Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (2)

2

Вече беше тъмно, когато Уди чу да се затръшва външната врата. Той седеше в хола и отегчено гледаше телевизия. Тони влетя с широка усмивка и попита:

— Здрасти, хлапе, какво правиш?

— Нищо. Ти къде беше?

— Навън. Мама обаждала ли се е?

— Не. Във вторник е на работа до десет.

Тони се тръшна на канапето и изрита маратонките си.

— Какво гледаш?

— Клинт Истууд в някакъв стар уестърн.

— Много странни филми си избираш. Вечерял ли си?

— Няма нищо за ядене. Вече проверих.

— Тази вечер трябва да разнеса няколко пици. Ела с мен, тъкмо ще си вземем и ние една.

Пицата не беше лоша идея, макар че доста често влизаше в менюто им. Няколко часа седмично Тони разнасяше пици за популярно заведение на име „Сантос“ и обикновено съумяваше да задели няколко парчета за себе си и за Уди. Нерядко успяваше да отмъкне дори цяла огромна пица.

— Добре — отговори Уди, но не помръдна.

Тони скочи от канапето, отиде в стаята си и се върна след секунди, облечен с червената фланелка на „Сантос“ и червена шапка с козирка. Уди изключи телевизора и осветлението и двамата излязоха от къщи.

Тони караше малък пикап тойота, навъртял стотици километри — предишна кола на новия съпруг на майка им. Не беше бог знае какво и момичетата изобщо не се впечатляваха, но засега разполагаха само с нея. Десет минути по-късно влязоха на паркинга на търговския център и Тони спря далече от пицарията.

— Наведи се — нареди той и слезе от колата.

— Знам, знам — отговори Уди и се смъкна на седалката.

От заведението не позволяваха доставчиците да возят пътници и шефът строго държеше на това. Уволняваше незабавно всеки шофьор, заловен с някого в колата. Тони влезе вътре и Уди зачака. Надникна през прозореца и видя как студенти от колежа се изсипват от колите си и влизат в пицарията. Симпатични момчета, готини момичета, хубави коли. Уди се запита дали изобщо ще успее да се запише в колеж. Съмняваше се, но беше едва на тринайсет и не се тревожеше много-много. Само Тео и може би още един-двама от приятелите му бяха планирали бъдещето си. Уди обмисляше дали да не стане пожарникар и не беше сигурен, че за тази работа му трябва колеж.

Телефонът му избръмча — есемес от майка му: „Виждал ли си Тони? Какво ще вечеряте?“.

Уди отговори: „Добре сме. Пица. Ти как си?“.

„Добре, но ще работя до 11.“

„Добре.“

„Домашните?“

„Готови са.“

Тя питаше за домашните му само защото това се очакваше от нея. В действителност Дейзи беше твърде изморена, за да следи успеха на сина си. Знаеше, че Тони бяга от часове, защото й се обаждаха от училището, и двамата много се караха. Само че Тони винаги се налагаше, защото майка му просто нямаше сили да се справя с него. Със сегашния й съпруг нещата не вървяха. Тя имаше много грижи и спеше зле. Постоянно беше грохнала и Уди се притесняваше за нея. Семейството едва се справяше с парите от двете места, на които тя работеше, и с малкото средства, които осигуряваше съпругът й.

Как би могъл Уди да учи в колеж? Лесно беше за някой като Тео, чиито родители бяха адвокати и явно имаха щастлив брак. Освен това Тео беше единствено дете. От години беше верен приятел на Уди и щеше винаги да си остане такъв, но понякога Уди тайно си признаваше, че завижда на Тео.

Тони излезе с яркочервената табела „Сантос“, която се закрепяше с магнит върху покрива на тойотата.

— Идвам след малко — каза той и отново влезе.

Уди не отговори. Десет минути по-късно Тони се върна с четири големи кутии с пица, които остави на общата предната седалка помежду им. Ухаеха вкусно и Уди внезапно установи, че умира от глад. Когато излязоха на улицата, Тони каза:

— Отвори горната кутия и дай да вечеряме. Пица със саламче и гъби.

Уди отвори кутията, подаде парче на Тони и взе едно за себе си. Хранеха се мълчаливо, докато Тони фучеше по тесните улички около колежа. Както обикновено, караше прекалено бързо. Най-напред спряха пред порутена двуфамилна къща с безредно паркирани коли в предния двор. Тони се увери, че адресът е точен, спря на улицата и бързо закрачи към вратата, понесъл голяма пица. Върна се след секунди и изсумтя недоволно:

— Хлапето ми даде един долар. Пица за дванайсет долара, а фукльото ми даде само един долар бакшиш. Проклети колежанчета.

Потеглиха рязко и спряха след две преки отново пред студентска квартира. Тони отново получи бакшиш от един долар. Но пък се забавляваха, докато сновяха из лабиринта от улички около колежа „Стратън“. Бяха надули радиото, дъвчеха шумно и ругаеха стиснатите колежанчета. Когато достави и последната кутия, Тони бързо се отправи обратно към „Сантос“ за нова серия пици. Заведението беше претъпкано, а поръчките по телефона валяха непрекъснато. Беше време за вечеря и студентите бяха огладнели.

Братята потеглиха със свистене на гуми и една камара кутии с топли пици помежду им. Във вторник обикновено нямаше много работа, но „Сантос“ предвидливо предлагаха промоция „две на цената на една“ и получаваха много поръчки. Цели два часа Тони и Уди обикаляха с колата западната част на Стратънбърг и доставяха пици предимно на студенти, но и в някои по-хубави къщи. Към девет, когато нещата се поуспокоиха, Тони беше събрал двайсет и седем долара от бакшиши и беше много горд. Даде на Уди пет долара и му обеща още десет, но Уди се съмняваше, че някога ще ги получи.

Спряха да заредят до един минимаркет в покрайнините на града. Някой повика Тони. Към тях се приближи младеж на име Гарт, който тъкмо бе излязъл от магазина. Тони зареждаше тойотата и Уди не чу целия разговор, само думите на Гарт:

— Хайде да се повозим. Имам бира и резервоарът ми е пълен.

Гарт караше тунингован зелен форд мустанг с широки гуми и гърмящи ауспуси и непрекъснато фучеше из града с висока скорост. Не беше лошо момче, всъщност беше доста популярен и излизаше с едно от най-готините момичета, които Уди беше виждал. Нещо в Гарт не му допадаше обаче. Имаше вид на човек, който всеки момент ще се издъни и ще направи някоя глупост. Беше на осемнайсет, с една година по-голям от Тони, но още не беше на нужната възраст да купува бира. Затова беше лош знак, че се е сдобил с алкохол.

Тони зареди и паркира пикапа до магазина.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той Уди.

— А какво друго да правя? Пеша ли да се прибера?

— Да тръгваме. Само ще се поразходим с колата и ще сме вкъщи, преди мама да се върне.

Гласът на разума подсказваше на Уди да откаже. Да не се качва в колата с Гарт и Тони, които се канеха да обикалят край колежа и да се наливат с бира. Нищо хубаво нямаше да излезе. Само че друг глас, не толкова разумен, го подмамваше: „Върви де, това е безобидно забавление“. Колко тринайсетгодишни хлапета имат шанса да се мотаят с по-големите младежи?

— Идваш ли с нас? — рязко попита Тони.

Не прозвуча само като въпрос. Беше предизвикателство. Всъщност Тони го питаше: „Ще те хване ли шубето? Ще вземеш ли да се прибереш и да чакаш мама?“.

Уди не трепна, не се поколеба.

— Идвам — отговори той и сви рамене, все едно можеше да се вози с големите батковци когато си пожелае.

Той се качи на задната седалка на мустанга, докато Гарт форсираше двигателя. Колата избоботи и поднесе на излизане от паркинга.

— Дай една бира — нареди Гарт през рамо.

Уди видя шест кутийки бира на седалката до себе си. Взе две и ги подаде на Тони, който му каза:

— И ти може да си вземеш.

Поредното предизвикателство. Гарт, който го наблюдаваше в огледалото, попита:

— На колко години си, Уди?

— На тринайсет.

— Пил ли си бира?

— Ами да.

— Пили сме заедно — обади се Тони. — Отмъкваме от хладилника, когато няма никой вкъщи.

Заедно с тях в колата се возеше и един огромен, гигантски проблем. Присъстваше осезаемо, сякаш се беше настанил на седалката до Уди и той можеше да го докосне — едва не го изрече на глас, за да му е чиста съвестта. Тони беше в пробация. Четири месеца по-рано го бяха арестували за притежание на марихуана, което само по себе си беше достатъчно сериозно, но освен това го обвиниха в намерение да продава. Страшно му провървя, защото двамата полицаи, които го бяха арестували, се издъниха. Единият беше уволнен за кражба на наркотици. А другият избяга от града и повече не го видяха. Доказателствата изчезнаха заедно с ченгетата и за няколко седмици Тони се мислеше за най-големия късметлия в Стратънбърг. Съгласи се да признае вината си само за притежание на наркотици в замяна на по-лека присъда като непълнолетен и се отърва с шест месеца пробация. Прекара в ареста една нощ и възприе случилото се като голяма шега. Изобщо не се стресна и продължи да бяга от училище.

Ако го пипнеха с бира, щеше да бъде нарушение на пробацията му и най-вероятно той щеше да прекара няколко нощи в панделата. Напоследък обаче Тони не даваше пет пари за нищо. Беше на седемнайсет, ходеше на училище когато си искаше и си живееше блажено като непукист, на когото несъмнено му предстои да не завърши.

— За пръв път пих бира, когато бях на десет — похвали се Гарт. — Шантавият ми чичо ми я даде. Той е в затвора, нали знаеш? Хайде, Уди, почерпи се.

Истината беше, че Уди беше пил бира няколко пъти, и все, за да се хареса на Тони. Но никак не му беше вкусно. След като от години гледаше реклами, в които красиви и млади спортисти си живеят живота с чаша студена бира в ръка, той се изуми от неприятния вкус на напитката. Спомена откритието си на Тони, който го увери, че като посвикне, ще започне да му харесва.

Все още загледан назад в огледалото, Гарт каза:

— Хайде, хлапе, отвори си.

Уди си взе една кутийка, отвори я, отпи и се опита да се престори, че му харесва, но всъщност му идеше да я изплюе.

Съумя да преглътне, без да направи гримаса, после скръцна със зъби и отпи още една глътка. И още една. Вкусът не стана по-приятен.

— Май му харесва — обади се Гарт, докато се наливаше.

Само да знаеше, помисли си Уди. Тони и Гарт си пийваха с много по-голямо удоволствие от Уди и след броени минути изхвърлиха празните кутийки и поискаха нови.

Уди им ги подаде и отново отпи от своята.

Главата му се замая и вкусът вече не му се струваше толкова неприятен. Най-сетне допи първата си кутийка бира и отвори втора.

— А така, момче! — похвали го Гарт, без да се обръща.

Влязоха на паркинга около голям мол и обиколиха, докато стигнат до киното.

— Ето я колата му — обади се Тони, но май никак не му се искаше да се среща със собственика на колата.

Беше паркирана до още няколко автомобила, все тунинговани, на чиито калници се бяха облегнали яките им собственици. Всички пушеха. Гарт спря наблизо и угаси двигателя.

— Хайде, да приключваме — каза той.

— Ти остани тук — нареди Тони на Уди, докато слизаше от колата.

Няма проблем, каза си Уди. Наблюдаваше как Гарт и Тони се приближават към яките типове, поздравяват ги, ръкуват се по най-различни начини и също палят цигара. Никой не държеше бира или друго питие. Недалече бавно мина полицейска патрулка. Младежите махнаха на полицаите, които им отвърнаха със същото. Всички пазеха поведение.

Уди се беше смъкнал на седалката и едва-едва надничаше през прозореца. Момчетата се смееха и се шегуваха, после разговорът стана сериозен. Тони и Гарт бръкнаха в джобовете си, извадиха пари и ги подадоха на един брадат тип, който изглеждаше с няколко години по-възрастен от другите. Той не им даде нищо в замяна. Уди се съмняваше брат му или Гарт да са толкова глупави, че да купуват трева на такова открито място, където патрулира полицията. Сигурно навсякъде имаше камери. Въпреки това сделката, каквато и да беше, изглеждаше някак съмнителна. Когато двамата се върнаха в колата, Уди попита:

— Кой беше онзи тип с брадата?

Гарт запали колата и потегли. Тони мълчеше. Уди повтори въпроса:

— Кой беше онзи тип с брадата?

— Стар приятел — отговори Тони.

Беше очевидно, че онзи не му е никакъв приятел, а Тони просто иска да затвори устата на брат си. Всички се умълчаха за няколко минути, докато Гарт караше по главната улица без конкретна посока. Накрая той отсече:

— Пие ми се още бира.

Бяха изпили шестте кутийки — по две на всеки.

— Нямам пари. На теб остана ли ти нещо? — попита Гарт Тони.

— Не, дадох му всичко.

— Моля? — възкликна Уди. — Как така нямаш пари? Преди малко имаше повече от двайсет долара.

Тони се обърна и изгледа свирепо братчето си.

— Онзи тип там ни е приятел. Урежда залагания в колежа, приема облози за футболни мачове. Дължахме му малко пари. Дреболия. Понякога губиш, друг път печелиш. Нещо против да ми заемеш петте долара, които ти дадох?

— Не съм навит.

На Уди му се искаше да каже нещо за хазартните залози, които бяха незаконни, естествено, и поредното нарушение на пробацията на Тони.

— Зарежи — обади се Гарт. — Няма да вземаме мангизи от едно дете.

Той натисна рязко спирачките и спря пред друг мол. Магазините бяха затворени, но имаше добре осветен банкомат. Гарт паркира, остави двигателя да работи, приближи се до банкомата, озърна се напрегнато, все едно обираше банка, и започна да натиска копчетата. Натискаше, натискаше, но без успех. Отдалечи се ядосано, върна се в колата и каза:

— Явно майка ми пак ми е замразила сметката. Обаче адски ми се пие бира.

Мустангът отпраши сред мирис на изгоряла гума.

 

 

Магазинът се намираше в покрайнините на града, на улица с две платна и почти никакво движение. Паркингът беше настлан с чакъл, а витрината имаше солидна решетка. Отпред видяха две бензинови колонки, в момента без клиенти.

Гарт паркира и каза:

— Този тип го познавам. Ей сега се връщам.

— Какво ще прави той? — попита Уди почти шепнешком.

— Не се тревожи за Гарт. Той познава всички.

Почакаха, но не дълго. Гарт скоро се появи с цяло кашонче бира. Рязко отвори вратата си, метна бирата в скута на Уди, скочи в колата и включи на скорост. Мустангът потегли с рев и посипа чакъл навсякъде.

— Бири, моля! — нареди Гарт, видимо доволен от себе си.

Уди извади две кутийки и ги подаде към предната седалка. Самият той не възнамеряваше да пие повече.

— Как взе бирата? — попита Уди, когато магазинът се скри от поглед.

— Просто казах на онзи тип, че съм жаден и ще си взема няколко бири. — Гарт отвори кутийката и отпи голяма глътка.

— Стига де! На кредит ли ти дава? — попита Тони.

Гарт примлясна с устни и изтри уста с опакото на дланта си. Бръкна в левия джоб на джинсите си и измъкна нещо. Оказа се черен пистолет, който лъщеше в тъмното.

— С това чудо веднага вземаш на кредит навсякъде в града — заяви той през смях.

Бързо се извърна, прицели се в лицето на Уди и натисна спусъка. Струя топла вода се изля в очите на момчето. За част от секундата сърцето му спря и той зяпна от ужас. Гарт се изхили гръмко и отново насочи вниманието си към пътя.

— Ама какви ги вършиш? — видимо развеселен, възкликна Тони. — Да не би да си ограбил онзи тип?

— Не, разбира се — отговори Гарт все още през смях. — Никого не можеш да ограбиш с воден пистолет. Просто взех назаем няколко бири и малко пари, а утре ще се върна и ще му платя за всичко.

— Взел си пари ли?! — провикна се невярващо Тони.

Уди беше толкова шашнат, че не можеше да мисли. От устата му още капеше вода, беше в шок след насоченото към него оръжие, но бързо осъзна, че положението е много по-сериозно, отколкото го представяше Гарт.

— Ти си луд — каза Тони. — Не може да заплашваш хората с пистолет. Не ми пука дали е истинско оръжие.

— Не е истинско. Само воден пистолет. Ама много хубав. Просто се позабавлявах.

— Колко пари взе?

— Не много. Всичко от касата. Онзи нещастник изпразни чекмеджето. Сигурно няколкостотин долара.

— Виж какво, Гарт, ние се прибираме — ядосано отсече Тони. — Върни ни при пикапа. Ясно? Аз съм в пробация, забрави ли? След такава глупост ченгетата ще започнат да душат и аз отивам в затвора. Закарай ни при пикапа ми.

— Моля? Чака ни бира, Тони. Стига, не откачай.

— Ти си луд.

— Стига, Тони, зарежи шубето.

— Не ме е шубе. Това си е чиста глупост. Не ми се пие бира и искам веднага да се махнем от тук.

— Хубаво де.

— Добре ли си, Уди? — попита Тони.

— Ами да — едва успя да отрони Уди.

Искаше му се да каже на по-големия си брат, че е кръгъл глупак, задето изобщо се е качил в колата на Гарт, но си прехапа езика, за да не създава нови неприятности.

Върнаха се в града. Пътят премина в широк булевард. Спряха на червен светофар и до тях се плъзна полицейска кола, отляво на Гарт. Прозорецът му беше спуснат.

От задната седалка Уди чу думите, които никога нямаше да забрави:

— Да не си мръднал, хлапе.

И изведнъж отвсякъде ги заобиколиха сини светлини.