Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (22)

22

Беше спокойна вечер за „Сантос“ и Тони имаше само четири пици за доставка. Беше сам. Дейзи не искаше Уди да придружава брат си при доставките и Тони не предложи повече. Уди си беше у дома и сигурно си пишеше домашните. Дейзи беше поела късната смяна в ресторанта. Мъжът й не се беше прибирал от седмици, сякаш за да избегне семейната драма.

Първата доставка беше за студентска къща близнак близо до колежа „Стратън“ — улица, добре позната на Тони. Отнесе голяма пица с пеперони до входната врата, почука и зачака. Беше типичната претъпкана студентска квартира с вързани за перилата на стълбите велосипеди и празни бирени кутийки, разпилени из занемарените цветни лехи. Вратата се отвори и хубавичка студентка го покани вътре. Тони влезе, подаде й пицата и я почака да отиде за парите. Колежанин прекоси дневната и го поздрави. Тони остана да чака — нещо обичайно за доставчик на пица.

Не щеш ли, от дъното на коридора изникна Гарт Тъкър. И извика:

— Ей, Тони, к’во става?

— Нищо особено. Ти какво правиш тук?

Тони се изненада от срещата, но не много. Гимназистите от горните класове често гостуваха на приятели в колежа, но все пак беше твърде голямо съвпадение да попадне на него по време на случайна доставка на пица в делничен ден.

— Дойдох при приятели. Понякога се отбивам.

Двамата се виждаха в училище, но рядко си говореха. След ареста гледаха взаимно да се избягват. И по-специално Тони — не искаше да има вземане-даване с Гарт. Момичето се върна и подаде двайсетачка на Тони. Той измъкна рестото от джоба си и й го подаде.

— Ей, Тони, имаш ли минутка? — попита Гарт. — Искам да обсъдим нещо.

— Какво ще обсъждаме? Чакат ме още доставки.

— Отзад има малък двор. Само ти и аз. Няма да те бавя.

Тони се озърна, мястото никак не му допадаше. Чу и други мъжки гласове в задната част на жилището. Момичето изчезна заедно с пицата.

— Какво искаш?

— Поверително е, Тони. Да излезем навън.

Тони можеше да надвие Гарт в юмручен бой, но не беше сигурен колко още хора щяха да се намесят. Затова предпазливо го последва в кухнята, където нямаше никой. После двамата излязоха през задната врата във вътрешния двор. Мъжделива жълта крушка беше единственият източник на светлина. Тони се огледа, за да се увери, че няма да попадне в засада. Гарт изглеждаше напрегнат, но искрен.

— Виж, нека да кажа най-напред, че постъпих глупаво и заради мен арестуваха всички ни. Вината е моя. Бях пиян и направих пълна щуротия. Но вече спрях да пия. И се държа прилично. Все още сам загазил обаче и се нуждая от помощ. Адвокатът ми каза, че вие не сте съгласни с нашата стратегия за защита. Иска ми се да се съгласите. Страшно ще ми помогнете.

— Ако ме молиш да излъжем в съда, няма да го направим, Гарт. Прекрасно знаеш какво се случи и просто се опитваш да подмениш фактите. Съжалявам.

— Добре, добре. Не искам да спорим, Тони, няма да ни помогне. Може да се измъкнем от тази бъркотия, ако се държим един за друг.

— Искаш да кажеш, че ти ще се измъкнеш. Като прехвърлиш вината на нас, по-специално на Уди, защото е на тринайсет, а ти ще излезеш чист. Не сме глупави, Гарт. Може и да имаш лъскав адвокат, но е съвсем ясно какво се случва. Отговорът ни е „не“. Няма да излъжем в съдебната зала. Така само ще влошим положението.

Гарт запази самообладание и не показа признаци на гняв. В кухнята не се появяваше никой друг. Минутите се нижеха и Тони все повече се убеждаваше, че не му е устроена засада.

— Тони, разбираш ли какво ще означава за мен обвинение в углавно престъпление? Означава, че ще отида в затвора, може би за години, и животът ми ще бъде съсипан. Без колеж, без кариера, без нищо. Защо просто не ми помогнете?

— Защото сме невинни, а ти не си. Просто е.

— Просто! Ето кое е просто. — Гарт бръкна във вътрешния джоб на якето си и за секунда сърцето на Тони прескочи. Отвътре се показа плик. — Тук има пет хиляди долара в брой, Тони. Просто потвърдете тази версия и задръжте парите. Само си помисли каква нужда има семейството ти от тези пари.

Тони се стресна и направи крачка назад.

Гарт го притисна:

— Хайде, Тони. Парите са в брой, никой не може да ги проследи, ваши са. Твои и на Уди. Направете с тях каквото пожелаете. Само се съгласете да потвърдите моята версия, помогнете ми и парите са ваши.

Тони не познаваше друг човек, който да носи пет хиляди долара в брой в джоба си, още по-малко гимназист. Вторачи се в плика, поклати невярващо глава и каза:

— Сигурно се шегуваш.

— Наистина ли мислиш, че се шегувам, Тони? Бъдещето ми е заложено на карта и ми трябва помощта ти. На теб ти трябват пари, на мен — услуга.

Тони направи още крачка назад и каза:

— Добре, добре, нека си помисля. Ако с Уди решим да го направим, ще признаем, че сме виновни. Това означава, че може отново да се върнем зад решетките, нали?

— Според адвоката ми ти така или иначе ще се върнеш в ареста, защото си нарушил условията на пробацията си, като си пил алкохол.

— Може би, но това е дреболия според моя адвокат.

Тони беше сигурен, че адвокатът на Гарт е много по-опитен от Родни Уол, но нямаха друг освен Родни.

Гарт се усмихна и видимо се успокои. Все едно бяха просто двама приятели.

— Виж, Тони, нека да не спорим, става ли? Ти си прав, аз не съм. Само че има изход за всички. Може би ще се наложи да прекараш един уикенд в затвора, Уди също, но това не е нищо сериозно. Освен това джобът ти ще е пълен, което ще облекчи мъките ти.

— Подкупването на свидетел ми се струва доста сериозно престъпление.

Гарт пъхна плика обратно в джоба си и отговори:

— Не знам нищо за никакъв подкуп. Просто си помисли, Тони. Имаме няколко дни, но не повече.

— А аз трябва да разнеса няколко пици.