Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (4)

4

Дейзи Ламбърт спря пред къщата си в единайсет и петнайсет и веднага забеляза, че малкият син пикап на Тони не е където би трябвало да бъде. Нямаше го. Къщата беше съвсем тъмна, нито един прозорец не светеше. Момчетата винаги я чакаха да се прибере от работа, преди да си легнат.

Тя поседя в колата и се помоли да не се е случило нищо лошо, после слезе. В къщата нямаше нито бележка, нито следа от синовете й. Беше звънила и изпратила съобщения и на двамата, докато се прибираше. Не отговориха, но това не беше необичайно. Често пъти късно вечер момчетата зарязваха някъде телефоните си.

Дейзи светна, отново ги повика и си направи кафе. Очертаваше се дълга нощ.

Звънна на съпруга си, който беше на часове път от дома с екипа си, събуди го и му каза, че момчетата не са у дома. Не бяха негови синове, бяха му заварени деца, пък и в момента той не можеше да направи нищо. Посъветва я да се обади в полицията.

Минутите се нижеха бавно. Дейзи седеше в дневната с чаша кафе и гледаше разсеяно през прозореца. Молеше се в следващия момент малкият син пикап да се появи и всичко с момчетата й да бъде наред. Искаше й се да види фаровете. Вече беше полунощ и движението в покрайнините на Стратънбърг беше съвсем оредяло. Дейзи беше сигурна, че следващите фарове, които се появят, ще са на нейните момчета.

В полунощ тя се обади в полицейския участък, но там никой не беше чувал за братята Ламбърт. Дейзи седна отново в дневната, но тревогата не й позволи да се отпусне. Тя си наля още една чаша кафе и тръгна да обикаля града, за да търси пикапа на Тони, да се озърта за сини и червени светлини на мястото на страшна катастрофа, да търси някаква следа от синовете си и да чака телефонът й да звънне. Отби се в „Сантос“, но вече беше затворено.

След като обикаля около час пустите улици, Дейзи забеляза две полицейски патрулки на паркинга пред някакъв мотел. Лампите им бяха включени, двигателите работеха, а полицаите си разменяха среднощни клюки. Тя паркира наблизо и притеснено се приближи към тях. Помоли за помощ. Обясни какво е положението и разплакана попита дали могат да направят нещо. Полицаите я увериха, че ще помогнат, и се свързаха с диспечерката по радиостанцията си. След броени минути стана ясно, че момчетата Ламбърт са арестувани. И обвинени във въоръжен грабеж.

Дейзи пристигна в градския арест и се запъти към нощното гише, където диспечерката пиеше кафе и чакаше обаждания на спешния номер и радиовръзка с патрулките. Нощният дежурен седеше на маса наблизо и я попита какво иска. Дейзи се представи и обясни, че двамата й синове са арестувани и че е дошла да ги отведе у дома. Дежурният се намръщи и я покани да седне. Посочи редицата пластмасови столове в другия край на помещението. По това време нямаше други хора. Дейзи седна и загриза ноктите си — от нерви и за да не се разплаче, макар да бе плакала по целия път към полицейското управление.

Въоръжен грабеж ли? Сигурно имаше някаква грешка.

В съзнанието й прелитаха хаотични мисли, страхове, които тя не съумяваше да овладее. Все лоши предположения. Трева, бира, шофиране в нетрезво състояние, може би кражба от магазин или нещо подобно — това бяха дребни и очаквани провинения. Да, не бяха шега, но много деца се забъркваха в такива работи и повечето от тях ги преживяваха.

Само че въоръжен грабеж? Доколкото знаеше Дейзи, Тони нямаше пистолет. Беше едва на седемнайсет! Съпругът й не си падаше по лова и нямаше пушка у дома. Имаше два пистолета, доколкото й беше известно. Единия криеше в дрешника им за самозащита, а другия държеше в жабката на пикапа си. Момчетата не бяха докосвали оръжията. Откъде Тони ще докопа пистолет? И защо ще го използва да обира някого? И от къде на къде ще замесва по-малкия си брат?

Сърцето й се сви, като си представи Уди в килия. Дейзи отново заплака тихо.

Добросърдечен възрастен полицай се настани до нея. Имаше буйна и рошава прошарена коса и пухкави розови бузи и ако облеклото му беше различно, щеше да мине за Дядо Коледа.

— Стига, стига, това е лош навик — каза той. — Момчетата са в безопасност.

Дейзи издуха носа си и попита:

— Откъде знаете?

— Аз съм началникът на ареста и отговарям за всички арестанти, включително за непълнолетните. Казвам се Рандолф. А вие сте госпожа Ламбърт, нали? — консултира се той с клипборда си.

— Да. Къде са те сега?

— Децата са в отделно крило. Утре сутрин ще се изправят в съда за определяне на гаранцията. Знаете ли какво означава това?

— Да, вече го преживях неотдавна. Тони беше арестуван и се наложи да събирам пари. За щастие, сумата не беше голяма и успяхме да го измъкнем, но останах съвсем без средства. Колко ще бъде гаранцията този път?

— Обвинението във въоръжен грабеж е сериозно, затова очаквам сумата да е висока.

— Ама какъв въоръжен грабеж? Може ли да ми кажете какво са направили? Това е лудост.

— Не съм запознат с фактите, госпожо. Знам само какво пише в доклада. Били са трима, вашите момчета и някой си Гарт Тъкър. Изглежда, той е шофирал. Знам само, че ги подозират в грабеж на минимаркет в западния край на града.

— На минимаркет ли?

— Да, от онези с бензинови колонки отпред, които са отворени до късно.

— Знам за какво говорите. Но защо ще ограбват минимаркет?

— Ами не знам. За минипокупки може би. — Рандолф се изкиска на собственото си остроумие, но Дейзи го изгледа, все едно е пълен кретен. — Извинете — каза той. — Вижте, госпожо Ламбърт, в момента не можете да направите нищо, затова най-добре се приберете у дома и си починете.

— Да си почина ли? Няма да мигна. Не може ли да ги видя? Уди е само на тринайсет.

— Съжалявам, госпожо, но имаме правилник за посещенията. Повярвайте ми, момчетата ви са в безопасност. И между другото, добри деца са. Говорих с тях.

— Сигурно трябва да ви благодаря, но тази история ме смущава. В крайна сметка става дума за обвинения във въоръжен грабеж.

— И употреба на алкохол от малолетен.

— Ама разбира се. Още нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

— Защо не са ми се обадили? И двамата имат телефони.

— Това не знам. Телефоните им са конфискувани при ареста, такъв е редът. — Рандолф разлисти документите си. — Не знам защо не им е било позволено да се обадят у дома. Някой друг не е спазил процедурата.

— Не е спазил процедурата ли? Говорим за моите деца. Къде са телефоните им сега?

— Отнети са им. По правило не може да имат телефони в килиите.

— Явно тук имате много правила, но нито едно не върши работа. Не е редно да не позволите на тринайсетгодишно момче да се обади на майка си, преди да го тикнете в килията.

— Имате право. Съгласен съм. Ще говоря с началника. Поднасям ви извиненията си.

— Извинявате се за чужди грешки. Ама че лудост! Защо не може да поговоря със синовете си сега?

— Защото е почти два през нощта. Тук гасим осветлението в полунощ. Съжалявам, госпожо, но поне момчетата ви са на сигурно място.

— На сигурно място ли? Прощавайте, но в момента не ми се струва много сигурно.

— Разбирам, госпожо. Защо не се приберете и не дойдете отново след няколко часа? Тогава ще можете да ги видите.

— Ако не възразявате, ще поседя тук. Ако се прибера, само ще кръстосвам стаите. Нямам нищо против да седя тук и да разглеждам списания, докато се съмне.

— Ами добре. Искате ли кафе?

Дейзи успя някак да се усмихне.

— Да, с удоволствие. Благодаря.

Килията имаше три бетонни стени и една от метална решетка. До задната стена беше поставено легло на два етажа. Уди се покатери на горния нар. Всички лампи бяха изключени в полунощ, когато арестантите трябваше да заспиват. В тъмното обаче явно на всички им се говореше. Чуваше се далечен смях, викове. Докато водеха Уди по коридора, той огледа другите килии. Всички бяха пълни с младежи, но някои изглеждаха по-опасни от закоравели престъпници. В една килия седеше момче, което едва ли беше на повече от десет години.

Тони не лепна на Уди притежанието на пистолета. Всъщност изобщо не разпитаха Тони. От Гарт също нямаше и помен. Двамата братя си шушукаха в тъмното и се уговориха да се подкрепят и да говорят истината. И защо не? Гарт беше глупак, сътворил пълна щуротия. Съвсем искрено вярваше, че може да тикне пистолет в лицето на някого, да поиска пари и бира, да се измъкне и после да представи всичко като шега. И да се смее доволно.

Минутите и часовете се нижеха, виковете постепенно утихнаха. Разговорите също замряха. По някое време в онази страшна нощ Уди разбра, че Тони вече спи.