Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (7)

7

Тео едва издържа следобеда. Не откъсваше поглед от часовниците в класните стаи и мислеше само за Уди в ареста. Щом последният звънец се разнесе, той хукна към малката зала, където се събираше отборът по дебати. Подготвяше ги господин Маунт. Тео беше капитан на отбора, но не беше в настроение за тренировка. Прошепна на господин Маунт, че му е хрумнало как да помогне на Уди и иска позволението му да пропусне днешното занятие.

— Тичам при мама. Ще я помоля да отиде в съда и да се срещне със съдията — каза той.

— Но тя не работи в Съда за малолетни и непълнолетни — тихо възрази господин Маунт.

— Знам, но ще я помоля за услуга. Освен това денят напредна. Ако не предприемем нещо бързо, Уди ще прекара още една нощ в ареста.

— Тръгвай — разреши му господин Маунт.

Десет минути по-късно Тео спря на настлания с чакъл паркинг зад кантора „Буун и Буун“. Влетя през задната врата в малкото помещение, което му служеше за кабинет. Джъдж никакъв го нямаше. Правният асистент Винс и секретарката Дороти също не си бяха в стаите. Вратата на кабинета на майката на Тео беше затворена, което означаваше, че тя има среща с клиентка. Тео се приближи към бюрото на Елза и се приготви за ежедневния ритуал от прегръдки и въпроси. Само че Елза говореше по телефона и не можеше да го награби. Усмихна му се, даде му знак, че разговорът вероятно ще се проточи, и почти го отпрати.

Джъдж се събуди от дрямката и се приближи за едно хубавичко чесане по главата. Тео обаче нямаше време. Хукна нагоре по стълбите да се види с баща си, но и той беше излязъл.

Понякога в кантората беше пълно с хора, навсякъде се провеждаха срещи, клиенти чакаха, седнали на столовете. Друг път беше пусто. Следван от Джъдж, Тео слезе при Елза, която тъкмо приключваше разговора си.

— Трябва незабавно да се видя с мама — настоя Тео.

Елза усети, че момчето не е в настроение за празни приказки.

— Тя има среща с клиент. Какво става?

Тео набързо й разказа за проблемите на Уди и приключи с думите:

— Искам мама веднага да отиде в Съда за малолетни и да помогне на Уди.

— При майка ти има клиентка, която преживява много труден ден.

Всичките й клиенти преживяваха трудни дни. Почти всички бяха жени, които се развеждат. Мнозинството бяха под силен стрес и си тръгваха разплакани. Тео се беше научил да избягва предната част на кантората, когато майка му има среща с клиентка. Понякога чуваше как жените плачат в кабинета й.

— Няма да ги прекъсвам — строго заяви Елза.

Беше най-милият човек, когото Тео познаваше, но знаеше също, че когато се заинати, тя никога не отстъпва.

— Тогава аз ще вляза.

— Абсолютно невъзможно. Предлагам ти да почакаш до четири часа, когато ще свърши срещата.

Тео се оттегли в своя кабинет заедно с кучето и извади нещата си от раницата. За домашните и дума не можеше да става.

Отвори лаптопа си, намери Фейсбук страницата на Гарт и бързо научи, че той е излязъл от ареста и разказва с присмех цялата история.

Времето течеше и Тео закипяваше все повече. Вече минаваше четири. Той се промъкна в предната част на кантората и се скри в голямата заседателна зала, за да почака кога ще се отвори вратата на майка му. Когато това най-сетне стана, отвътре излезе добре облечена жена, която избърса очи и си тръгна мълчаливо. Тео се втурна вътре и извика:

— Мамо, снощи са арестували Уди и още не е освободен. Трябва да му помогнеш.

Госпожа Буун спокойно затвори вратата и му посочи коженото канапе. Тео седна и пое дълбоко дъх. Възхищаваше се на майка си за много неща, но най-силно го впечатляваше умението й да пази спокойствие в напрегнати моменти. Марсела Буун никога не се нервираше. Всеки ден прекарваше часове с изключително напрегнати клиенти, взискателни съдии и непоколебими адвокати от противниковата страна, но рядко губеше самообладание.

И когато единственото й дете беше разтревожено, тя щеше да намери време да го изслуша.

Тео й разказа всичко, което знаеше, за голямото приключение на Уди. Тя също се изуми и се притесни за него и за Тони.

— Тревожиш се за Уди — отбеляза Марсела.

— Разбира се, а положението се влоши допълнително. Не може ли да отидеш в съда и да помолиш съдия Пендърграст да определи гаранция? Нали го познаваш?

— Разбира се, Тео, но аз не представлявам Уди. Както знаеш, не се занимавам с наказателни дела.

— Той не е престъпник, мамо.

— Не е, но се е забъркал в голяма каша и засега случаят му е в правомощията на Съда за малолетни и непълнолетни.

— Мамо, случва се един адвокат да се яви на едно изслушване, а друг да поеме делото впоследствие, нали?

— Да, струва ми се — отговори тя, но знаеше, че синът й е прав.

— Тогава нека да се срещнем със съдия Пендърграст, да го помолим да определи колкото се може по-ниска гаранция и да измъкнем Уди. А утре или вдругиден служебният защитник ще поеме нещата в свои ръце и ще защити Уди.

Госпожа Буун отмести поглед, но Тео усещаше, че е на прав път. Тя се изправи, отиде до бюрото си, вдигна телефона и набра някакъв номер. Погледна Тео и каза в слушалката:

— Обажда се адвокат Марсела Буун, търся съдия Пендърграст. Трябва да говоря с него. — Тя изслуша отговора, погледна часовника си и попита: — По кое време ще дойде утре? — После кимна и каза: — Моля, помолете го да ми се обади утре сутрин. — Затвори и обясни на Тео: — Вече си е тръгнал.

— Но още е четири половина — възкликна той. — Защо си е тръгнал толкова рано? Значи Уди и Тони ще прекарат още една нощ в ареста. Това е нелепо.

— Графикът на съдиите е натоварен, но се случват и по-спокойни дни. Ако нямат дела, често си тръгват по-рано. Съдия Пендърграст работи много добросъвестно.

Тео провеси нос, отпусна рамене и се предаде.

Елза почука на вратата, отвори и каза:

— Пристигна клиентът ви за четири и половина.

— Благодаря — отговори госпожа Буун. — По-късно пак ще поговорим, Тео. А сега се залавяй с домашните.

Вечерята беше влажен сандвич със стар бял хляб, един банан, тънък резен пай с маршмелоу и кутия топъл ябълков сок. Уди и Тони излапаха всичко, като не спираха да се оплакват от лошата храна, но бяха прегладнели. За обяд бе имало някакви студени спагети, които едва бяха преглътнали. А закуската предстоеше след много часове.

На тавана в дъното на коридора беше монтиран телевизор, но двамата не виждаха до там. И не им се искаше. Даваха някакви телевизионни игри, усилени до последно, и звукът кой знае защо въздействаше успокоително на момчетата. Напомняше им, че някъде животът си тече нормално.

Часовете се точеха бавно. Някой изключи телевизора. Надзирател мина по коридора и съобщи, че след половин час осветлението ще угасне. Появиха се още двама надзиратели с нов затворник — по-голямо момче, което изглеждаше доста над осемнайсет.

Застанаха пред вратата, отключиха я и тикнаха момчето при Тони и Уди. В килията имаше само две легла.

Когато надзирателите си тръгнаха, новият каза:

— Аз съм Джок, а вие?

— Аз съм Тони. Това е по-малкият ми брат Уди.

Не понечиха да се ръкуват. Джок изглеждаше хлапе с характер, опознало отвътре няколко ареста. Той огледа двуетажното легло и каза:

— Ще спя горе, ако не възразявате.

— Там спя аз — отговори Уди. — Който превари, той завари.

— Така ли? А кой определя правилата тук?

— Надзирателите — отговори Тони.

— В момента не виждам никакви надзиратели. Ще ви го обясня простичко, братлета. Ако ще вършите простотии, дайте да приключваме по-бързо. Ще се заема и с двамата и ви гарантирам, че след трийсет секунди ще сте на пода, ще плюете кръв и ще ви липсват зъби. Това ли искате?

Новодошлият блъсна Тони толкова силно, че той се удари в бетонната стена. Нямаше никакво съмнение, че Джок беше участвал в много повече улични сбивания от братята Ламбърт. Беше слаб и жилав, с мускулести ръце, с татуировка на едната. Освен това вонеше на алкохол, а очите му бяха зачервени и с налудничав поглед.

Тони го блъсна с две ръце и каза:

— Сбиването няма да реши никакви проблеми тук.

— Умник — отбеляза Джок.

Той стъпи на долното легло и се метна на горното, където се изтегна и затвори очи.

Тони и Уди се спогледаха и примирено свиха рамене. По-добре да изгубят легло, отколкото някой зъб, а Джок явно нямаше търпение да раздаде няколко юмрука. Двамата легнаха на долното легло — Тони в единия край, Уди в другия — и се помъчиха да се настанят удобно.

Очакваше ги дълга нощ.