Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (3)

3

— Млъкни, хлапе. Млъкни, хлапе — не спираше да повтаря дебел полицай.

Гарт обаче дуднеше през рамо. Беше по лице върху капака на колата си, ръцете му бяха извити назад и с белезници, стъпалата му не докосваха земята. Тони стоеше зад мустанга, също с белезници, и тихо отговаряше на въпросите на двама полицаи. Бяха десетки, претърсваха колата на Гарт, отделяха се по двойки, слушаха телефоните си. Пращяха радиостанции и безброй сини светлини осветяваха кръстовището. Движението беше блокирано в няколко платна и униформен служител на реда пренасочваше колите. На тротоара се събираха хора, любопитни да узнаят какво ужасно престъпление са извършили тримата млади хулигани.

Уди седеше сам на задната седалка на полицейската патрулка и се чувстваше съвсем мъничък. Ръцете му бяха на гърба. С белезници. Врязваха се в китките и му бяха много неудобни. В момента обаче болката от тях беше най-незначителният му проблем.

Ченгетата го издърпаха от колата и отначало бяха доста грубички, както обикновено, но после видяха, че е още дете, успокоиха се и го претърсиха по-внимателно. Взеха му мобилния, щракнаха му белезниците и го настаниха на задната седалка, откъдето Уди можеше удобно да наблюдава случващото се. Гарт понечи да се съпротивлява и да обяснява, та дано да му се размине, но колкото повече дрънкаше, толкова по-грубо се отнасяха полицаите. Тони изглеждаше прекалено уплашен да спори с униформените.

Тълпата зяпачи растеше и Уди се опита да се смъкне още по-ниско на седалката. Видя как отвеждат Тони до една патрулка и го настаняват отзад. После дръпнаха Гарт от капака на собствената му кола и го помъкнаха към друга патрулка. Той не млъкна през цялото време. След като прибраха тримата заподозрени, полицаите повикаха влекач, чиито жълти и оранжеви светлини примигваха бързо-бързо.

На Уди му се струваше, че твърде много сила и хора бяха ангажирани за три глупави хлапета, които просто пиеха бира. И все пак съзнаваше, че е загазил.

Двама полицаи се настаниха на предната седалка и затръшнаха вратата.

— Добре ли си, хлапе? — попита единият.

— Да, господине — отговори Уди бързо.

Откакто зърна сините светлини, отговаряше само с „да, господине“ и „не, господине“.

— Трябва да те откараме в участъка, синко — каза шофьорът, докато се отдалечаваше от мястото на събитията.

Предните гуми на мустанга се отделиха от земята, а водачът на влекача дърпаше разни лостчета.

— Да, господине — отговори Уди. — Може би трябва да се обадя на мама.

— Ще й се обадим от участъка. Взехме номера й от брат ти.

— Не може ли просто да ме закарате вкъщи?

Двамата се засмяха кратко и подигравателно, после млъкнаха.

— Смешник — каза шофьорът.

— Ами ние просто пийнахме бира — настоя Уди.

— Пийнахте бира, значи? — повтори другият полицай на предната седалка. Завъртя се, изгледа ядосано Уди и изръмжа: — Става дума за въоръжен грабеж, синко.

Остра болка преряза корема на Уди. Той понечи да каже нещо — не беше сигурен точно какво — но гърлото му се стегна и устата му пресъхна. Едва дишаше и усети, че почва да се поти.

Искаше му се да попита дали това не е някаква шега, обаче явно не беше. Наистина ли щяха да го обвинят във въоръжен грабеж? Не може да бъде! С Тони изобщо не бяха излезли от колата пред магазина. И въобще как извършваш обир с воден пистолет? Той е само играчка, нали?

Уди имаше доказателство — ризата му още беше мокра. Пое голяма глътка въздух и каза:

— Беше само воден пистолет.

— Но приятелят ви е казал друго на продавача в магазина — възрази шофьорът.

— Ризата ми още е мокра — изтъкна Уди и осъзна колко глупаво звучи.

— Просто млъкни, хлапе — сряза го другото ченге.

Уди млъкна. И прехапа устни, за да не заплаче.

Въведоха Уди в полицейското управление през страничната врата в обширна приемна, където другите полицаи и чиновници преустановиха работа и го зяпнаха, все едно е извършил убийство. Нямаше и следа нито от Тони, нито от Гарт. Отведоха Уди в някаква стая и му свалиха белезниците. Рязък и сърдит сержант с възтясна униформа му изръмжа:

— Застани ей там, хлапе. Ще те снимам.

Уди застана с гръб до стената, погледна към обектива и за броени секунди си помисли за всички полицейски снимки на известни хора, които беше виждал в интернет.

— Не се усмихвай, хлапе — нареди ченгето.

— Не се усмихвам — отговори Уди.

От дни не се беше усмихвал.

— На три. Едно, две, три. — Фотоапаратът щракна. Сержантът погледна в екранчето и каза: — Чудно. Майка ти ще се гордее. Сядай ей там.

Уди се приближи към стола, както му беше наредено. Сержантът се приближи бавно и го изгледа намръщено.

— Значи си пил бира, така ли?

— Да, господине.

— Колко?

— Две кутийки.

— Леле, за пръв път го чувам. Всеки пияница, дето попада тук, твърди, че е обърнал само две питиета. На колко години си?

— На тринайсет.

— Трябва да проверя съдържанието на алкохол в дъха ти. Използваме апарат, който се казва дрегер. Знаеш ли какво е?

— Не, господине.

— Но първо трябва да дадеш съгласие, ясно ли ти е?

— Ами, не.

— Трябва да подпишеш, че си съгласен да използваме дрегер, за да измерим съдържанието на алкохол в дъха ти. Разбираш ли?

— Да, господине.

— Подпиши ето тук.

Сержантът му подаде клипборд и химикалка.

Уди се подписа с голямо X. Ръката му трепереше толкова силно, че не можа да напише собственото си име.

— Не трябва ли най-напред да попитам мама? — попита той, докато връщаше клипборда и химикалката.

— Майка ти не е тук, нали?

— Не е. Искам да й се обадя, ама другите полицаи ми взеха телефона.

— Обичайна практика — отбеляза сержантът.

Той придърпа количката с дрегера, натисна някакво копче, погледна малък монитор и тикна тръба пред лицето на Уди.

— Сега си пъхни това в устата и духни с всичка сила.

Уди изпълни инструкциите. Духна и втори път, после трети. Сержантът най-сетне остана доволен, дръпна тръбата и натисна друго копче.

— Как се справих? — попита Уди задъхан, защото сърцето му биеше лудо.

— Страхотно, хлапе. Нула цяло и шест. Според закона не си пиян, но е достатъчно, за да те обвиним, че си малолетен, а употребяваш алкохол. Сега стани и се обърни.

Уди се изправи и сержантът щракна белезници около китките му. Изведоха го от стаята и го поведоха надолу по коридора, където го чакаха двама разследващи.

— Ето ви го. Нула цяло и шест — заяви сержантът.

Свалиха го по стълбите към малка стая без прозорци, където му наредиха да седне на един стол и да мълчи. Зарязаха го там. Не беше виждал Тони и Гарт, откакто ги бяха откарали от улицата. Уди напълно изгуби представа за времето. Искаше да се обади на майка си, защото знаеше, че тя ще се тревожи, и наистина се нуждаеше от нея в този труден момент.

Нямаше кой друг да му помогне. Тринайсетгодишно хлапе, заключено в приземието на полицейското управление, без да може да поиска помощ от никого.

Тони се намираше в подобна стая през две врати, но никой от двамата не знаеше къде е брат му в момента. Гарт беше по-надолу по коридора.

Двама цивилни влязоха в стаята при Гарт, затвориха вратата и придърпаха столове към тясната маса.

— Ти си на осемнайсет, затова ще се отнасяме към теб като към зрял човек — каза единият. — Имаш ли предишни арести?

Гарт знаеше, че се е случило недоразумение и че баща му ще го измъкне още преди изгрев-слънце, така че нямаше повод за тревога.

— Няколко — отговори той безгрижно. — Но нищо сериозно. Явявал съм се само пред Съда за малолетни и непълнолетни.

— Тук не е Съдът за малолетни и непълнолетни, синко. Нещата са напълно сериозни. Ще ти зададем няколко въпроса.

— Добре, ама не трябва ли да ми прочетете правата, както правят по телевизията?

— Разбира се. Имаш правото да мълчиш. Каквото кажеш може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат. Разбра ли?

— Нали имам право да се обадя по телефона? Искам да звънна на баща си.

— После. Откъде взе пистолета?

— Кой пистолет?

Другият разследващ измъкна прозрачен плик и го постави върху масата.

— Изглежда като деветмилиметров рюгер. Аз бих се заблудил. Продавачът в магазина със сигурност се е заблудил.

— Откъде го взе? — повтори въпроса си първият разследващ.

— Малкият ми го даде. Негов е. Какво… да не мислите, че си играя с водни пистолети? На малкия е.

— На Уди ли?

— Ами да. Не е мой.

Гарт беше сигурен, че ако двамата с Тони се придържат към една и съща версия и натопят Уди, тринайсетгодишния хлапак, ще се измъкнат сухи от водата, а Уди няма да пострада сериозно. Тъй или иначе, просто се бяха позабавлявали и баща му скоро щеше да го измъкне.

— Кой планира обира? — попита вторият.

— Наистина искам да говоря с баща си. Той ще доведе адвокат. Ако не възразявате.

— Чия идея беше да ограбите магазина?

— Ничия. Нали разбирате, всъщност не беше обир, защото това е само воден пистолет. Беше шега, ясно? Цялата история е огромно недоразумение, което баща ми и адвокатът ще изяснят. Просто се успокойте.

— Значи е по твоя идея, така ли?

— Вижте, както сами казахте, имам право да мълча, нали? Имам право и на адвокат. Добре, искам да се обадя на баща си и той ще доведе адвокат.

— Колко пари взе?

— Няма да говоря повече.

Разследващите най-накрая излязоха от стаята. Поговориха за кратко в коридора и влязоха в стаята, където Уди чакаше, вече ужасен.

Седнаха намръщени, все едно разпитваха сериен убиец. Единият каза:

— Говорихме с брат ти Тони и с приятелчето ти Гарт. И двамата се кълнат, че пистолетът е твой.

Все едно някой халоса Уди с тухла по главата.

— Моля?

Той зяпна изумено, очите му плувнаха в сълзи, впери недоумяващ поглед в мъжа отсреща. Защо Тони ще говори такива неща? Защо двамата ще лъжат полицията и ще се опитват да натопят него?

— Чу ме, хлапе — каза мъжът. — Приятелите ти твърдят, че пистолетът е твой.

— Най-обикновен воден пистолет.

— Продавачът в магазина е на друго мнение. Според нашите закони става дума за въоръжен грабеж. Над двайсет години за приятелчетата ти, а ти заминаваш в затвор за непълнолетни. Ако ни кажеш истината обаче, ще ти издействаме снизходителността на съдията. Разбираш ли ме?

— Всъщност не.

— Познаваме съдията и той познава нас. Ако ни разкажеш всичко, ще се застъпим за теб и ще се отървеш лесно.

— Какво ви интересува? — попита бавно Уди.

Нещо му подсказваше да не говори много пред полицаите, но в момента беше страшно уплашен и искаше да помогне.

— Чий беше пистолетът?

— На Гарт. С Тони го видяхме чак когато той се върна в колата. Ние не влязохме в магазина. Проверете, има охранителни камери. Нямахме представа какво прави Гарт. Той просто искаше още бира, затова отиде до магазина, каза ни да почакаме, влезе вътре, излезе с каса бира и след като потеглихме, измъкна пистолета и през смях ни разказа как е ограбил онзи човек. Това беше. Кълна се. С Тони не знаехме нищо.

— Колко време пихте бира?

— Не знам. С Тони разнасяхме пици, после случайно срещнахме Гарт. Знам, че не трябваше да се качваме в колата му да се поразходим. Той пи доста, после му се прииска да продължи да пие. Аз не обичам бира, обаче се напънах, за да съм готин като големите.

Гласът на Уди пресекна, устната му потрепери.

Разследващите се спогледаха.

— Готин като големите, значи — каза единият. — Постоянно попадаме на такива неща. Ще поостанеш в ареста.