Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (18)

18

В четири следобед в петък майор Лудвиг издаде заповед, трийсет и деветте скаути се качиха в стария зелен училищен автобус и потеглиха към езерото Марло, на два часа път от Стратънбърг. Палатките и оборудването им бяха натоварени в задната част на автобуса. Отпред майорът се возеше спокойно в компанията на трима по-възрастни мъже, които съставляваха патрул „Стари козли“. Тримата бяха бащи на бойскаути и бяха поканени да ги придружат през уикенда.

Бащата на Тео беше придружавал отряда два пъти, но не си падаше много по заниманията на открито. Тео обаче очакваше с нетърпение ежемесечното лагеруване. Като водач на патрул „Сокол“, той имаше седмина скаути под свое командване и отговаряше за планирането на храната, за организацията на работата и изграждането на бивака. С дисциплинарните проблеми се занимаваше майорът, но такива рядко имаше. Момчетата бяха отлични скаути и майорът, пенсиониран военноморски пилот, беше много взискателен и държеше те да подобрят уменията си за живот и оцеляване сред природата и познанията си. Скаутите искрено го уважаваха и никой не искаше да го разочарова.

Тео седеше до Уди, помощник-командир на патрула. Седмица по-рано той беше в ареста, а Тео и приятелите му отчаяно събираха средства да го измъкнат. Излязъл на свобода, на Уди не му се ходеше на лагер. Струваше около петдесет долара на скаут за храна и припаси, а Уди не искаше да моли майка си за пари. Тео и другите знаеха, че не бива да отварят дума за заем, защото Уди беше твърде горд. В последния момент Тони намери отнякъде пари и настоя брат му да отиде на лагер. Майорът също се включи. Той се обади на Дейзи Ламбърт и настоя пред нея да убеди Уди да замине.

Нито Тони, нито Уди бяха пропускали часове след освобождаването си. И двамата се учеха прилежно и си подготвяха домашните. Тревожеха се заради съдебните си проблеми, но бяха убедени в невинността си и вярваха, че всичко ще се нареди. Уди със сигурност изглеждаше по-щастлив и по-развълнуван за пътуването.

Езерото Марло беше любима дестинация на отряда. Беше голямо изкуствено езеро в щатски природен резерват с десетки места за къмпингуване, пътеки и реки за риболов. Не беше разрешено никакво строителство, затова нямаше вили, къщурки или хижи. Беше безкрайна пустош, идеалното място, където един скаутски отряд да се оттегли от цивилизацията за дълъг уикенд. Автобусът навлезе в природния резерват и асфалтът изчезна. Майорът предпочиташе да лагеруват на по-отдалечени места, далече от по-хубавите къмпинги с вътрешна канализация и електрически контакти за каравани. Автобусът сякаш потъна в гъстата гора. А когато пътят съвсем свърши на неголямо възвишение край езерото, скаутите слязоха и разтовариха оборудването си.

Майорът се посъветва с водачите на патрулите и заедно решиха как да разположат бивака. Всеки патрул трябваше да разпъне палатките си около обща площ, където да си направят огнище. Скоро щеше да се стъмни, затова не разполагаха с много време да готвят — нещо обичайно за петък вечер. Най-често вечерята им се състоеше от сандвичи и чипс, а по-сложните ястия си приготвяха през уикенда. Повечето скаути се стремяха да заслужат значката си за готварски умения, а изискванията включваха деликатеси като домашно приготвен хляб, задушено, омлети и печена риба, ако успеят да си уловят такава в реката.

Тео вече имаше на пояса си готварско отличие заедно с още двайсет и четири други значки. Ако всичко се развиеше по план, след около година щеше да се сдобие с мечтания статут на „Орле“. Баща му и майорът го насърчаваха да побърза, защото животът му щеше рязко да се промени след осми клас. Влезеше ли в гимназията, много неща щяха да го разсейват.

След като разпънаха палатките в правилен полукръг около огнището, скаутите насякоха дърва, изкопаха си тоалетна, сбраха маси една до друга, извадиха храна и най-сетне вечеряха. Бяха превъзбудени, чуваха се всякакви шеги, смях, грубички подмятания и приятелско заяждане. На километри от тях нямаше друг лагер и майорът преспокойно остави момчетата да се забавляват.

След като почистиха, небето вече беше тъмно и скаутите се скупчиха да получат инструктаж. Нощният поход беше сред любимите им занимания и майорът ги запозна с основните правила. Той щеше да води, следван от патрул „Сокол“, а на няколко метра зад тях щяха да ги следват „Рейнджър“, „Глиган“, „Гърмяща змия“ и „Пантера“. Патрул „Стари козли“ щеше да остане в тила и евентуално да събира изостаналите скаути. Пътеките бяха тесни, затова щяха да се придвижват бавно в колона по един. Всеки водач на патрул щеше да използва фенерче. Щяха да се покатерят до хребет, откъдето се откриваше изглед към езерото, най-малко на един час път, после да се върнат обратно по пътеката.

За да подсили драматизма, майорът ги предупреди да се озъртат за змии, мечки и дори за койоти. Това само засили вълнението им. Като истински войник, той строго изръмжа „Ходом, марш“ и колоната потегли. Трийсет и деветима скаути и четирима възрастни.

Беше почти десет часът, когато изтощени се върнаха в лагера. Добавиха още дърва в ямата на огнището и насядаха около него. Температурата беше паднала значително и нощта беше станала доста студена.

Главната задача на патрул „Стари козли“ — освен да държат децата под око — беше да разказват страшни истории край лагерния огън. Майорът насърчи бащите да поработят над разказите си и да ги усъвършенстват, за да сплашат здравата момчетата. Няколко месеца преди това бащата на Джъстин им беше разказал за митичен койот, който преследвал туристи в областта, а господин Клоски беше скрил някъде касетофон, от който се разнесе смразяващ кръвта вой на побеснял вълк. Животното ревна в мрака в безукорно подбран момент. Скаутите изпищяха ужасени и се вкопчиха един в друг. Когато бясното животно най-сетне престана да вие, момчетата се поуспокоиха, защото забелязаха, че възрастните се търкалят по земята от смях. Майорът щеше да се пръсне от гордост.

Първият разказ беше за призрака на човек, който се удавил в езерото. От години къмпингуващите разказваха, че са забелязвали зловеща светлина от водата. Една нощ тя тръгнала към брега и се разнесъл глас. Четиричленно семейство си било устроило бивак близо до водата и с ужас наблюдавали как светлината става все по-ярка. Намерили телата им седмица по-късно да се носят във водата, далече от бивака им.

Историята не беше лоша, беше доста страшничка и прикова вниманието на момчетата. Вторият разказ беше за загадъчно същество, което имало зловеща прилика с Голямата стъпка. Според легендата съществото от десетилетия бродело край езерото Марло, крадяло храна от лагеруващите и, общо взето, ги тормозело.

След три страшни истории момчетата доста се понаплашиха и майорът издаде заповед всички да си лягат. Те хукнаха към палатките, дръпнаха циповете до долу, угасиха фенерчетата и се сгушиха в спалните си чували. Нощта притихна и децата напрегнато се ослушваха дали няма да ги нападне диво животно, или някой призрак. Майорът безшумно обикаляше и с усмивка се вслушваше в разговорите шепнешком, които постепенно заглъхваха. Изморените скаути заспиваха.

Нощта премина без инциденти. На зазоряване майорът и бащите се измъкнаха сънени от палатките, протегнаха се и се поразкършиха след прекараната на земята нощ, после шумно се заеха да варят кафе. Един по един започнаха да се показват и скаутите, повечето все още с униформите, с които бяха спали. Накладоха огньове за готвене и скоро се заеха със закуската.

Майорът помоли Уди да му помогне да събере дърва и двамата отидоха на усамотено място, недалече от бивака. Майорът посочи място на една канара и двамата седнаха.

— Уди, може би не знаеш, но много често работя на доброволни начала в Съда за малолетни и непълнолетни, затова научих за делото ти. Имаш ли нещо против да поговорим?

— Не, господине, нямам — отговори Уди.

— Съдия Пендърграст нерядко ме моли да прегледам някое дело и да се опитам да помогна на семейството. Още не съм се запознал с твоето, но доколкото разбирам, обвиненията са сериозни. Искаш ли да ми разкажеш?

— Разбира се.

Всъщност Уди като всеки друг скаут можеше да довери всичко на майора. Затова му разказа за така наречения „въоръжен грабеж“. И за пиенето на бира. Майорът го изслуша замислено, без да коментира. Когато Уди приключи, майорът каза:

— Май си попаднал на неподходяща компания.

— Не беше компания, пък и брат ми Тони не направи нищо нередно. Нямахме представа какво е намислил Гарт. Просто не е честно.

— Така изглежда. Тони същата история ли ще разкаже?

— Не е история, майоре. Истината е.

— Добре. Каква е версията на Гарт?

— Не съм сигурен. Не съм говорил скоро с него, но в нощта на ареста той каза на полицията, че пистолетът е мой. Пълна лъжа. Мисли, че ако аз потвърдя лъжата, всички ще се отървем лесно, защото съм само на тринайсет. Освен това адвокатът му е голяма клечка, така че кой знае какво ще говорят сега.

— Вашият адвокат е Родни Уол, така ли?

— Да, господине. Не съм сигурен, че ни вярва. Иска ми се да си наемем друг адвокат, но не можем да си го позволим.

— Познавам Родни Уол. Работили сме по няколко дела заедно.

— Добър адвокат ли е?

— Няма много опит, в службата е само от година. Има да се учи, но става. Ще поговоря с него. Искаш ли да попитам съдията дали не бих могъл да помогна с нещо за делото ти?

— Разбира се, майоре, би било страхотно.

— Съдия Пендърграст е свестен човек, умее да надушва истината. Всичко ще се нареди, Уди.

— Благодаря. Наистина се нуждаем от помощ. И двамата с Тони.

— Сега за пиенето. Това не ми харесва. Още си твърде млад за тези работи и само ще си навлечеш още неприятности.

— Не беше нищо сериозно. Понякога с Тони отмъкваме по някоя бира от хладилника, но нямаме пари да си купуваме.

— Пушиш ли трева?

— Не, господине.

— А Тони?

— Сигурно, но не когато е край мен.

— Родителите ти разведени ли са?

— Да, господине. Баща ми живее в провинцията и го виждаме рядко. Майка ми се омъжи повторно за един свестен тип, но той работи в строителството извън града и често го няма. Мама работи на две места, понякога на три.

— Значи у дома няма сериозен контрол?

— Не, господине.

Майорът бавно се изправи и закрачи, вглъбен в мислите си.

— Най-напред да решим проблема с пиенето. Незаконно е и искам да престане. Ясно?

— Да, господине. Няма проблем. И бездруго изобщо не ми е вкусно.

— Бирата и силният алкохол пораждат само проблеми, особено за един тийнейджър. Искам още сега да ми обещаеш, че няма да се повтаря.

— Обещавам.

— Добре. Ще се погрижа съдията да научи. И никакви отсъствия от училище, ясно?

— Ясно.

— Никакво пиене, никакво бягане от час и здраво зубрене. Ще проверявам при учителите ти и ще следя как напредваш. Съдия Пендърграст ще иска да разбере как се справяш. Ако се заема със случая, Уди, очаквам сериозно подобрение. Твърде си млад и си твърде умен, за да пропаднеш. Ясно?

— Да, господине.

— Ще поговоря с майка ти. Нещо против да се срещна и с Тони? Подозирам, че напоследък не ти оказва положително влияние.

— Той е добро момче, майоре. Видяхме какво е в ареста и не искаме да се връщаме там.

— Хубаво. Може би този ваш сблъсък със закона ще е за добро.

— Вас арестували ли са ви, майоре?

— Не.

— Никак не е забавно. Още усещам как белезниците стискат китките ми. Виждам как ченгетата ми се мръщят, представям си сърдитите им лица, противната миризма в килията. Беше страшно, защото нямаш контрол над нищо и не знаеш какво предстои да се случи.

Уди прехапа устна, очите му се напълниха със сълзи и той се разтрепери.

Майорът се приближи и сложи ръка върху рамото му.

— Всичко ще се нареди, Уди.