Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (16)

16

Във вторник сутринта Тео стоеше пред шкафчето си с растящ ужас. Беше изморен, защото миналата нощ до късно беше чел правни статии за недостатъците на системата за освобождаване под гаранция в Америка. Колкото повече четеше, толкова по-безсилен се чувстваше и не успя да заспи. След полунощ най-сетне се унесе пред отворения лаптоп.

Зад него се обади тих глас:

— Тео.

Той се обърна и видя слабо тъмнокосо момче, което не познаваше.

Хлапето веднага се смути, запристъпва от крак на крак, търсейки думите, и се заозърта. Беше или уплашено, или притеснено.

— Какво има? — попита Тео.

Знаеше, че момчето е седмокласник, но не знаеше името му. То стискаше някакъв лист, който на пръв поглед не изглеждаше свързан с училищни дела.

— Казвам се Роджър. От полицията дали това на майка ми снощи, преди да го вземат.

То почти натика листа в ръцете на Тео, който го взе и само с един поглед разбра какъв е проблемът.

— Призовка за явяване пред Съда за животни — каза той.

— Доколкото чух, ти се занимаваш с такива дела.

— Как се казва обвиняемият? Не мога да го разчета.

— Руфъс, заекът ни. Заек подземник.

Добре, помисли си Тео. Кариерата му в Съда за животни беше свързана с две кучета, включително Джъдж, една плюеща лама, припадничави кози, невъзпитан папагал и видра, която пируваше с охранени златни рибки. За пръв път попадаше на клепоух заек.

— Тук пише, че обвинението е в „системно нарушаване на реда нощем“. Имаш ли представа за какво става дума?

— Никаква. Пускаме Руфъс само в къщата. Родителите ми смятат, че животните не бива да живеят в клетки. Той си има вратичка, през която излиза в задния двор. Понякога изчезва за няколко часа, но винаги се връща, особено когато стане време за ядене. Той е добър заек, Тео, като член на семейството ни е. Имаме го от пет години. Какво ще му направят, Тео?

Устната на момчето потрепери и гласът му пресекна, а Тео се уплаши да не би Роджър да ревне в коридора. Явно арестът на Руфъс беше разтърсил него и близките му.

— Зависи какво се докаже в съда. Ако сметнат Руфъс за виновен и преценят, че представлява обществена заплаха или нарушава реда, Службата за контрол над животните може да го задържи.

Освен това можеха да приспят заека, но Тео нямаше да стигне толкова далече. Роджър беше раним и нямаше да понесе такава ужасна новина.

— Той е най-обикновен клепоух заек, Тео, не е опасно животно — повиши тон Роджър. — Нищо не разбирам.

— Виж, тук пише, че изслушването ще бъде днес в четири следобед в Съда за животни.

Тео съзнаваше, че разполага с кратко време за подготовка. Съзнаваше и за какво го моли Роджър.

— Ще се наемеш ли със случая, Тео? Всички казват, че си най-добрият в Съда за животни и досега винаги печелиш.

Тео се изпъчи гордо. Наистина в Съда за животни имаше шест победи и нито една загуба, макар че освен него друг не водеше тази статистика. Не можеше и да се похвали, защото приятелите му не биха разбрали. Малцина изобщо бяха чували за Съда за животни.

Не можеше да откаже. Родителите му бяха убедени, че до голяма степен работата на адвоката е да използва положението си, за да помага на другите независимо от платежоспособността им. Тринайсетгодишен и все още без адвокатска правоспособност, Тео нямаше право да взема пари за услугите си, затова не се замисляше за хонорара. Щеше да бъде жестоко да остави горкия Руфъс задържан от Съда за животни, докато Роджър и семейството му се поболяват от тревога за любимия си заек.

Тео скръцна със зъби, погледна Роджър право в очите, сложи ръка на рамото му и каза:

— Добре, съгласен съм. Ще се видим в съда в четири.

 

 

Тео влезе в приземната заседателна зала на Съда за животни в четири без десет следобед, завари твърде рехава публика и си отдъхна. Някои от предишните му случаи привличаха многобройни зрители, а това засилваше напрежението. Колкото и да мечтаеше за изява в съдебната зала, дойдеше ли моментът делото да се гледа в съда, той предпочиташе по-скромна публика. Както обикновено, коремът му беше на топка. Веднъж чу стар адвокат да казва: „Ако не си нервен в съдебната зала, значи не ти е мястото там“.

Залата беше разделена на две от пътека в средата, от двете страни на която бяха подредени сгъваеми столове. На първия ред Тео видя Роджър и отиде да го поздрави. Момчето беше заедно с майка си, видимо напрегната жена с къса руса коса и странна зелена фланелка.

Двамата си отдъхнаха, като видяха Тео.

— Това е майка ми, Алис Кър — представи я Роджър.

Жената се вкопчи в ръката на Тео като удавник и каза:

— Радвам се да се запознаем, Тео. Роджър ме увери, че Руфъс е в добри ръце.

— Благодаря. Ще направя всичко по силите си.

— Те нали няма да… — Тя рязко запуши с длани ушите на Роджър и продължи: — … да го приспят?

Роджър се заизвива и изсъска:

— Мамо! Стига де!

— Малко вероятно е — отговори Тео тихо и се постара да подмине разигралата се дребна драма. — Не знам да се е случвало. За целта съдията трябва да прецени, че животното е упорита и постоянна заплаха за общността и че нищо друго не може да се предприеме.

Докато говореше, Тео забеляза млада къдрокоса жена да се приближава по пътеката, понесла купчина папки под мишница. Беше облечена като истински професионалист и се държеше наперено. Тео я беше мяркал няколко пъти в сградата на съда и допускаше, че е новото назначение в прокуратурата. Джак Хоугън обикновено изпращаше новаците долу, в Съда за животни, за да се поочупят първо на лесни съдебни дела. Жената остави документите върху клатещата се маса на обвинението и отвори една от папките, сякаш се готвеше за изключително важен процес.

Тео кимна и Роджър и Алис застанаха до него на масата на защитата. Младата прокурорка се приближи, протегна ръка, усмихна се широко и се представи:

— Аз съм Британи Колинс от прокуратурата.

Тео се ръкува с нея и каза:

— Аз съм Теодор Буун от защитата.

Жената беше видимо развеселена от възрастта и ръста на опонента си, но усмивката не слезе от лицето й. Беше много симпатична и веднага допадна на Тео.

— Кого представлявате? — попита тя.

— Заека Руфъс. Първото дело днес.

— А, разбира се. Дребосъкът, предизвикал сериозен смут в града.

Британи се обърна и кимна към зрителите. Най-неочаквано зад масата на обвинението се събираше внушителна публика. Каквото и да беше направил Руфъс, явно беше опънал нервите на доста хора. Не спираха да прииждат.

Страхотно, каза си Тео. Цялата съдебна зала беше против него.

Изведнъж се сети, че е напълно неподготвен — непростим грях за един печен адвокат. През деня не му беше останало време да се срещне с клиента си и да събере доказателства. Отгоре на всичко в Съда за животни не беше позволено предварително разкриване на доказателствата, затова засадите бяха често явление. Често дори не присъстваха адвокати и страните се представляваха сами и спореха за лаещи кучета и избягали крави.

Британи го удостои с поредната мила усмивка.

— Имай милост към мен днес, Тео.

— Моля? Как така?

— Чувам, че си в стихията си в Съда за животни.

Тя му намигна и се отдалечи, а Тео не успя да измисли отговор. Отново погледна към публиката и забеляза, че повечето хора са много добре облечени. В Съда за животни обикновено идваха хора от по-ниските слоеве на обществото, по-грубовати. Не наемаха адвокати и имаха повече проблеми с животните си.

Тео преглътна притеснено и се зачуди в какво ли се е забъркал. Случаят с Руфъс му се стори нещо съвсем обикновено за Съда за животни. Беше участвал в шест такива дела, но сега не се беше подготвил и противник му беше сладка заместник-прокурорка, която го смущаваше. Тео беше научил от родителите си да няма доверие на любезните приказки на юристите на противниковата страна преди началото на истинското действие — независимо дали става дума за преговори, или за съдебен процес. Всеки адвокат си има конкретна задача и само защото си бъбрил с някого преди това, не означава, че той или тя няма да прибегнат до всевъзможни номера, за да победят. Обаянието на Британи притесни Тео. Тя със сигурност щеше да привлече вниманието на съдия Йек.

Тео зае мястото си до Роджър и до майка му и прошепна:

— Имате ли представа защо са дошли всички тези хора? Кажете ми, за да не ме изненадат.

Алис поклати глава отрицателно.

— Не знам — отговори Роджър. — Знам само, че когато си лягаме, Руфъс винаги е дълбоко заспал, но на сутринта се прибира целият в прах и тръни. Всяка сутрин го къпя. Нощем скитори, но нямам представа къде.

— Страхотно — промърмори Тео.

Служител на Съда за животни се изправи до съдийското място и се провикна:

— Заемете местата си. Съдът за животни заседава под председателството на почитаемия съдия Серджо Йек.

Съдия Йек влезе през странична врата и зае мястото си зад клатушкащата се маса. Както обикновено, беше с джинси и каубойски ботуши, без съдийска тога. Беше местен юрист с колоритна история и единствен в града се беше съгласил да обслужва на хонорар Съда за животни. Обичаше да се оплаква от работата, но приятелите му знаеха, че тайно тя много му харесва.

— Добър ден, госпожо Колинс — поздрави той с широка усмивка.

— Добър ден, господин съдия — отговори тя.

На Тео веднага му стана ясно, че двамата се познават. От опит знаеше, че съдия Йек има слабост към хубави жени.

— Винаги ми е приятно да видя и теб, Тео — каза той.

— Благодаря, господин съдия. На мен винаги ми е приятно да бъда тук.

Съдията погледна графика си и продължи:

— И така, най-напред е задържането на господин Руфъс Заека. Тео, допускам, че представляваш семейство Кър, собствениците на Руфъс.

Без да става, Тео кимна и отговори:

— Да, господин съдия.

— Добре. Госпожо Колинс, започнете вие. И ви моля да бъдете кратка.

Британи се изправи доста професионално с типичните адвокатски жълти листове, макар да не беше задължена да става.

— Господин съдия, ищците са многобройни. Оказва се, че всяка нощ през последните две седмици кварталът между Оуклийф стрийт и Маркет стрийт се огласява от силен и продължителен хор от лаещи кучета. Домашни кучета, дворни кучета, улични кучета, най-различни кучета, които се превъзбуждат, лаят и вият с часове като по даден знак. Врявата продължава много дълго и никой не може да спи. Ищците, повечето от които присъстват тук в залата, са изтощени и вече им е дошло до гуша.

Тео хвърли поглед през рамо — голяма грешка! Залата беше пълна с изморени и раздразнени хора.

— По кое време започва това всяка нощ? — попита съдия Йек.

— Много е странно, господин съдия. Започва точно в полунощ и когато небето е ясно, и когато има облаци. Удари ли полунощ, кучетата се побъркват. Дори да спи дълбоко, щом чуе далечния лай, домашният любимец обезумява. Заразата плъзва бързо из квартала и всички лампи светват. Всички се събуждат.

— Имате ли свидетел? — попита съдия Йек и погледна към претъпканата съдебна зала.

— Имам поне двайсет.

— Е, не ни трябват двайсет. Мисля, че вече схванах. Изберете си двама и да ги чуем.

— Добре. Обвинението призовава госпожа Ема Дофийлд.

Госпожа Дофийлд се изправи и бързо излезе отпред. Беше с приятна външност, на около петдесет години. Спря пред съдийската маса, вдигна дясната си ръка и се закле да казва истината, после седна на сгъваем стол.

— Разкажете ни какво се случва, госпожо Дофийлд — подкани я Британи.

Свидетелката нямаше търпение.

— Вече научихте какво преживяваме. Истински ужас. На края на силите си сме. Кучетата се държат странно, и то не само нощем. Наложи се да заведем Лио на кучешки психиатър.

Съдия Йек се приведе напред и попита:

— Извинете, кой е Лио?

— Нашето куче. Лагото романьоло.

— Какво?

— Лагото. Италианска водна порода.

— Разбира се. И сте го завели на психиатър?

— Да, господине. Беше малко невротизиран, но иначе е много мил дребосък. Толкова беше разстроен, че се наложи да му даваме антидепресанти.

— Ясно. И?

— Преди две вечери се събудих в полунощ в очакване на представлението и наистина фойерверките избухнаха точно навреме. Лио напоследък е малко изморен, но въпреки това застана нащрек, хукна към прозореца в къта за закуска и започна да лае към вътрешния двор. Открехнах прозореца на дневната и в тъмното видях заек. Едър заек. Скочи на верандата ни, която е дървена, и започна силно да тупа със задната си лапа. Изпълни нещо като танц в кръг, тупаше като обезумял, дъските тракаха и това подлудяваше Лио. Във вътрешния ни двор няма осветление, затова включих силно фенерче, но заекът вече беше изчезнал. Изключих фенерчето и зачаках, защото бях сигурна, че заекът ще се върне. Различавах силуета му в тъмното. Пак започна да тропа много силно, но когато светнах, веднага изчезна. Все едно имаше шесто чувство кога ще запаля фенерчето.

— Можете ли да опишете заека? — попита Британи.

— Ами горе-долу. Страшно едър, по-едър от повечето зайци, които съм виждала, и с много клепнали уши.

Британи се обърна към Тео и каза:

— Свидетелят е ваш.

Тео също стана с жълт бележник в ръка, като истински адвокат. Усмихна се вежливо на свидетелката и каза:

— Госпожо Дофийлд, значи сте сигурна, че заекът е мъжки.

— Ами, да ви кажа правичката, не знам.

— Но постоянно говорихте за него в мъжки род. Нали така?

— Така е, но вероятно просто по навик.

— Хубаво. Не знаете пола. Знаете ли цвета?

— Моля?

— Госпожо Дофийлд, споменахте, че в двора ви е много тъмно и че няма осветление. Видели сте силуета в тъмното. Какъв цвят е заекът: бял, кафяв, черен, жълт, на петна? Моля ви да го опишете.

— Бих казала, тъмен на цвят.

— Тъмносив, тъмнокафяв, черен?

— Не съм сигурна.

— Добре. Според Атласа на животните има деветдесет различни породи зайци. За какъв заек говорим в момента?

— О, нямам представа.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Можете да се върнете на мястото си — заяви съдия Йек с усмивка. Искаше му се да намигне на Тео, но нямаше да е професионално. — Призовете втория си свидетел — каза той.

Британи се изправи.

— Обвинението призовава почитаемия Франк Пендърграст.

Тео само дето не припадна. Имаше чувството, че е ходил в Съда за малолетни и непълнолетни всеки ден през последния месец, за да се застъпва пред съдия Пендърграст за Тони и за Уди. А сега от него се очакваше да го подложи на кръстосан разпит.

И въобще доколко справедливо е делото, щом един от свидетелите е уважаван съдия? Тео искаше да възрази срещу показанията му, но не му хрумна основателна причина. Освен това знаеше, че съдия Йек и бездруго ще позволи на колегата си да даде показания.

След като свидетелят положи клетва и зае мястото си, Британи попита, без да губи време:

— Съдия Пендърграст, вие сте един от тринайсетте съседи, подписали жалбата. Бихте ли обяснили защо?

— Разбира се. Както каза госпожа Дофийлд, това продължава около две седмици. Със съпругата ми имаме блъдхаунд, който се казва Барни, спи на долния етаж и е много неспокоен. Чували ли сте блъдхаунд да вие в къщата посред нощ?

— Не, не съм чувала.

— Е, такова нещо не се забравя. Миналата неделя слязох долу и седнах до Барни, за да се опитам да го успокоя. Чувах кучета да лаят сякаш на километри край къщата. Забелязах нещо във вътрешния двор и отначало го взех за едър плъх. Имаме проблеми с тях. Пресегнах към ключа на осветлението, натиснах го и онова нещо изчезна яко дим. Безследно. Угасих осветлението, почаках и тогава чух трополенето в двора. Барни отново полудя. Открехнах прозореца и мярнах пакостника. Не беше плъх, а заек, огромен заек с кафява козина и големи задни лапи. Тупаше с лапи като обезумял и се въртеше в кръг, все едно изпълнява боен танц. Отново посегнах и щракнах ключа, но той изчезна.

— Какво стана после?

— Светнах и зачаках, но заекът си беше отишъл. Барни остана превъзбуден до края на нощта, а аз чувах как кучетата лаят из квартала.

— Какво направихте после?

— Както се досещате, тези лудории предизвикаха сериозен смут в квартала ни. Фред Когър живее през четири къщи от моята и познава семейство Кър, които живеят през три преки. Виждал е заека им, въпросния Руфъс, и знае, че Кър го пускат да броди на воля нощем. Предполага се, че имат вратичка за животни и не са привърженици на клетките. Двамата се посъветвахме и решихме да се обърнем към Съда за животни. И ето ни тук.

— Господин съдия, бих искала сега да внесат обвиняемия — каза Британи.

— Разбира се, да го внесат — съгласи се съдия Йек.

Служител от Съда за животни отвори врата, излезе и после се върна с голяма клетка, която постави върху маса под съдийското място. Всички проточиха шии да видят нарушителя. Руфъс най-невъзмутимо хрупаше няколко листа къдраво зеле.

Британи го посочи и попита:

— Съдия Пендърграст, това ли е заекът, който сте видели във вътрешния си двор преди две вечери?

— Да, така мисля.

— Благодаря ви. Отстъпвам свидетеля — каза Британи и седна на мястото си.

Тео бавно се изправи, ужасен, че му предстои да подложи на кръстосан разпит съдия, когото много уважаваше. Освен това нервите му бяха изопнати, тъй като съдебната зала вече се пръскаше по шевовете. Той беше просто тринайсетгодишно хлапе, което се бори с куп възрастни.

Усмихна се на свидетеля и съдия Пендърграст му отвърна с усмивка, защото в крайна сметка беше много трогателно да си изправен пред невръстен адвокат.

Тео преглътна мъчително и мина в настъпление:

— Съдия Пендърграст, според показанията ви във вътрешния ви двор е тъмно нощем, нали?

— Точно така.

— И за да светнете, трябва да щракнете ключ отвътре?

— Да.

— Значи е било към полунощ и тъмно, а вие сте видели нещо във вътрешния си двор?

— Точно това казах, Тео.

— Бихте ли погледнали Руфъс, моля? Ще се съгласите ли, че козината му е светлокафява с няколко бели петна и че той е доста едър за заек?

— Да, струва ми се.

— А ще се съгласите ли, че изобщо не прилича на плъх?

— Не, не прилича, но такова беше първото ми впечатление. Няколко минути по-късно го разгледах по-добре.

— В тъмното ли?

— Ами да, беше доста тъмно.

— Всъщност изобщо не сте видели заека осветен, нали?

— Не съм.

— А през последните две седмици сте били изтощен от липсата на сън. Възможно ли е това да се е отразило на зрението ви?

— Възможно е, но не стана така. Видях точно този заек, Тео. Сигурен съм.

— Добре. Господин съдия, знаете ли още колко зайци домашни любимци има в къщите в квартала ви?

Съдия Пендърграст въздъхна, сякаш бе безсилен пред цялата случка. За важен магистрат като него беше истинско изпитание да седи в Съда за животни в приземието и да бъде разпитван най-безцеремонно от тринайсетгодишен хлапак.

— Не, не знам. А ти?

— Аз задавам въпросите, господин съдия. Руфъс единственият заек в квартала ли е?

— Не знам.

— Благодаря ви, господин съдия. Нямам повече въпроси.

Британи скочи на крака и каза:

— Аз имам само още един въпрос, господин съдия.

— Давайте — разреши съдия Йек, който вече се беше отегчил от делото.

— Господин съдия, вие и другите хора сте подписали оплакването в понеделник сутринта и Руфъс е бил отведен, нали?

— Точно така.

— Снощи имаше ли шум?

— Нито звук. Всички спаха добре за пръв път от две седмици.

— Обвинението се оттегля, господин съдия.

Тя седна, а съдия Пендърграст се върна на мястото си в дъното на залата.

Съдия Йек погледна Тео и попита:

— Защитата?

— Защитата призовава госпожа Алис Кър, господин съдия — отговори Тео.

Алис Кър положи клетва да казва истината и зае свидетелското място. Още преди да каже каквото и да било, погледна клетката и направо щеше да се разплаче.

— Госпожо Кър, вие ли сте собственичката на този заек? — започна Тео.

— Ами да, струва ми се. На семейството ни е.

— Разкажете ни за Руфъс.

Тео смяташе, че е важно хората да научат едно-друго за животното, преди съдия Йек да реши дали да го приспи.

Жената се усмихна глуповато.

— О, той е просто чудесен. Руфъс е френски заек подземник, клепоух и както виждате, доста едър за породата си. Повечето представители тежат между четири и половина и седем килограма, но Руфъс е почти девет. Непрекъснато яде. Купихме го на Великден преди може би пет години и децата ни отраснаха заедно с Руфъс. Той е като член на семейството ни.

— Къде стои в къщата?

— Навсякъде. Има малко легло в мокрото помещение до сушилнята, там го хранят децата, но обикаля където пожелае.

— Може ли да излиза от къщата, когато поиска?

— Най-вероятно. Имаме вратичка за животни на вратата на кухнята, така че той може да излиза в задния двор, когато поиска. Непрекъснато го прави, особено когато е топло.

— Задният ви двор има ли ограда?

— Разбира се. Руфъс винаги е на оградено място. Никога не го пускам да обикаля квартала, както твърдят хората.

— Той може ли да прескочи оградата?

— О, едва ли. Никога не съм го виждала да го прави. Много е възпитан.

— Да сте забелязали нещо необичайно у Руфъс през последните две седмици?

— Ами, честно казано, да, ние…

— Моля ви да кажете истината, госпожо Кър — настоя съдия Йек. — Нали не сте забравили, че сте под клетва?

— Да, господине. Забелязахме, че рано сутрин Руфъс е целият прашен, кален и в тръни. Проверихме оградата отзад и не намерихме откъде би могъл да бяга, но просто не разбирам. Налага се всяка сутрин да го къпем.

Руфъс най-неочаквано се оживи и затупа по пода на клетката със задния си крак. Клетката се разклати, затрака силно и започна да се плъзга към ръба на масата. Заекът изглеждаше обезумял и разстроен и заудря с предните си лапи по вратата на клетката. Хъхреше и издаваше пронизителен звук, все едно се кани да лае или да вие, но не е съвсем сигурен как да го направи.

Госпожа Кър се развълнува и притесни:

— Клетото животинче. Много е разстроен. За пръв път е в клетка. Вижте какво са му причинили.

Руфъс завъртя ухо към дъното на залата, застина за секунда, после изпусна газ — не шумно, но във висока концентрация. Силната миризма се разнесе тутакси, а след това заекът продължи да тупа с крак по пода на клетката.

Съдия Йек рязко нареди на един служител:

— Махнете го от тук.

Клетият човечец плахо се приближи до клетката, повдигна я и побърза да отдалечи Руфъс от съдийското място, после го изведе през вратата. Вонята остана. На съдия Йек му дойде до гуша.

— Приключи ли, Тео?

Прозвуча по-скоро като нареждане, отколкото като въпрос, и Тео отговори:

— Да, господине.

— Имате ли въпроси, госпожо Колинс?

Британи се изправи и мъдро прецени:

— Господин съдия, мисля, че видяхме предостатъчно. Бих искала да предложа споразумение, за да избегнем неприятния въпрос с приспиването на Руфъс. Обвинението наистина не желае да се стига дотам, поне не този път.

— О, слава богу! — възкликна госпожа Кър от свидетелското място и закри уста с двете си ръце.

— Госпожо Кър, върнете се на мястото си — каза съдия Йек. — Адвокатите да се приближат.

Тео важно закрачи към съдийското място, все едно от двайсет години участваше в съдебни дела. Британи му се усмихна.

— След теб.

Двамата се приближиха, а съдия Йек се наведе и каза шепнешком:

— Ще пощадя живота му този път, обаче следващия ще извикам наказателния взвод. — Усмихна се на собствената си шега. Адвокатите не. Съдията повя с ръка пред лицето си, макар че вонята почти напълно се беше разнесла. Йек продължи: — Би трябвало да има лесен начин заекът да не излиза от къщата нощем, нали, Тео? Не може ли просто да заключват вратичката за животни?

— Не виждам защо не, господин съдия.

— Решението ми се струва съвсем просто — каза Британи.

Съдия Йек погледна към зрителите в залата и каза:

— И така, въпросът е решен. Нареждам заекът Руфъс незабавно да бъде върнат на собственика си. И поставен в пробация. Нареждам на семейство Кър да държат заека в къщата през нощта, всяка нощ, а ако той отново излезе и тормози съседските кучета, няма да имам друг избор, освен да го арестувам и да наредя да бъде приспан. Разбирате ли, госпожо Кър?

Тя продължаваше да плаче, но изтри бузите си и кимна.

— Някакви въпроси, Тео?

— Не, господин съдия. И благодаря.

Публиката бързо се разпиля. Повечето съседи явно приеха с облекчение решението, че виновникът ще бъде под ключ. Руфъс беше предаден на Роджър и на госпожа Кър, която го гушна като бебе.

Пред съда двамата благодариха на Тео и го отрупаха с похвали.

Докато летеше с колелото си, той не се сдържа и гордо прошепна:

— Седем победи, нито една загуба.