Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (20)

20

През следващите две седмици Уди успя да избегне ареста. Всеки ден ходеше на училище, често дори пристигаше по-рано и оставаше до късно за допълнителни занимания. Тони също се върна на училище и вложи повече старание.

И двамата предпочитаха да не се връщат в килията.

Клифърд Нанс имаше най-хубавата адвокатска кантора в Стратънбърг. Заемаше горните етажи на стара сграда, която навремето била единствената банка в града, а големите прозорци гледаха към съда от отсрещната страна на улицата. В далечината се виждаше река Янси. Господин Нанс купи сградата преди години и пръсна доста пари за ремонт. Във фирмата, най-голямата в града, работеха няколко адвокати. Асансьор отвеждаше от фоайето право в кабинета на господин Нанс.

Родни Уол не беше припарвал там, но като повечето адвокати в града беше чувал описания. Като млад и нископлатен служебен защитник, той мечтаеше някой ден да стане преуспял адвокат като Клифърд Нанс. Искаше да има елегантен кабинет, голяма кантора, вносни коли, всичко. И тайно се надяваше да го вземат на работа във фирмата на Нанс. Планът му беше да се побъхти в окопите на служебната защита, да понатрупа опит, да започне да си гради репутация и после да кандидатства за младши адвокат във фирмата. Само дето много млади адвокати в Стратънбърг споделяха мечтата му.

В уреченото време, предложено от господин Нанс, разбира се, Родни се качи с асансьора на последния етаж, където го посрещна красива секретарка и му предложи кафе. Господин Нанс разговарял по телефона и не можел да го приеме веднага. Родни се настани в коженото кресло и се полюбува на дебелия персийски килим и на модерните картини по стените. Пиеше кафе и си гледаше телефона, като че ли имаше и по-важни дела от случая „Ламбърт“. Секретарката пишеше на компютъра.

От време на време звъняха телефони. Най-сетне се отвори масивна врата и господин Нанс излезе лично. Покани Родни в просторния си кабинет и му посочи плюшено канапе.

— Да седнем там — предложи той. — Няма нужда от официалности.

— Разбира се — каза Родни и се озърна.

Внушителното бюро на Нанс беше дълго, широко и, изглежда, махагоново, но Родни не беше напълно сигурен. Имаше няколко папки, но нищо повече, сякаш прочутият мъж не обичаше неразборията и се съсредоточаваше само над делото, по което работеше в момента. В единия ъгъл беше поставена заседателна маса със столове. По стените висяха картини и портрети. Цареше безукорен ред, и нищо чудно. Господин Нанс се ползваше със славата на истински професионалист, който винаги е отлично подготвен и организиран.

— Хубаво местенце имате — отбеляза Родни, докато потъваше в канапето.

— Върши работа — отговори господин Нанс.

Беше облечен с тъмносин костюм, колосана бяла риза, вратовръзка със съвършен възел, скъпи обувки и златен часовник. Сигурно харчи повече за дрехи от годишната ми заплата, помисли си Родни.

— Знаеш ли, Родни — поде господин Нанс, — започнах в тази кантора преди трийсет години. Тогава всеки ден бяхме на дело в съда. Натрупах невероятен опит. Ти откога работиш там?

— От една година.

— Монк е свестен човек. Ще научиш много от него.

— Засега съм доволен.

Достатъчно празни приказки. Господин Нанс се прокашля, за да покаже, че е време да минат на въпроса. Беше зает човек.

— И така, да поговорим за делото. Фактите са недвусмислени. Три глупави хлапета обикалят с колата и пият бира — нищо хубаво не може да се очаква, нали? Но никой не е пострадал. Все пак говорим за най-обикновен воден пистолет. Клиентът ми Гарт продължава да твърди, че пистолетът бил на най-малкото момче…

— Уди. Уди Ламбърт. На тринайсет.

— Точно така. Уди и Тони. Не съм сигурен обаче, че е вярно.

— Не е — възползва се от възможността да блесне Родни. — Изобщо не е вярно. Нито Тони, нито Уди са виждали въпросния пистолет преди.

— Е, така твърдят, а те са братя, нали?

— Братя са, но ми се струва, че казват истината.

— Несъмнено. Виж, Родни, ако се борим един с друг, всички ще пострадат. Имам план да прекратим делото, преди голямото жури да реши да се връчи обвинителен акт на клиента ми. Разбира се, твоите клиенти няма да получат обвинителен акт, защото са непълнолетни. Убеден съм, че мога да убедя Джак Хоугън да ни предложи сделка, за да избегнем сериозни обвинения срещу момчетата. Много се тревожа за своя клиент обаче, защото той е на осемнайсет и ще бъде съден като пълнолетен. Не е лошо хлапе, уверявам те. Малко е незрял, но ще го преодолее, ако получи нужната помощ. Родителите му се безпокоят заради пиенето и наркотиците, но той се е съгласил да се подложи на терапия в съответното заведение. Това обстоятелство ще има голяма тежест пред Джак Хоугън и съдия Гантри. Семейство Тъкър са свестни хора. Гарт все още не се е отказал да учи в колеж. Нали знаеш, че една присъда за углавно престъпление ще го преследва цял живот. Без колеж. Без работа. Без бъдеще.

— Как ще избегнем обвинението в углавно престъпление? — попита Родни.

— Ще започнем от пистолета. Нали не се налага да ти напомням за силната неприязън на съдия Гантри към оръжията и насилието? Ако Уди, който е на тринайсет, заяви, че пистолетът е негов, обстоятелството няма да има толкова сериозна тежест в Окръжния съд. Да, Гарт го е използвал за обира. Да, сътворил е огромна глупост. Но ще твърдя, че той не само е пил, а вече е бил пиян, затова не е съзнавал ясно какво върши. Уди е извадил пистолета. И трите момчета са участвали в обира, и тримата трябва да бъдат наказани. Задължително е обаче да избегнем углавното обвинение, Родни. Съгласен ли си?

— Разбирам, но как ще накарате Джак Хоугън да смекчи обвинението във въоръжен грабеж?

— Като го убедя. Ще представя неоспорими доказателства, че Гарт е свястно момче, което се е напило и е било заблудено, че обирът с воден пистолет не е истински обир. Ще изтъкна, че никой не е пострадал и че Гарт искрено се разкайва за грешката си, че ще се съгласи на няколко дни зад решетките, на двугодишна пробация, огромна глоба и пълно възстановяване на загубите на магазина, както и на сто часа доброволен труд. На всичко, само и само да избегне обвинението в углавно престъпление.

— А моите клиенти?

— Стига, Родни, те са непълнолетни. В онзи съд правилата са различни. Ще шляпнат през пръстите твоите хора, ще наложат кратка пробация, но нищо сериозно. Освен това те нямат предишни провинения.

— Само че са невинни, господин Нанс.

— Наричай ме Клифърд. Освен това вероятно не са напълно невинни. Возели са се в колата и са пиели бира, търсели са си белята и са я намерили. Доколкото знам, братята Ламбърт идват от проблемно семейство и имат трудности в училище. Така ли е?

— Може да се каже.

— Добре, тогава да разпределим вината между трите момчета. Уди заявява, че пистолетът е негов. Двамата с брат му признават, че са участвали в решението да откраднат няколко бири. Всички искрено се разкайват и заявяват, че са си взели поука.

— Не съм сигурен, че Уди и Тони ще признаят за нещо друго освен за бирата. Много разпалено твърдят, че не са знаели нищо за обира.

— Точно тук е твоята роля, Родни. Такава е работата на защитата. Трябва да ги убедиш тримата да поддържат една и съща версия за случилото се. Довери ми се. Занимавам се с това повече от трийсет години и много ме бива. Познавам адвокатите и прокурорите, те също ме познават.

— Несъмнено.

— Има начин да измъкнем и трите момчета, Родни. Просто трябва да представим случилото се по-творчески, да направим така, че всяко от хлапетата да поеме част от вината, но всички да се измъкнат невредими.

Родни отпи от кафето си и въздъхна дълбоко. Клифърд Нанс беше много убедителен, но на Родни никак не му беше приятно да го притиска друг юрист. Не по този начин.

— Защо сте толкова сигурен, че ще съумеете да убедите Джак Хоугън да намали присъдата от въоръжен грабеж на дребна простъпка?

Клифърд се ухили самодоволно и всезнаещо.

— С Джак се познаваме отдавна. Много пъти сме се сблъсквали в съдебната зала. Процеси за убийство, за наркотици, какво ли не. Изпитваме заслужено уважение един към друг. Това не е голямо дело, Родни. Става дума за три момчета, които са излезли на разходка с колата и са направили глупост. Пак повтарям, никой не е пострадал. Познавам Джак и знам, че ще успея да го убедя да отстъпи и да направи услуга на Гарт. За разлика от повечето престъпници, към които Джак отправя обвинения, семейство Тъкър са свестни хора. От теб се иска само да убедиш клиентите си да приемат този план.

— Няма да бъде лесно.

— Наистина ли вярваш, че Уди и Тони не са имали представа какво се кани да направи Гарт?

— Не съм сигурен. Имам своите съмнения във версията им.

— Ето това вече е сериозен разговор, Родни. И аз имам съмнения. Готов съм да се обзаложа, че бирата им е свършила и момчетата са решили да си откраднат още малко. Убеден съм, че и съдията ще заподозре същото.

— Добре, ще поговоря с клиентите си. Вероятно ще се наложи да проведа няколко разговора.

— Да побързаме. Иска ми се да се споразумея с Хоугън, преди делото да стигне до голямото жури.

Нанс се усмихна подобаващо и се изправи. Разговорът беше приключил. Той изпрати Родни до вратата, спря и потърка брадичката си.

— Родни, колко време смяташ да работиш за Монк?

— О, не знам, може би няколко години.

— А после?

— Иска ми се да мина към частната практика, да се присъединя към някоя хубава правна фирма и да специализирам като защитник по наказателни дела. Харесва ми в съдебната зала и искам да направя кариера там.

— Аз така постъпих и не съжалявам. Ще поговорим за твоето бъдеще много скоро, само да приключи това дело. Непрекъснато се оглеждам за талантливи млади адвокати. В момента имаме неколцина и ни трябват поне още двама.

— Много ще ми бъде приятно да поговорим за това, господин Нанс.

— Клифърд, моля те.