари. Банките непрекъснато прибягват до него. Една банка превежда парите на друга банка по електронен път, за да избегнат разтакаването с изпращането на чекове по пощата.

— Колко време ще отнеме да получим парите от „Мобмъни“?

— Не съм сигурна, но не би трябвало да се забавят. Няколко часа.

— Къде ще ги изпратят? — попита Дейзи.

Седяха в голямата заседателна зала на първия етаж, точно до кабинета на госпожа Буун. Беше любимата стая на Тео, с дълга и широка маса и тежки кожени столове край нея. Покрай стените имаше рафтове със стари и дебели правни книги, които рядко се използваха. Дейзи пиеше кафе и имаше вид на човек, който не е спал цяла седмица.

— Допускам, че може да използваме доверителната сметка на кантора „Буун и Буун“.

— Какво е доверителна сметка? — попита Тео.

— Всяка адвокатска кантора има банкова сметка, в която държи пари на клиентите. Нарича се доверителна сметка. Парите не принадлежат на адвокатите, те само ги пазят за клиентите си. Рутинна процедура. Ще попитам госпожа Буун.

— Сигурно трябва да звъннем на адвоката им, за да го осведомим какво става — каза Тео.

— Обадих му се преди час, но той беше в съда — каза Дейзи. — Оставих съобщение, но още не ми е отговорил.

— Не съм сигурен за този тип — каза Тео. — Все повтаря колко е зает.

— Не го ли казват всички адвокати? — обади се Елза, после побърза да смени темата: — Ами човекът с гаранциите? Говорихте ли с него?

— Още не съм — каза Дейзи.

— Аз ще отида — предложи Тео.

— Ти трябва да отиваш на училище, млади човече — посочи Елза.

— Твърде съм зает, за да ходя на училище.

Елза го погледна над очилата си, както бе правила много пъти преди.

— Да си поговоря ли с госпожа Буун?

Тео бавно се изправи и тръгна към вратата.

— Недей. Но първо ще се отбия при човека с гаранциите.

— Отново ти благодаря, Тео — обади се Дейзи.

— Още не са освободени — напомни й той и излезе.

Спарки не беше във фирмата. Тео разговаря със секретарка, която го попита защо не е на училище, а той я помоли да предаде на Спарки да му се обади. Тя го увери, че ще го стори, но явно други неща занимаваха мислите й.

Тео неохотно бавно завъртя педалите към прогимназията в Стратънбърг с ясното съзнание, че следващите няколко часа ще бъдат загуба на време. Часовникът тиктакаше и Тео се тревожеше, че ако Уди и Тони не бъдат освободени в петък следобед, през уикенда положението ще се усложни.