Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (6)

6

Когато научи достатъчно, Тео реши да остави семейството насаме и да изпълни набързо една мисия. Метна се на велосипеда си и бързо се върна в съда, където се качи при служебните защитници на третия етаж.

Службата оглавяваше адвокат на име Дон Монтгомъри, но всички го наричаха Монк. За другите адвокати, съдии, полицаи и съдебни чиновници той беше просто Монк. Тео няколко пъти го беше виждал в съдебната зала — никой не използваше истинското му име. Всички казваха „да, Монк“, „не, Монк“ и „твой ред е, Монк“. Разбира се, в присъствието на съдебни заседатели, когато процедурата ставаше официална, той също ставаше „господин Монтгомъри“, но се случваше рядко. Веднъж семейство Буун срещнаха него и съпругата му в един ресторант и родителите на Тео също се обърнаха към него с „Монк“.

Работата му беше трудна, малцина адвокати му завиждаха. Ръководената от него служба представляваше мъже и жени, обвинени в сериозни престъпления, които обаче нямаха пари да си наемат адвокати. И тъй като Върховният съд беше постановил, че всеки подсъдим има правото на адвокат, окръг Стратън беше създал Отдела за служебна защита много преди раждането на Тео.

Отделът на Монк винаги имаше прекалено много клиенти, но без достатъчно служители, които да ги поемат. Всяка година Монк молеше властите за допълнителни средства и — поне в очите на Тео — никога не оставаше доволен от онова, което му отпускаха. Според бащата на Тео повечето отдели за служебна защита в страната разполагаха с оскъден бюджет. Не бяха приоритет за политиците, защото те не желаеха да харчат пари за хора, обвинени в престъпления.

Тео се поколеба, преди да влезе. Спря и изпрати есемес на господин Маунт. „Намерих Уди. Още е в ареста. По неоснователни обвинения, но все пак сериозни. Скоро се връщам.“

Зад старо бюро, отрупано с дебели папки, седеше секретарка. Покрай стените имаше метални шкафове. Жената пишеше нещо на компютъра и спря, колкото да го изгледа намръщено и да попита без усмивка:

— Да?

— Здравейте, аз съм Теодор Буун и търся господин Монтгомъри.

— Защо не си на училище?

— Освободен съм за няколко часа. Мой приятел е бил арестуван снощи и случаят му е възложен на вашата служба. Ще се гледа в Съда за малолетни и непълнолетни и аз бих искал да се срещна с господин Монтгомъри.

— Той е на важен съдебен процес в главната зала при съдия Гантри. Делата в Съда за малолетни и непълнолетни са при Родни Уол.

Тео не познаваше този адвокат.

— Добре, може ли да се видя с господин Уол?

— Още не е дошъл.

— А кога го очаквате?

— Не знам. Не отговарям за графика му. Виж, синко, много съм заета. Провери по-късно.

Жената отново се наведе над клавиатурата си и продължи да пише. Тео излезе от службата. Слезе на втория етаж и отиде в кабинета на съдия Гантри, старши съдия от Окръжния съд и приятел на Тео. В мечтите си, на които се отдаваше по няколко часа дневно, Тео си представяше как става уважаван съдия като Хенри Гантри, много справедлив и мъдър човек.

Секретарка на съдия Гантри беше госпожа Харди, мила дама, която винаги се радваше на появата на Тео за разлика от онази жена в службата на Монтгомъри.

— О, здравей, Тео — възкликна госпожа Харди, когато той прекъсна работата й. — На какво дължим честта?

— Трябва да се видя със съдията.

— Разбира се. Не трябва ли да си на училище?

— Всички ме питат това. Директорката ме освободи. Мой приятел е арестуван снощи и аз се опитвам да му помогна.

— На колко години е?

— Само на тринайсет. Знам, че делото е за Съда за малолетни, но въпреки това бих искал да се срещна със съдията.

— В момента е зает. Води се много голям процес и той е на среща с адвокатите.

— Какъв процес?

Госпожа Харди се озърна, като че ли някой би могъл да ги подслушва и като че ли процесът е някаква огромна тайна.

— Дело за наркотици. Хора не от нашия окръг били заловени да произвеждат наркотици.

— Господин Монк ли ги защитава?

— Откъде знаеш?

— Идвам от службата му. Дали ще може да погледам процеса? Извинен съм от часове до обед.

— От теб зависи, Тео. Съдебната зала е отворена за зрители, но на съдия Гантри може би няма да му допадне присъствието ти.

— Имате основание. Благодаря, госпожо Харди. — Тео се приближи към вратата, но се сети за нещо и спря. — Госпожо Харди, кога съдия Гантри определя гаранция за новите подсъдими, за хората, които току-що са били арестувани?

— Обикновено това е първото, което прави. Не отнема много време.

— Снощи са арестували един младеж на име Гарт Тъкър, осемнайсетгодишен, за въоръжен грабеж. Да сте виждали документите му?

Тя дори не потърси папката, направо отговори:

— Разбира се. Съдия Гантри му определи гаранция от петдесет хиляди долара.

— Петдесет хиляди долара?

— Да. Престъплението е сериозно.

— Разбира се, но в Съда за малолетни гаранцията едва ли ще е толкова висока, нали?

— Ами не знам, Тео. Обикновено гаранцията за малолетни и непълнолетни е по-ниска, но това са дела в друг съд.

— Така е, госпожо. Благодаря. До скоро.

— Връщай се на училище.

* * *

Господин Тъкър пристигна в ареста в осем сутринта след безсънна нощ, а адвокатът му дойде малко след него. Когато надзирателят получи потвърждение за определянето на гаранцията, бързо се свързаха с фирма поръчител и служителят пристигна от мизерния си офис срещу ареста. Обичайна практика. Срещу хонорар от десет процента от сумата фирмата даде писмена гаранция, че Гарт няма да напуска окръга и ще се яви в съда, когато го призоват. Господин Тъкър написа чек за пет хиляди долара и си тръгна от ареста със сина си. Отидоха на наказателния паркинг, платиха още двеста и петдесет долара и Гарт откара мустанга си у дома.

Час по-късно, след като се изкъпа и преоблече, той отиде на училище и започна да се фука с голямото си приключение.

По това време Уди и Тони отново бяха в килията си и играеха на морски шах — единствената игра, с която разполагаха, за да убият времето. Дейзи отиде на работа във фризьорския салон. Тео гледаше часовника и се стараеше да не бие на очи. Ако още някой възрастен го попиташе защо не е на училище, щеше да избухне.

В единайсет и половина той преглътна притеснено и се върна в Отдела за служебна защита, сигурен, че нацупената секретарка ще му се развика.

Тя не го направи. Тихо го осведоми, че адвокат Родни Уол се е обадил и че проучва случай в Масивил, градче на около половин час път. Не бил сигурен дали изобщо ще успее да се върне в съда днес.

В службата работеха само трима адвокати: Монк, Родни Уол и някой си Юдал, който в момента помагал на Монк за наркопроцеса. В отдела не работели други адвокати, нямало към кого Тео да отправи молбата си. Той благодари унило на секретарката и се върна в училище.

През обедното междучасие се срещна с господин Маунт и госпожа Гладуел и им обясни какво е положението. Обвиненията срещу Уди и Тони най-вероятно щяха да бъдат намалени или свалени, поне що се отнася до въоръжения грабеж, но двамата щяха да останат в ареста, докато адвокатът им не убеди съдия Пендърграст да определи разумна гаранция.

— Възмутително е — каза Тео.

— Но не е необичайно — изтъкна господин Маунт. — Системата за правораздаване на малолетни и непълнолетни е претоварена и не разполага с достатъчно адвокати и съветници. Много често тя премазва децата. Уди ще извади късмет, ако не го изпратят в изправително училище, където съвсем не е приятно.

— Но той не е направил нищо — възрази Тео.

— Съучастник е в извършването на престъпление — заяви господин Маунт.

Навремето бе работил като адвокат, но се беше отказал и беше станал учител.

— Бихте ли ми обяснили? — помоли госпожа Гладуел.

— Такъв е законът навсякъде — отговори господин Маунт. — Всъщност е съвсем просто. Три момчета заедно. Едното има пистолет. Влиза, вади пистолета, взема парите или нещо друго и тримата бягат. Двамата, които са чакали в колата, ще бъдат обвинени в съучастие в обира и ще подлежат на същото наказание.

— Не е редно — каза Тео.

— В този случай не е, но Уди е загазил здравата. Едва ли ще се отърве. Обвинението е много сериозно, Тео.

— С воден пистолет?

— Сигурно обраният човек не е знаел, че пистолетът е воден. Обзалагам се, че в показанията си той ще твърди, че е помислил пистолета за истински. А само това има значение. Ама че глупава постъпка.

— Тео, познаваш ли този Гарт Тъкър? — попита госпожа Гладуел.

— Не го познавам, но съм чувал за него. Приятел е на Тони, но той твърди, че не се виждат често. Уди каза на мен и на майка си, че никога не е харесвал Гарт, защото все се забърквал в нещо. Уди подозира, че Гарт е бил по-пиян, отколкото си е мислел.

— Едва ли е голям умник — отбеляза господин Маунт.

— Уди също ли е пил? — попита госпожа Гладуел.

— Изпил е две бири.

— Често ли го прави?

Тео не знаеше колко бира пие Уди, пък и в момента това нямаше значение. Нямаше да порти приятеля си.

— Според мен не — отговори Тео. — Никога не съм го виждал да пие. Но двамата с Тони често остават сами. Вторият им баща все е извън града, а майка им работи на две или три места. Тежко им е.

— Горкото дете — каза госпожа Гладуел. — Седи в ареста и няма кой да му помогне.