Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (10)

10

Тео изкара криво-ляво до края на този ден. По време на занималнята, която беше под контрола на господин Маунт, го извикаха в кабинета на директорката. Госпожа Гладуел беше подготвила писмени указания Тео да си тръгне един час по-рано и да отиде в ареста. Беше обсъдила положението на Уди със съдия Пендърграст и той се беше съгласил Тео да занесе необходимите учебници и да помага на приятеля си с домашните.

Тео съзнаваше, че купчина учебници е последното нещо, което Уди би желал да види в ареста, но не каза нищо. Тръгна си от училище в два следобед, един час преди последния звънец. Разполагаше с време, затова се отклони към съда и се качи в Отдела за служебна защита на третия етаж, където го посрещна същата сърдита секретарка като във вторник.

— Бих искал да се видя с господин Родни Уол — помоли Тео, без да поздрави.

Тя престана да пише, свъси вежди срещу него и въздъхна.

— Пак ли ти? Защо не си на училище?

— Освободиха ме и имам документ, с който да го докажа.

Жената тутакси изгуби интерес и кимна към една затворена врата.

— Вътре е.

Тео почука и писклив глас нареди:

— Влез.

Родни Уол изглеждаше като гимназист от Стратънбърг. Беше дребничък и седеше на огромен стол, който го смаляваше още повече. Носеше кръгли очилца и имаше проскубана брадичка вероятно като опит да компенсира липсата на коса. Дори не понечи да стане или да поздрави посетителя си.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, но очевидно последната му мисъл беше да помогне.

Тео се приближи към разхвърляното му бюро.

— Да, аз съм Теодор Буун, приятел на вашия клиент Уди Ламбърт. Бих искал да обсъдим неговия случай.

— Така значи?

— Да.

Уол долепи върховете на пръстите си.

— Майка ти е Марсела Буун.

— Да.

— Значи тя смята да представлява братята Ламбърт, така ли?

— Не, не възнамерява. Яви се в съда днес сутринта, за да уреди гаранцията и да се опита да ги освободи от ареста.

— Защо си вре носа в моите работи?

— Защото вас ви нямаше. Вчера три пъти идвах тук да ви търся, за да обсъдим случая, но ви нямаше.

— Понякога се случва. Понякога се налага адвокатите да излизат от кабинета си и да ходят да разследват. А ти защо не си на училище?

— Официално съм освободен от директорката госпожа Гладуел. Обадете й се, ако искате.

— Значи тя те е изпратила в кабинета ми да ме разпитваш за моите клиенти, така ли?

Зад кръглите очилца две малки очички се вторачиха гневно в Тео, без да мигат.

Върховете на пръстите продължаваха да барабанят.

— Не, тя ме изпрати в ареста да помогна на Уди с домашните. Натам съм тръгнал.

— Чувал съм за теб, хлапе. Все се навърташ из съда, досаждаш на адвокати и съдии и се държиш, все едно си истински адвокат. Непрекъснато се явяваш в Съда за животни и поемаш истински дела, което там всеки може. Сега обаче се бъркаш в моите дела.

— Вижте, може ли просто да поговорим за случая на Уди? Той е един от най-добрите ми приятели и не е извършил въоръжен грабеж.

— Не може. И двамата ти родители са адвокати, затова би трябвало да знаеш, че адвокатът няма право да обсъжда делата на клиента си с никого. Би било неетично от моя страна да разкривам нещо по случая.

Тео знаеше, че човекът има право и че не е редно самият той да е в кабинета му и да си вре носа в делата на друг адвокат, обаче искаше да покаже на господин Уол, че е под наблюдение и засега има някой, който не е впечатлен от работата му като защитник.

— Срещнахте ли вече с клиентите си? — попита Тео.

Господин Уол въздъхна театрално, сякаш обзет от огромно безсилие.

— Да, срещнах се и нямам какво друго да ти кажа. Срещнах се с Уди и с Тони преди около три часа и сега съм се заел да напиша доклад по делото, който ще обсъдя с началника си и с никой друг.

— Вярвате ли, че са невинни?

— Виж, господин Тео, време е да си вървиш. Чака ме работа. Пък и сигурно трябва да отиваш в ареста, за да помогнеш на Уди с домашните.

Тео се отдръпна от бюрото, промърмори едно неохотно „благодаря“ и излезе от кабинета. Вместо да се запъти към ареста, тръгна на север, към покрайнините на града, и измина десетина преки, докато не стигна до един търговски център. Дейзи Ламбърт работеше трийсет часа седмично като фризьорка и още трийсет като сервитьорка. Тео не беше стъпвал в салона й. Нямаше причина да го посещава, а и не беше сигурен дали трябва да нахълта просто ей така. Ала времето го притискаше за много неща и моментът не беше подходящ да проявява стеснителност.

В приемната няколко жени на различна възраст четяха списания, а от косите им стърчаха всякакви ролки, щипки и фолиа. Зад тях имаше две редици столове с жени, по чиито коси работеха в момента. Най-отзад, на последния стол, Тео завари Дейзи, потънала във водопад от гъсти оранжеви къдрици, които подстригваше. Той се запъти право към нея, без да обръща внимание на никого, и каза:

— Здравейте, госпожо Ламбърт, имате ли минутка?

Дейзи се сепна, когато видя Тео на място, където не очакваше да го срещне.

— Разбира се, Тео — усмихна се тя и остави ножицата. — Извинете ме за момент — прошепна тя на клиентката си.

Двамата се отдръпнаха и се уединиха до мивките.

— Извинете, че ви безпокоя — каза възможно най-тихо Тео.

— Нещо не е наред ли? — попита тя. Явно очакваше всичко да се е объркало.

— Не. Ще мина направо на въпроса. Знам, че не е учтиво да се говори за пари, но в момента можем да говорим само за това. Имам четиристотин долара. Няколко приятели искат да дадат още. Ще помоля родителите си за заем, а може да поискам и от чичо си Айк. Кажете ми колко трябва да съберем?

Очите й мигом се насълзиха и първата мисъл на Тео беше, че не иска да вижда как Дейзи плаче.

— О, Тео, не бива да го правиш. Моля те — прошепна тя.

— Ще го направя, госпожо Ламбърт, ясно ли е? И не съм дошъл да спорим. Уди ми е близък приятел и се нуждае от нашата помощ. Така че колко?

Тя изтри очи и се замисли за секунда.

— Говорих с баща му — моя бивш съпруг, и той обеща да се опита да вземе заем, но не мога да разчитам на него. Никога не изпълнява обещанията си. Имам триста долара в банката и се мъча да взема още малко от съпруга си. Трудно е, Тео. За някои хора времената са тежки.

Особено за Уди и за Тони, помисли си той.

— Добре, чудесно, значи имаме сигурни седемстотин долара. Все пак някакво начало.

— Ще ти върна всичко, Тео, обещавам.

— В момента изобщо не се тревожа за това. Говорихте ли с някой за гаранцията?

— Не, смятах да се обадя по-късно следобед.

— Имам някого предвид.

— Благодаря. А сега трябва да се връщам на работа.

* * *

Тео беше забелязал офисите по-рано. Бяха няколко на преките около ареста — все съмнителни местенца с нисък наем и някак временни на вид. Имаха големи рекламни табели, като че ли арестантите можеха просто да надникнат от прозореца, да си запишат телефонния им номер, да им звъннат и да излязат на свобода. Бизнесът с гаранциите явно привличаше бивши полицаи и частни детективи и не беше нито строго регулиран, нито високоуважаван. Тео беше проверил онлайн и бе преценил, че би предпочел да няма вземане-даване с никоя от петте фирми, които бе открил в Стратънбърг.

Нямаше избор обаче. Ако се съдеше по рекламите в интернет и от вида на офиса, „Парични гаранции ААА“ беше най-добра от всичките. Тео остави колелото си близо до входната врата и пое дълбоко дъх. Напомни си, че е още дете и че повечето възрастни не нагрубяват децата и не ги обиждат. Напомни си също, че току-що бе нахълтал в кабинета на служебен защитник без уговорена среща и се бе намесил най-нагло в делата на друг адвокат, а после беше влязъл във фризьорски салон, където никога не се беше чувствал в свои води. Едва ли му предстоеше нещо толкова трудно.

Щом отвори вратата, веднага го блъсна вълна от отвратителен цигарен дим. Очуканото бюро на рецепцията беше празно. Отзад се чуваха гласове.

— Веднага идвам — провикна се някой.

Тео зачака до вратата, готов да хукне да бяга, ако се наложи. Появи се набит и як мъж по риза с къси ръкави, под които се подаваха бицепси като топки за софтбол. Ризата беше бледооранжева, в което не би имало нищо лошо, ако не беше съчетана с яркозелена вратовръзка със стегнат възел. Сини джинси, островърхи каубойски ботуши, пистолет на хълбока. Беше навъсен и видимо раздразнен, че някой го безпокои, но когато зърна Тео, се усмихна широко и попита:

— Какво те води насам?

— Аз съм Теодор Буун. Родителите ми са Марсела и Уудс Буун, и двамата са адвокати. Може да ги познавате.

— Да, струва ми се. Не се занимават с наказателни дела, нали?

— Точно така.

— Е, защо си тук? Заповядай, седни — посочи му домакинът няколко пластмасови стола и макар че не искаше да се застоява, Тео седна. — Аз съм Спарки — представи се мъжът.

Без фамилия. Спарки беше подходящо име за място като това.

— Господине, приятелят ми е в ареста и аз се опитвам да уредя гаранцията му.

— На колко години е?

— На тринайсет. Уди Ламбърт. Арестуван е заедно с брат си Тони.

Спарки се настани зад бюрото и взе някакви документи. Прегледа два и каза:

— А, ето го. Въоръжен грабеж. Искаш ли да изготвя полицата?

— Разбира се, но семейството разполага с много ограничени средства.

— Боже, за пръв път го чувам! Къде са близките? Защо идваш ти?

— Майка му е на работа, а бащата е извън града. Идвам като приятел. Вярно ли е, че вземате десет процента от сумата за гаранцията?

— Такава е цената, синко. По хиляда долара на човек и ще ги измъкна за нула време. Стига да съм убеден, че са свестни момчета и нямат намерение да избягат.

— Защо десет процента? Струва ми се, че трябва да е по-малко, ако става дума за деца, които всъщност не биха могли да избягат.

— Така ли ти се струва? А какво знаеш за бизнеса със съдебните гаранции?

— Не много.

— Така и предполагах. Виж, хлапе, занимавам се с това двайсет години и те уверявам, че всеки престъпник е способен да избяга. Непрекъснато го правят, а моята работа е да ги намирам, да ги залавям, да ги връщам тук и да ги изправям пред съдията. Това е рискован бизнес.

Тео не проумяваше как може някой да нарича Уди „престъпник“. Пое дълбоко дъх, неуверен как да продължи.

— Възможно ли е да напишете полица за по-малко от десет процента?

Спарки изръмжа неодобрително и махна с ръка към прозорците.

— Не при нас, но ако искаш, отиди в съседната фирма или отсреща. Ще бъде загуба на време обаче. Никой няма да измъкне приятеля ти по-бързо от мен. Бъди сигурен в това.

Тео се поколеба и се постара да си придаде колкото се може по-жалостив вид. Спарки го изгледа ядосано, хлапето само му губеше времето.

— Ако ви донеса две хиляди долара в брой, колко време ще ви трябва да ги измъкнете?

— Около час. — Спарки се изправи, сякаш изведнъж му беше изникнала по-важна работа. — А сега изчезвай, хлапе.

— Благодаря — каза Тео и тръгна към вратата.