Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (11)

11

В ареста полицай Рандолф прегледа бележката от госпожа Гладуел и каза на Тео да го последва. Отидоха в малка стая без прозорци, в която едва се побираха маса и два сгъваеми стола.

Тео седна и извади учебниците си. Зачака напрегнато, стряскаше го всеки шум откъм коридора. Най-сетне Уди влезе и полицай Рандолф затвори вратата зад него. Ключалката щракна силно. Лявото око на Уди беше подуто и затворено, на челото му имаше прясна рана. Той седна срещу Тео и каза:

— Трябва да ме измъкнеш от тук, Тео.

— Какво стана? Изглеждаш ужасно.

— Сбих се. Снощи сложиха при нас в килията един тип, Джок, а той е голям гадняр.

— Какво се случи, Уди?

Уди сложи ръце върху масата — и двете трепереха. Очите му се насълзиха, по всичко личеше, че е съсипан.

— Джок е негодник — заразказва Уди, — страшен побойник. И е много як. С Тони се постарахме да не му се пречкаме, но килията не е широка. Преди около час, когато най-накрая ни донесоха обяда, Джок заяви, че иска половината от сандвича ми. Отказах, а явно не трябваше. Той го грабна, събори ми таблата и така започна всичко. Просто искаше да се бие. Удари ме по лицето, Тони се метна на гърба му и Джок ни смля от бой. Преди надзирателите да се намесят, и двамата бяхме на пода и той ни риташе. Само да видиш лицето на Тони. Всички крещяха, а когато надзирателите сграбчиха Джок, той извика, че ние сме го нападнали и сме започнали първи. Двама срещу един не било честно и други такива глупости. Отведоха го в друга килия, а двамата надзиратели ни наругаха нас за сбиването. Предупредиха ни, че заради това ще останем по-дълго в ареста.

Тео не можеше да повярва.

— Тони добре ли е?

— Така мисля. Прегледа го някакъв парамедик от „Спешна помощ“, установи, че няма счупено и му наложи лицето с леден компрес. Джок е голям гадняр. Трябва да ни помогнеш, Тео. Висим в ареста без причина, а мястото е ужасно.

— Опитвам се. Преди малко се видях с майка ти, после ходих при човек за гаранцията. Срещнах се и с адвоката ви, който не е особено симпатичен.

— И на нас изобщо не ни допадна. Най-напред ни се оплака колко е зает, как в момента има петдесет дела, всичките в Съда за непълнолетни, и затова не може да ни отдели много време. Обяснихме му какво се е случило и останахме с впечатлението, че не ни повярва. Трябва ни друг адвокат, Тео.

— Ще се заемем с това по-късно. В момента се опитваме да съберем парите за гаранцията.

— Какво е това? — попита Уди и кимна към учебниците.

— Домашните ти. Госпожа Гладуел и господин Маунт решиха да ти помагам, за да не изостанеш с материала.

— Вече съм изостанал, а ти върни тези учебници там, откъдето си ги взел. Не си пишех домашните дори у дома, защо мислиш, че ще ги пиша тук?

Въпросът беше много логичен и Тео беше разсъждавал над него. Уди направи гримаса и притисна главата си с две ръце.

— Не знам колко пъти ме ритна онзи, но главата ми ще се пръсне. Пулсира и ушите ми бучат.

— Слушай, вече имаме седемстотин долара. Ако съберем хиляда, ще те измъкнем и ще продължим да събираме гаранцията на Тони.

— Не, не излизам от тук без него. Или двамата, или никой.

— Стига, Уди. Ти си на тринайсет, а той е на шестнайсет. Ще издържи по-дълго от теб.

— Нима? Само да го видиш сега колко добре издържа. Няма да изляза без Тони.

Тео поклати глава.

— Добре, добре.

Двамата се умълчаха за дълго. Уди леко разтри слепоочията си, намръщи се и затвори очи. На Тео му идеше да ревне, но нямаше да го направи тук. Намираше се в ареста, тук всички се преструваха на корави типове.

— Какво говорят за мен? — попита Уди. — Сигурно цялото училище знае, че съм в ареста.

— Не съм говорил с цялото училище. Нашата тайфа знае какво става и всички са на твоя страна. Не си направил нищо нередно и всички твои приятели се опитват да те измъкнат. Господин Маунт също иска да помогне, а госпожа Гладуел е говорила със съдията. Ние те подкрепяме, Уди.

Уди пое голяма глътка въздух и се помъчи да се усмихне, май с облекчение.

— Не се тревожи за другите — посъветва го Тео. — Значение имат само приятелите, а ние сме с теб.

— Този глупак Гарт. Как ми се иска Джок да изкара един-два рунда с него.

Тео бавно прибра учебниците в раницата си.

— Нали не си тръгваш? — попита Уди. — Защо бързаш?

— Не, няма да си тръгна, докато не ме накарат.

Двамата си побъбриха почти час и Тео дори успя един-два пъти да накара приятеля си да се засмее. Полицай Рандолф почука на вратата и ги осведоми, че времето свършва.

На рецепцията Тео взе мобилния си и провери дали има съобщения. Господин Маунт му беше писал, че ще даде двеста долара за каузата. Чейс свикваше среща на тайфата в сладоледената къща в четири и половина.

Тео яхна велосипеда си и отпраши към мърлявия офис, където понякога работеше чичо му Айк, по-големият брат на Уудс Буун. Навремето Айк бил изтъкнат адвокат в града, но преживял някакви „неприятности“ и се оказал принуден да напусне професията. Прекарал няколко месеца в затвора много преди раждането на Тео. Айк не отваряше дума за случилото се, родителите на Тео също.

Кабинетът му се намираше на втория етаж на стара сграда, собственост на гръцко семейство, което държеше деликатесния магазин на долния етаж. Тео бързо се качи по стълбите, нахлу в кабинета и завари Айк на бюрото му, покрито с документи, да пие следобедната си бира и да слуша „Грейтфул Дед“ на стереото.

— Какви са тези работи? — изръмжа той.

Обожаваше племенника си, но не обичаше изненадващи нахълтвания.

Тео се отбиваше всеки понеделник следобед, но никога в четвъртък.

— Айк, имам нужда от заем — изломоти сега той.

— Нямам пари, Тео. Какво става?

— Добре, ще бъда кратък. Един от най-добрите ми приятели е в ареста и аз се опитвам да го измъкна под гаранция. Семейството му няма пари и аз се мъча да събера две хиляди долара. Давам всичките си спестявания — четиристотин долара.

— Явно ти е много добър приятел. Защо е арестуван?

— За въоръжен грабеж. Дълга история, ама не е виновен.

— Всички казват така, нали? Как така хлапе е обвинено във въоръжен грабеж?

— Виж, Айк, ще ти обясня всичко после. В момента ми трябват пари. Никога не съм те молил и няма да те моля отново. Трябват ми назаем. Обещавам да ти ги върна. Някой ден. Някак.

Айк се почеса по брадата и подръпна опашката си.

— Говориш сериозно, нали?

— Адски сериозно, Айк.

— Как смяташ да ги върнеш? Още никъде не работиш.

— Ще измисля нещо. Имай ми доверие.

Айк дълго се взира в него и по лицето му плъзна усмивка. Бавно бръкна в чекмеджето, измъкна чекова книжка и написа нещо. Откъсна чека и го подаде на Тео.

— Двеста долара. Толкова мога. Давам ти ги назаем, не са подарък.

Тео грабна чека.

— Върхът си, Айк.

Докато се качваше на колелото, избръмча телефонът му. Беше съобщение от Дейзи. Бащата на Уди беше намерил сто долара. Вече имаха хиляда и двеста долара — достатъчно да измъкнат Уди.

Тео изпрати есемес на Елза, че помага на Уди с домашните и ще се отбие през кантората. Очакваха от него да минава оттам всеки следобед, да се обажда на Елза и на родителите си и да си пише домашните.

Беше на тринайсет и започваше да му писва от този ритуал. Копнееше за малко свобода. Следващата година щеше да бъде в девети клас, в гимназията, и често се питаше дали режимът му ще се промени. Родителите му сигурно щяха да станат по-либерални и да му дадат малко повече лично пространство.

От друга страна обаче, на Тео му харесваше да е тринайсетгодишен осмокласник. С приятелите му бяха най-големите в училище и по-малките ги уважаваха. Беше чувал да разказват за пренебрегнати деветокласници, особено от страна на момичетата, които си падаха по по-големи момчета.

Размишляваше над тези неща, когато се запъти към центъра на града. Продължи да обмисля дали да поиска заем от родителите си. Знаеше, че ще се ядосат, когато им съобщи, че се кани да даде спестяванията си за гаранцията на Уди. Щяха здравата да се скарат, но той беше твърдо решен да не отстъпва.

След като приключеха спора, майка му и баща му едва ли щяха да са склонни да дадат още пари. Възхищаваше се на майка си, че се бе явила в съда сутринта, но в съзнанието му още беше пресен споменът за снощния скандал. Той беше прав, те грешаха, само че не му се спореше повече.

 

 

Сред близките приятели на Тео Чейс Уипъл прекарваше най-много време в интернет и беше магьосник в киберпространството. Често пишеше компютърни програми просто ей така и беше способен да открие в интернет всичко за броени секунди. Родителите му бяха заможни и му купуваха най-новата техника и всякакви устройства, а той винаги беше с една крачка по-напред от другите във високотехнологичната надпревара.

Тайфата — Чейс, Арън, Брайън, Едуард и Джоуи — се беше събрала на маса в дъното. Тео си взе малък ванилов сладолед с бисквитки и се присъедини към тях.

— Последни новини? — попита Чейс.

— Имаме хиляда и двеста долара — докладва Тео. — Четиристотин от мен, триста от майката на Уди, сто от баща му, двеста от господин Маунт и имам чек за двеста долара. Заем от Айк.

— Ще дадеш четиристотин долара, така ли? — попита невярващо Арън.

— Да, всичките ми спестявания.

— Страхотно, Тео.

— Ще ми се да имах повече. Току-що прекарах един час с Уди — днес са го набили. Окото му е подуто, има и рана. Някакъв тип го нападнал в ареста. Трябва да действаме бързо, момчета.

— Имам спестени сто долара — каза Арън.

— И аз — оповести Джоуи.

— Аз продължавам да търся — каза Брайън.

— Страхотно. Хиляда и четиристотин долара.

— Това не е ли достатъчно да го измъкнем? — попита Брайън.

— Да, но уговорката е друга, нали помните? — каза Тео. — Уди няма да си тръгне без брат си Тони, затова ни трябват две хиляди долара, както вече ви обясних.

— Аз нямам пукната пара — призна Чейс, — обаче имам план. Чували ли сте за „Мобмъни“?

— Не — отговори Тео.

Другите също поклатиха глави отрицателно.

Чейс взе думата:

— „Мобмъни“ е един от най-новите начини за краудфъндинг, но е предимно за деца. Попаднах на метода днес следобед и вече се заех. Погледнете.

Той отвори лаптопа си и момчетата се скупчиха зад него.

— Струва ми се много мафиотско — отбеляза Едуард.

— Защото гледаш много стари филми — сряза го Чейс. — Няма нищо престъпно, съвсем законно е. Ето как действа.

Той натисна няколко клавиша и на екрана се появи снимка на Уди. Отдолу имаше надпис: „Уди Ламбърт, на 13 години, арестуван за престъпление, което не е извършил“. А под надписа се виждаше рисунка на хлапе, седнало на легло в затворническа килия с белезници на ръцете и провесило глава. Под рисунката следваше разказ:

Представете си, че ви арестуват и ви обвинят в сериозно престъпление — въоръжен грабеж — а вие нямате достатъчно средства да платите гаранцията, за да излезете на свобода и да докажете невинността си. Точно това се случва на Уди Ламбърт, на 13 години, от Стратънбърг. Ние, неговите приятели, ви молим да дарите средства за

ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА УДИ

— Изглежда страхотно, Чейс — каза Брайън. — Как работи?

— Съвсем просто. Щом одобрявате, ще натисна това копче и страницата веднага ще бъде публикувана на уебсайта на „Мобмъни“. Ако нещата се развият добре, ще започнат да пристигат пари от цялата страна.

— Наистина ли мислиш, че ще съберем достатъчно? — попита Джоуи.

— Не знам, но нямаме нищо за губене — отговори Чейс. — „Мобмъни“ взема десет процента, както и другите сайтове за краудфъндинг, а останалото ще изпрати на нас.

— Да го направим — каза Арън.

Чейс погледна Тео и попита:

— Дали да не се консултираме с Уди или с майка му?

Без капка колебание Тео отсече:

— Не. В момента те са готови на всичко, за да го измъкнат. Аз мисля да го направим.

Другите се съгласиха и Чейс натисна копчето.

— Готово. В играта сме. Може да посещавате уебстраницата по всяко време и да следите какви дарения постъпват. Току-виж, ни провърви.

Той затвори лаптопа си и загреба от йогурта.

Момчетата се поуспокоиха.

— Разкажи ни за сбиването, Тео — подкани го Брайън.

Тео им разказа подробностите, както ги беше чул от Уди, без да ги украсява, и завърши:

— Може да го очакват още неприятности. Уди ми каза, че след като ги разтървали, един от надзирателите обвинил Уди и Тони като подстрекатели и ги заплашил, че ще прекарат още време в ареста.

— Могат ли да го направят? — попита Джоуи.

— Не съм сигурен. Ще се тревожим за това после.