Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (13)

13

Паричният превод от „Мобмъни“ пристигна чак в четири часа в петък следобед. Тео чакаше в заседателната зала. С одобрението на майка си беше депозирал всички пари в брой и чековете, чиято обща сума възлизаше на 1752 долара, в доверителната сметка на кантора „Буун и Буун“, а когато пристигна и паричният превод от интернет фирмата, разполагаха с 2320 долара. По-късно щяха да решат какво да правят с излишните средства.

Тъй като госпожа Буун щеше да напише чековете за доверителната сметка, тя се съгласи да се обади в „Парични гаранции ААА“ и да се осведоми за подробностите. Научи, че Спарки е извън града и в момента няма кой друг да напише полицата за гаранцията. Тя звънна в службата на Родни Уол, за да потърси съдействие, но я осведомиха, че той вече си е тръгнал. Мобилният му телефон ги препращаше на гласова поща. Госпожа Буун се свърза с друга фирма за парични гаранции, „Екшън“, и се обнадежди, когато някой си господин Боб Хоули се съгласи да се срещне с нея. Тя и Тео веднага се отправиха към офиса на фирмата, който също беше близо до сградата на съда. Дейзи работеше във фризьорския салон и не можеше да се измъкне.

„Екшън“ извършваше дейността си от мръсна тясна стаичка в съседство с „Парични гаранции ААА“. Боб Хоули вдъхваше доверие колкото търговец на автомобили на старо, но поне се държеше вежливо и изглеждаше изпълнен с желание да помогне. Извади някакви формуляри, записа си нещо и се свърза с ареста.

Усмивката му се стопи и той се намръщи, докато слушаше. Приключи разговора и каза:

— Съжалявам, но новините са лоши. Оказва се, че вашите момчета не могат да бъдат освободени веднага.

— Защо? — попита госпожа Буун.

— Наложена е забрана. Станало е сбиване или нещо подобно в ареста и в момента те са в карцера.

— Това е нелепо — изстреля Тео. — Някакъв тип ги е нападнал. Те не са виновни.

Хоули сви рамене. Явно се беше наслушал на такива работи.

— Нищо не мога да направя, синко. Налага се да поговорите със съдията.

Госпожа Буун погледна часовника си и каза:

— Четири и половина е, петък следобед. Сигурна съм, че съдията вече си е тръгнал.

Поредното свиване на рамене.

Тео измъкна мобилния си и натисна копчето за бързо набиране на кабинета на съдия Франк Пендърграст. Гласова поща: Приключихме за седмицата, потърсете ни в понеделник.

Благодариха на господин Хоули, тръгнаха си и изминаха пеша двете преки до ареста, където Тео поведе майка си право към бюрото на капитан Рик Пруит, нейния бивш клиент. Пруит изобщо не очакваше да види госпожа Буун в ареста, но остана видимо впечатлен от появата й. Тя обясни проблема и Пруит веднага взе досието, за да се осведоми по случая.

Заведе ги в приемната и двамата почакаха, докато той разлистваше страниците и се мръщеше все повече след всеки абзац. Накрая обобщи:

— Да, оказва се, че в ареста е станала някаква бъркотия и братята Ламбърт са загазили. И това е в допълнение на въоръжения грабеж. От ареста са докладвали в Съда за малолетни и непълнолетни и съдия Пендърграст е наложил забрана на освобождаването на братята до второ нареждане.

— Не разбирам — каза госпожа Буун.

— Там се случва непрекъснато, госпожо Буун. Не бива да допускаме затворниците да се бият помежду си, затова се отнасяме много строго към лошото поведение.

— Не е било по тяхна вина — каза Тео. — Онзи тип е нападнал Уди и Тони.

— Ако се свържа със съдия Пендърграст, той може ли да вдигне забраната за освобождаване още през почивните дни?

— Той е съдия, госпожо, обикновено те правят каквото си поискат. Но да го безпокоите през уикенда…

— О, няма да ми е за пръв път. Не с Пендърграст, но с много други съдии.

— Ще ви помогна с каквото мога — увери я Пруит.

— Благодаря.

* * *

Половин час по-късно Тео се върна в ареста с раница, пълна с учебници и тетрадки. Вече се чувстваше като редовен посетител, а полицаите, надзирателите и секретарките престанаха да се забавляват с хлапето, което идваше на това място и го обикаляше, все едно го притежава. Той разговаряше с всички, наричаше ги по име и се държеше много вежливо, защото още преди години беше научил ценния урок, че възрастните неизменно се впечатляват от възпитани деца.

След двайсет и четири часа в карцера лицето на Уди се беше пооправило. Лявото му око още беше подуто и на практика затворено. Раната на челото му беше образувала коричка и около нея имаше лек оток. Уди обаче изглеждаше спокоен, не напрегнат като предишния ден. Описа тясната си тъмница, отвратителната храна и скуката. Нямаше представа къде е Тони, но от надзирателя беше научил, че Джок е бил освободен в петък сутринта.

— Представяш ли си, Тео? Гарт прави онази глупост, арестуват ни заради него, но той е на свобода още от сряда сутринта. После ни напада този питбул Джок, а обвиняват нас. Него също го освобождават. Ние сме невинни, но още сме тук. Системата не работи много добре, Тео.

— Знам, но правим всичко възможно, Уди. Събрахме парите, а преди час майка ми се опита да подготви документите. Сега се мъчи да се свърже със съдията, но може би ще стане чак в понеделник.

— В понеделник ли? Стига, Тео, не мога да остана тук през целия уикенд.

— Опитваме се, Уди. Само това можем да направим.

Уди сви отчаяно рамене.

* * *

В петък винаги вечеряха в „Малуф“ — стар ресторант, собственост на семейство ливанци. Тео се оплака на майка си, че не се чувства добре, и помоли да не ходи с тях. Освен това допускаше, че родителите му ще се зарадват на възможността да прекарат вечерта само двамата. Седмицата беше трудна за семейството и Тео искаше да остане малко сам, без майка си и баща си.

Истината е, че никак не му допадаше да се храни в хубав ресторант, докато приятелят му е в ареста и едва преглъща противната храна. Госпожа Буун не намери съдия Пендърграст, затова нямаше как да внесат гаранцията. Тео беше бесен на системата, на факта, че според съдии, полицаи и адвокати явно е дреболия човек да остане в ареста няколко дни повече.

След поредното противно меню от ванилови вафли и не един, а два сандвича със сирене Уди лежеше на леглото и се мъчеше да се стопли, когато неочаквано тропане на вратата го накара да скочи на крака. Влезе надзирател, нареди на Уди да го последва и той се подчини. Без белезници го отведоха на горния етаж в централното крило, по познатия коридор и после в килия, където го чакаше Тони.

Край с карцера. Тази килия беше по-хубава и по-топла, имаше двуетажно легло и малка лавица с пет-шест книги с меки корици. Двамата седнаха един до друг на долното легло и тихо си заразказваха за преживелиците си. Синините и раните постепенно заздравяваха. Тони беше дочул, че Джок вече го няма, слава богу, така че бяха горе-долу в безопасност. Уди описа срещата си с Тео и предаде на брат си радостната новина, че парите за гаранцията им са събрани, но двамата ще бъдат освободени чак в понеделник.

— Как е успял Тео да събере две хиляди долара? — попита Тони.

— Всички са участвали. Мама, Тео, семейство Буун, приятелите ми, един учител, много други хора. Дори татко е дал малко пари.

— Татко ли?

— Аха. Не е за вярване. Тео каза, че Гарт се хвали във Фейсбук, забавлява се с приключението и се заканва какво ще направи адвокатът му. Голям гадняр.

— Освен това го освободиха още в сряда сутринта. Нищо не разбирам. Сигурно ще го фрасна този негодник, като го видя.

Двамата се насладиха на приятната мисъл, после Уди се ухили.

— Не мога да повярвам, но тази килия ми липсваше. Долу беше като в тъмница.

— Така беше. Трябва да се измъкнем от тук, Уди. Не мога да издържа в ареста. Много мислих напоследък и май ще е най-добре да се стегна, да се върна на училище, да залягам над учебниците и да се замисля сериозно за бъдещето си.

— И аз смятам същото. Мислех си за мама, колко й е трудно. А ние не я улесняваме. Можем поне да се стегнем и да завършим училище.

— И да не правим глупави грешки. Знаеш ли, Уди, нищо хубаво не можеш да очакваш, ако обикаляш с колата вечер и се наливаш с бира, а на следващия ден трябва да си на училище. Беше много глупаво и искам да ти се извиня. Не беше редно да се мотаем с Гарт и аз се чувствам зле, защото те накарах. Аз съм по-големият, би трябвало да съм за пример. Сгафих. Извинявай, хлапе. — Тони прегърна Уди през раменете и го притисна към себе си. — Няма да се повтори.

На Уди не му хареса брат му да го прегръща, но се трогна от извинението му.

— Вината не беше твоя, Тони. И двамата съзнавахме какво правим.

— Ти си само на тринайсет, а всяко хлапе на твоята възраст се влияе от по-големите, особено ако са му роднини. Сбърках и ти обещавам да не се повтаря.

Тони отдръпна ръка и Уди си отдъхна.

— Благодаря — каза той. — Радвам се, че пак сме заедно.

— Да, и ще се държим един за друг. Не сме направили нищо нередно и не бива да допуснем Гарт и адвокатът му да ни измамят с лошо споразумение. Ясно?

— Както кажеш.