Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (15)

15

В понеделник сутринта всички от осми клас вече знаеха, че Уди е свободен и се е върнал в училище. За да не става център на внимание, той пристигна рано и се затвори в класната стая заедно с господин Маунт. Раните по лицето му още си личаха и му беше омръзнало да обяснява за тях. От една страна, се срамуваше от ареста и проблемите си със закона, но от друга, много се радваше, че отново е в училище сред приятелите си. Ако момичетата искаха да му се усмихват и да го поздравяват, той нямаше нищо против. Няколко пъти сутринта, докато го поздравяваха с „добре дошъл“, той отговаряше:

— Да, Тео ме измъкна.

Тео не искаше да си приписва никакви заслуги. Беше помогнал на приятел в нужда и беше готов отново да го направи. Радваше се, че Уди се усмихва. През почивните дни здравата бяха залягали над учебниците и Уди изглеждаше наистина искаше да навакса. Учителите им — мадам Моник по испански, госпожица Гарман по геометрия, господин Тъбчек по химия и разбира се, господин Маунт по „Държава и право“ — се държаха така, все едно Уди изобщо не е отсъствал. Всеки тихо му предложи да се видят след часовете за допълнителни занимания.

На обед Тео и Ейприл Финмор си купиха по един сандвич и седнаха сами на игрището. Не бяха разговаряли много през последните няколко дни. Тео беше ангажиран с гаранцията на Уди и беше пренебрегнал приятелката си. Ейприл беше мълчаливо и стеснително момиче от проблемно семейство и се нуждаеше от вниманието на Тео. Беше различна, предпочиташе да е сама, обичаше да чете и да рисува. Децата шушукаха, че Ейприл се облича „твърде артистично“, а косата й беше късо подстригана. Нямаше много приятелки, пък и не искаше. Другите момичета се вторачваха в телефоните си и клюкарстваха една за друга, затова Ейприл ги смяташе за „кухи“.

— Наистина ли го измъкна, Тео? — попита тя.

Тео рядко се хвалеше. Родителите му го бяха научили да се държи скромно и да остави постъпките му да говорят. Никой не обича самохвалковците, повтаряше баща му най-вече на игрището за голф, където перченето беше често явление.

С Ейприл обаче Тео се чувстваше в безопасност. Тя никога не разнасяше истории, затова той си пое дъх и й разказа всичко.

В понеделник следобед предстоеше редовното посещение при чичо Айк. Тео изпитваше смесени чувства, защото обикновено Айк беше в лошо настроение и не му се говореше с никого и за нищо. Беше самотен, възрастен, с малко приятели и без семейство. Жена му се беше развела с него отдавна, когато беше влязъл в затвора, а вече порасналите му деца живееха далече, бяха заети и не му се обаждаха. Но напоследък Тео бе започнал да се пита дали Айк е толкова нещастен, колкото изглежда. Играеше покер поне веднъж седмично с група пенсионирани адвокати и ченгета. Знаеше повече съдебни клюки от всеки друг. Членуваше в някакъв странен читателски клуб, където четяха само биографии. Веднъж Елза намекна, че Айк има дългогодишна приятелка в друг град. Тео подозираше, че заядливостта на чичо му е просто поза.

— Как е любимият ми племенник? — попита Айк, когато Тео се отпусна в скърцащото кожено кресло.

Джъдж се настани в краката му. Все същият въпрос всеки понеделник.

— Аз съм единственият ти племенник. Освободиха приятеля ми. Благодаря за заема.

— Дреболия. Как е той?

— Днес дойде на училище и го посрещнаха като герой. Искаш ли да ти разкажа за въоръжения грабеж?

— Разбира се.

Айк се плъзна със стола си на колелца, бръкна в малкия хладилник и извади кутийка бира и една с джинджифилова лимонада. Завъртя копчето на стереото да намали звука и Боб Дилън вече едва се чуваше. Отвори бирата си и качи крака върху бюрото. Носеше същите стари сандали.

Тео му описа грабежа с воден пистолет. Когато приключи разказа си, попита:

— Какво ще стане с Уди?

— В този град сигурно ще му наложат смъртно наказание.

— Стига, Айк. Не могат да го осъдят за нищо, нали?

— Има ли добър адвокат?

— Служебен защитник.

— Някои от тях ги бива. Не съм запознат със Съда за малолетни и непълнолетни, Тео. Вече отдавна не бях млад, когато ме арестуваха.

— Освен това си бил данъчен адвокат, нали?

— Да. Не припарвах до наказателните дела, докато мен самия не ме погнаха властите. Как са оценките ти?

— Идеални — отговори Тео светкавично.

Беше установил, че ако в бележника му няма само шестици, незабавно ще си навлече кратка лекция за ползите от усърдното учене. Колко възрастни бдително следяха оценките му? Твърде много.

Айк отпи от бирата си и попита:

— Как са нещата в „Буун и Буун“?

— Все същите. Всички работят твърде много.

Преди раждането на Тео Айк бил партньор с родителите му.

— А как е майка ти?

— Добре е. — Айк никога не питаше за брат си. — Айк, може ли да те попитам нещо? Може да ти се стори малко неуместно.

— Може би. Какво те интересува?

— Преди доста време си се забъркал в неприятности, нали?

— Не ми се говори за това. Някой ден, като пораснеш, сигурно ще ти обясня всичко.

— Добре. Няма да те питам какво нередно си направил. Въпросът ми е следният: плати ли гаранция, за да излезеш от ареста?

Айк отново отпи от бирата си и дълго се взира във вентилатора на тавана. Тео изведнъж се притесни да не е навлязъл в забранена територия.

— Моето положение беше различно. Знаех, че полицията ме издирва, затова отидох в полицейското управление заедно с адвоката си. Снимаха ме, снеха отпечатъците ми и ме прибраха в килия за около един час. След това ме освободиха с мярка подписка. Не бях принуден да внасям гаранция.

— Паричната гаранция ми се струва страшно несправедлива. Намерих статия по въпроса в интернет. Авторът, правист, пише, че хората, които нямат пари, остават в ареста за престъпления, които не са особено тежки. Кражба от магазин, подправени чекове, дребни наркосделки, шофьорски книжки с изтекъл срок, такива работи. И то преди явяването им в съда, а би трябвало да ги смятат за невинни. Много мъже губят работата си по тази причина и майки се оказват разделени от децата си, защото не могат да внесат паричната гаранция.

— Прав е за това. Проблемът съществува отдавна. Авторът предлага ли решение?

— Съвсем очевидно е. Премахване на гаранцията за дребните престъпления и освобождаване на хората. Според автора на практика всички ще се явят в съда. Гаранцията трябва да остане за обвинените в насилствени и тежки престъпления.

— Значи такива неща четеш?

— Да.

— Повечето деца на твоята възраст четат комикси и играят видеоигри, а ти четеш за проблемите на съдебната ни система.

Айк развеселено отпи отново от бирата си.

— Да, и колкото повече чета, толкова повече проблеми откривам.

— Съдебната ни система е доста добра, Тео, по-добра от повечето други, но ще работи още по-ефективно, ако можехме да отстраним проблемите.

— Прекалено високи парични гаранции, дълго лишаване от свобода на извършителите, масово затваряне в ареста, несправедливи присъди, избор на съдии. Намирам най-различни доказателства колко объркана е системата ни всъщност. Потискащо е, Айк, особено за дете, което иска да стане адвокат.

— Какво смяташ да предприемеш по въпроса?

— Не знам. Само на тринайсет съм и нашите ще ми позволят да запиша право чак след като завърша колеж.

— Звучи ми жестоко.

— Дори по-лошо. Затова просто ще продължа да чета по въпроса, докато порасна достатъчно, за да мога да предприема нещо.

— Защо да чакаш? Вземи случая на Уди например. Наблюдавай какво се случва с него. Проучи системата на съдилищата за малолетни и непълнолетни и ще намериш редица проблеми. Чувам, че положението в затворите за малолетни престъпници е ужасно. Става дума за деца, Тео, за младежи като теб, така че защо не се ангажираш да подобриш положението? Обзалагам се, че ще откриеш няколко групи, които действат за реформа в системата на съдилищата за малолетни и непълнолетни.

— Вече попаднах на няколко.

— Ето на̀. Включи се още сега, не чакай десет години. Проблемите само ще се задълбочават.

Тео отпи от джинджифиловата си лимонада и се замисли над думите на Айк.

— Не знам. И бездруго съм твърде зает.

— Говориш точно като родителите си. Страшно обичат да обясняват колко са заети. Ти си на тринайсет, Тео, не на четиридесет. Не попадай в капана на строгото планиране на всяка минута от ежедневието си, не допускай погледът ти да не се откъсва от часовника. Нали знаеш кой е Джон Ленън?

— От „Бийтълс“, нали?

— Точно така. Казва много умни неща в текстовете на песните си. Помня едно: „Животът е онова, което ти се случва, докато си правиш други планове“.

— Май да.

— Натъкнеш ли се на проблем, Тео, намери начин да го решиш и го направи веднага. Не губи време в планове.

— А ти какво се опитваш да оправиш, Айк?

— Нищо. Не виждам никакви проблеми, пък и съм твърде стар. А сега изчезвай, че трябва да довърша тази купчина документи.

— До другия понеделник.