Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (19)

19

Скаутският отряд се върна в цивилизацията късно в неделя следобед. Когато автобусът влезе в Стратънбърг, момчетата се умълчаха. Бяха изтощени, но и малко унили. Завръщането винаги беше такова. Планирането, очакването, веселието в гората през почивните дни — всичко секваше, когато се връщаха в истинския свят, в обичайния живот. Утре щяха пак да са на училище! Направо не беше за вярване. Струваше им се жестоко.

 

 

От шестнайсетте момчета в часа на класния седем бяха скаути, които бяха ходили на излет край езерото. Щом се разнесе първият звънец в понеделник сутринта и господин Маунт преброи присъстващите — всичките шестнайсет бяха налице — той помоли Уди да се изправи пред класа и да опише как са прекарали почивните дни. Почти всяко тринайсетгодишно момче предпочита да не говори пред публика, Тео обаче обичаше. За да им помогне да преодолеят стеснението си, господин Маунт често избираше някого произволно и го изправяше пред класа. Очакваше от момчетата правилна поза, бавно и убедително говорене. На някои им се удаваше естествено, но повечето се мъчеха цели пет минути.

Уди най-напред разказа забавна история как скроили номер на най-малкия скаут. Няколко момчета се засмяха, всички се отпуснаха и докато Уди описваше нощния поход, на вратата се почука. Влезе госпожа Гладуел и ги прекъсна. Кимна на господин Маунт, после на Уди и ги помоли да излязат в коридора.

Навън ги очакваше господин Боб Хоули от фирмата за парични гаранции „Екшън“. Той се представи на господин Маунт и попита Уди:

— Напускал ли си града през уикенда?

Уди притеснено погледна към госпожа Гладуел и отговори:

— Да, господине, ходих на лагер със скаутите на езерото Марло.

— Така чух и аз — изръмжа господин Хоули. — Не биваше да напускаш окръг Стратън, синко. Нарушил си условията на освобождаването си под гаранция. — Той извади белезници и стисна ръката на Уди. — Идваш с мен.

Господин Маунт пристъпи напред.

— Не може да го направите!

— Мога, и още как, правя го непрекъснато, когато престъпници нарушат гаранцията.

— Не го наричайте престъпник! — намеси се госпожа Гладуел.

Уди дръпна ръката си, но господин Хоули успя да хване другата и щракна белезниците на дясната му китка.

— Пуснете го! — провикна се господин Маунт.

Вратата беше открехната, затова Тео и другите ученици чуваха всяка дума.

Хоули беше здравеняк и си разбираше от работата.

— Нямаш избор, хлапе, и по-добре не създавай неприятности. — Той побутна господин Маунт по гърдите и каза: — Ако ми се пречкате, имам право да арестувам и вас. А сега се дръпнете. — Стисна лявата китка на Уди и щракна металната гривна и на нея. — Да вървим.

— Къде отиваме? — попита високо Уди.

— В ареста, синко. Там водим всички нарушители на гаранцията.

— Той не е нарушил гаранцията си — възрази господин Маунт, макар да не беше сигурен.

— Престанете — сряза го Хоули сърдито и май беше готов да го удари.

Госпожа Гладуел се отдръпна безмълвно.

Хоули стисна Уди за лакътя и го поведе по коридора. За късмет, беше празен. Учениците още бяха в час на класния и чакаха звънеца за първия си учебен час.

Останалите петнайсет момчета се втурнаха към прозореца и невярващо наблюдаваха как извеждат Уди от сградата. Още един здравеняк чакаше до кола и отвори задната врата. Хоули набута Уди на задната седалка.

Господин Маунт се върна зашеметен в класната стая. Момчетата се пръснаха обратно по местата си. Всички се умълчаха. Невероятният миг беше красноречив сам по себе си. Най-сетне господин Маунт каза:

— Тео, ти знаеше ли, че Уди не бива да напуска окръга?

— Не, разбира се. И през ум не ми е минало, нито на него, нито на когото и да било. Не мога да повярвам.

— И аз не мога.

— Защо постъпват така? — попита Арън. — Този тип не е полицай, нали?

— Не, не е — отговори господин Маунт, потривайки челюстта си. — Само че поръчителят има право да арестува собствения си клиент, ако условията на гаранцията бъдат нарушени.

Госпожа Гладуел надникна от вратата и помоли:

— Господин Маунт, бихте ли дошли в кабинета ми заедно с Тео?

И точно в този момент се чу звънецът за първия час. Момчетата бавно вдигнаха раниците си. Тео и господин Маунт последваха госпожа Гладуел до кабинета й и тя затвори вратата. Застана до бюрото си и ги погледна. И тримата не знаеха какво да кажат. След кратка пауза тя започна:

— Добре, какво ще правим сега? Вероятно този тип има правото да ходи навсякъде, за да залавя клиентите си, но наистина смятам, че училището следва да бъде забранена територия.

— Не е — увери я господин Маунт. — Законът дава много власт на тези хора. Само че дори предположението, че Уди е нарушил гаранцията, е чиста глупост. Добре, напуснал е града, но не е опитвал нито да избяга, нито да се укрие. Заминал е, върнал се е и днес идва на училище точно както би трябвало. Онзи човек сигурно се надява съдията да определи нова гаранция и той да напише нова полица, за да припечели още някой долар от Уди.

— Уди няма още някой долар — обади се Тео. — Още първия път се молихме на кого ли не. Сега ще стои в ареста завинаги.

— Какво да правим? — попита госпожа Гладуел.

— Най-напред трябва да съобщим на адвоката му. Допускам, че скоро ще изправят Уди пред съдията, и господин Уол трябва да присъства.

— И ние трябва да присъстваме — заяви Тео, винаги готов да отиде в съда и да не влезе в час.

— Добре — съгласи се директорката, — ще се обадя на майка му. А вие, господин Маунт, се обадете на адвоката му.

Внезапно една идея осени Тео.

— А аз ще се обадя на майор Лудвиг, ръководителя на скаутския ни отряд. Двамата с Уди говорили за случилото се по време на излета и майорът му предложил да му стане застъпник пред Съда за малолетни и непълнолетни, защото добре познавал съдията.

— Страхотна идея — похвали го госпожа Гладуел. — Хайде, да действаме.

 

 

Затвориха Уди в същата килия, която двамата с Тони бяха делили със старото си приятелче Джок. Спомените го връхлетяха, студени и безмилостни. Уди не можеше да повярва и не спираше да си мърмори, докато лежеше на долния нар и си блъскаше главата да проумее случилото се. Той се извърна към стената и се опита да се пребори със сълзите. Цяла седмица не само ходеше на училище всеки ден, но и с написани домашни. Оставаше след часовете за допълнителни занимания. Изобщо не се сещаше за бира. Беше отишъл на лагер със скаутския отряд. Как още да пази поведение? А ето го отново тук — сам в отвратителната килия.

Час по-късно пред килията застана надзирател, който му заяви, че в един часа следобед му предстои изслушване пред съдията. Уди му благодари, макар че нямаше представа какво ще се случи. Съумя някак да се убеди, че майка му, Тони и Тео правят всичко възможно да го измъкнат отново. Но трепереше от страх. Ако съдията отново му наложеше гаранция, нямаше никакъв начин да съберат още пари и Уди най-вероятно щеше да виси в ареста с месеци.

Обядът беше сандвич с пуешко и кисели краставички и той излапа всичко, защото беше прегладнял. Същият надзирател отключи килията, щракна му белезниците и го поведе. Минаха покрай бюрото отпред и се насочиха към чакащата патрулка.

Съдия Пендърграст беше на мястото си, когато въведоха Уди. На първия ред седяха майка му, Тео и господин Маунт. Адвокатът му, Родни Уол, го чакаше до съдийската маса заедно с Боб Хоули, когото Уди вече ненавиждаше.

Тео за пръв път виждаше съдията, след като го подложи на кръстосан разпит в Съда за животни. Допускаше, че магистратът не му се сърди. Смяташе, че се е справил добре с кръстосания разпит и че съдията се е представил отлично като свидетел. Той несъмнено беше ветеран в съдебните битки и знаеше, че всеки адвокат трябва да си свърши работата. Когато зае мястото си, кимна на Тео, но не се усмихна. Тео забеляза, че съдията изглежда по-отпочинал.

Не се чуваше Руфъс да обикаля квартала, нямаше оплаквания до Съда за животни. Тео срещна Роджър в училище и научи, че със заека всичко е наред. Изходът беше справедлив за всички. Кой би се оплакал? Тео реши да не се притеснява, че съдията може да му има зъб.

Пендърграст четеше някакви документи и когато приключи, каза:

— Прегледах полицата за гаранцията, издадена от „Екшън“. Господин Ламбърт, напуснахте ли окръга през уикенда?

Уди изпъна гръб, впери поглед в съдията и отговори:

— Да, господин съдия. Бях на палатка на езерото Марло със скаутския отряд.

— Знаехте ли, че ви е забранено да напускате окръг Стратън?

— Не, господине, не знаех.

— Господин Уол, предупредихте ли клиента си да не напуска окръга?

— Не, господин съдия. Допуснах, че с майка му са наясно, че от него се очаква да си остане вкъщи.

— Е, изглежда, че допускането ви е било неоснователно.

Съдия Пендърграст реагираше с раздразнение на създалото се положение.

Вратата се отвори и влезе майор Лудвиг. Облегна се на стената отзад и кимна на съдията, който го забеляза, но продължи:

— Нямам друг избор, освен да отменя гаранцията ви и да обсъдя налагането на нова.

Майорът пристъпи напред и каза:

— Господин съдия, ако позволите, бих искал да кажа нещо.

— Слушам ви, майор Лудвиг.

— Уди е един от моите скаути и аз доброволно се наемам да стана негов застъпник. Поемам пълна отговорност за пътуването и за това, че той е напуснал окръга. Изобщо не ми хрумна, че това е нарушение на условията на гаранцията му. Вината е моя, господин съдия, но ви уверявам, че той ще бъде тук, когато го повикате.

Майорът се движеше и говореше като опитен адвокат и беше очевидно, че се ползва с уважението на съдията. Той продължи:

— Никой нищо няма да спечели от определянето на нова гаранция. Доколкото ми е известно, семейството е пожертвало всичко, за да го измъкне от ареста още първия път. Освободете момчето под моя опека и няма да има проблеми. Обсъдих с Уди отправените му обвинения по време на излета ни и съм твърдо убеден, че той не е извършил сериозно престъпление. Уди ми обеща да се учи прилежно, да не отсъства от училище и да не общува с неподходящи хора. Моля съда да ми се довери за това.

Думите му прозвучаха сериозно, а когато поиска доверие, всички в залата му повярваха.

Съдия Пендърграст си записваше нещо, докато обмисляше положението. Погледна Уди и каза:

— Добре, млади човече, аз вярвам във втория шанс. Убеден съм, че простъпката ви е неволна. Искам заедно с майор Лудвиг да се явявате при мен всеки понеделник в четири часа, за да обсъждаме училището и оценките ви. А междувременно адвокатът ви ще се заеме с обвиненията срещу вас. Освобождавам ви с мярка за неотклонение подписка, без гаранция.

Уди го погледна право в очите и каза:

— Благодаря ви, господин съдия.