Джон Гришам
Теодор Буун — Съучастникът (5)

5

Звънецът прозвуча в осем и четиридесет и пет и часът на класния започна. Присъстваха петнайсет от шестнайсетте му ученици. Тео веднага забеляза, че Уди го няма. Не беше необичайно. Напоследък Уди отсъстваше повече от всички.

Както обикновено, в часа на класния обсъдиха какво им предстои през деня. Трябваше да предадат проектите си по точни науки. След седмица предстоеше състезание на отбора по дебати. Репетиция на оркестъра, тренировка по футбол, репетиция за пиесата на осмокласниците. Както винаги, настроението беше ведро, защото господин Маунт беше привърженик на позитивното начало на деня. Щеше да види учениците си отново в третия час, когато им преподаваше „Държава и право“.

Чу се звънецът за началото на първия час, момчетата грабнаха раниците си и се заблъскаха към коридора. Господин Маунт помоли Тео да остане за малко.

— Виж, Тео — каза му той вече насаме, — по-рано сутринта майката на Уди минала през училище и съобщила на госпожа Гладуел, че снощи Уди е бил арестуван.

Тео зяпна.

— Арестуван ли?

— Да. Намира се в ареста и днес сутринта ще се яви в съда. Госпожа Гладуел поръча бързо да отидеш там и да провериш какво става. Освободен си от часове днес сутринта.

Господин Маунт подаде на Тео някаква бележка.

Тео се зарадва, че ще пропусне часовете, но беше и ужасен от новината. Остави раницата си в канцеларията, хукна към вратата, метна се на колелото и десет минути по-късно спря пред сградата на съда. На влизане полицай Стю Пекинпо, страшилище за всички избягали ученици, го спря и попита:

— Здравей, Тео. Защо не си на училище?

Тео му подаде бележката и отговори:

— Възложена ми е задача.

Полицай Пекинпо се зачете в извинителната бележка, все едно беше важен документ. Върна я на момчето и каза:

— Добре, но да не съм те видял по улиците следобед.

— Добре, господине.

Тео се понесе нагоре по стълбите.

Познаваше всеки сантиметър от сградата и знаеше точно къде ще намери Уди. Случаите, свързани с непълнолетни извършители, се разглеждаха в малка и тясна зала на втория етаж, поверена от години на съдия Франк Пендърграст. Пред вратата Тео си пое дълбоко въздух и пристъпи вътре.

Тъй като Съдът за малолетни и непълнолетни провеждаше закрити заседания и без жури, залата беше малка и имаше само два реда столове. Дори в Съда за животни на приземния етаж беше по-просторно.

Тео видя Дейзи Ламбърт на първия ред и се запъти право към нея. Съдия Пендърграст още не беше заел мястото си. Съдебният пристав Тренч, отколешен служител в съдебната зала, кимна на Тео.

— Какво става? — шепнешком попита Тео госпожа Ламбърт.

Тя се усмихна, но очите й бяха зачервени. Изглеждаше изтощена. И видимо се зарадва, като видя Тео.

— Не знам, Тео — отговори тя тихо. — Уди и Тони били арестувани снощи за въоръжен грабеж. Не ми разрешават да ги видя. Пълен ужас.

— Въоръжен грабеж ли? — повтори Тео. — Сигурно се шегувате. Но какво се е случило?

— Не знам. Почти нищо не ми казаха.

Двамата си шушукаха дълго, докато в залата влизаха още разтревожени родители. Пристав Тренч се приближи и ги осведоми, че съдия Пендърграст ще позакъснее, което не беше необичайно.

В десет часа вратата зад съдийското място се отвори и се появи съдия Пендърграст с черната си тога. Той седна, огледа залата и каза:

— Извинете за закъснението. Снощи почти не мигнах, защото всички кучета по улиците лаеха и виеха. — Забеляза Тео на първия ред и добави: — А, здравей, Тео. Приятно ми е да те видя, както винаги. Какво те води насам?

Без да става — в Съда за малолетни и непълнолетни етикетът не беше толкова строг — Тео отговори:

— Приятелят ми Уди Ламбърт е в графика ви.

— Разбирам. Нека го доведат.

Пристав Тренч отвори странична врата. Полицай доведе Уди и Тони и им свали белезниците. Момчетата погледнаха към майка си и поклатиха глави. Дейзи едва овладя сълзите си. Пристав Тренч насочи момчетата към местата точно пред съдията. Двамата вдигнаха очи към съдията, който ги изгледа отгоре намръщено и каза:

— Така, това е първо явяване пред съда за господин Тони Ламбърт, на седемнайсет години, и за господин Удроу Ламбърт на тринайсет. И двамата са обвинени във въоръжен грабеж заедно с господин Гарт Тъкър, който е на осемнайсет години и затова изслушването му ще бъде в Окръжния съд. — Съдията погледна към Дейзи и попита: — Правилно ли допускам, че вие сте майка им?

— Да, господине — отговори Дейзи и избърса очите си.

— Обвиненията са много сериозни, а не виждам да присъства адвокат освен господин Теодор Буун, разбира се, който е много добър юрист, обаче е твърде млад за адвокатската колегия. Смятате ли да наемете адвокат, госпожо… хммм… госпожо…

— Ламбърт. Дейзи Ламбърт — помогна му тя. — Не мога да си позволя адвокат.

— Добре. Без адвокат в момента няма да разпитвам момчетата. Ще им бъде назначен служебен защитник и това ще стане още днес по възможност. Предвид сериозността на обвиненията няма да продължа, докато двамата нямат адвокат.

Без да се замисля и без капка колебание, Тео се изправи и каза:

— Господин съдия, може ли да кажа нещо?

Съдия Пендърграст го измери строго с поглед над очилата си, кацнали по средата на носа.

— Защо не си на училище, Тео? — попита той.

— Имам извинителна бележка от госпожа Гладуел, господине. Може ли да изтъкна, че познавам семейството? Уди е един от най-добрите ми приятели. Учим в един клас, в един и същ отряд на бойскаутите сме. От години сме приятели. И аз като вас не знам какво се е случило снощи, но ви уверявам, че Уди и Тони Ламбърт не са замесени във въоръжен грабеж. В момента двамата са невинни, докато вината им не бъде доказана. Така работи системата, нали, господин съдия?

— Какво целиш с това, Тео?

— Те имат право на освобождаване под гаранция, за да излязат от ареста, докато случаят се изясни. Честно казано, поне според мен дори не е нужно да внасят гаранция, защото нейната цел е да подсигури явяването им в съда на определената дата. Аз ви уверявам, че Тони и Уди винаги ще се явяват в съда.

— Искаш да ги освободя ли?

— Да, господин съдия. Защо не? Те не са престъпници. И не са виновни, уверявам ви.

— Запознат ли си с фактите, Тео?

— Не съм, но познавам момчетата, особено Уди.

— Съжалявам, Тео, но е твърде рано затова. Нека да изчакаме адвокатите им и тогава ще обсъдим въпроса с гаранцията. Може да седнеш.

Тео бавно седна и промърмори:

— Благодаря.

Съдия Пендърграст продължи:

— Нека да съберем цялата документация и да поговоря с прокурора и с полицията. Междувременно ще ангажираме служебен защитник и ще се съберем отново при първа възможност. Пристав, върнете момчетата в ареста до второ нареждане.

Пред очите на Тео и Дейзи приставът отново щракна белезниците на Уди и Тони. На излизане Уди се обърна и каза през рамо:

— Благодаря, Тео.

А когато се скриха от поглед, Дейзи пак се разплака.

— Браво, Тео — похвали го съдия Пендърграст, — но нека почакаме да станеш член на адвокатската колегия и да получиш правото да практикуваш, става ли?

— Добре, господин съдия. И ви благодаря.

— Можеш да тръгваш и ще е най-добре веднага да се върнеш в училище.

— Да, господин съдия.

Тео и Дейзи побързаха да напуснат залата. Седнаха на пейка в коридора. Тео се озърна, за да се увери, че никой не ги чува, и каза:

— Знаете ли къде е арестът?

— Шегуваш ли се? Цяла нощ бях там. Ще ми се кракът ми да не беше стъпвал на това място.

— Добре. Хайде да отидем там и да се опитаме да се срещнем с момчетата.

— Благодаря ти, Тео.

 

 

Освен съдиите и адвокатите Тео познаваше и повечето полицаи в Стратънбърг. Пристигна в участъка пръв и веднага се запъти към бюрото на капитан Рик Пруит. Майката на Тео беше адвокат по делото за осиновяване на дете от Пруит и Тео го познаваше добре.

Капитанът работеше по огромна купчина документи върху бюрото си и се изненада, като видя малкия си приятел.

— Здравей, Тео. Не трябва ли да си на училище?

— Освободен съм до обед. По важен въпрос. Мой приятел е бил арестуван снощи и сега отново е тук, в ареста. Не са позволили на майка му да се срещне нито с него, нито с брат му. Нуждая се от помощта ви.

— Как се казват? — попита Пруит и взе списъка с арестуваните.

— Ламбърт. Уди и Тони Ламбърт.

— Въоръжен грабеж?

— Да, но поне според мен е станало огромно недоразумение. Нека просто двамата с майка му се срещнем с Уди.

— И пиянство на малолетен?

— За това не съм сигурен, но днес сутринта съдия Пендърграст не определи гаранция, затова двамата още са в ареста. Искаме само да ги посетим и да разберем какво се е случило.

Пруит се взря намръщено в Тео, после се изправи и каза:

— Последвай ме.

Двамата закрачиха по един коридор, после слязоха по стълбите в ареста. Чакалнята беше пълна с роднини, дошли на посещение на други арестанти. Пруит посочи на Тео няколко стола и му каза:

— Седни.

Тео се настани, а след броени минути пристигна и Дейзи. Тео шепнешком й обясни какво става. След малко Пруит се върна.

— Почакайте тук. Ще отнеме няколко минути.

— Благодаря, капитане — усмихна се Тео и Пруит изчезна.

Двамата чакаха половин час, преди някакъв надзирател да повика Дейзи. Двамата с Тео го последваха до една стая, той отключи вратата и им махна да влязат. Уди и Тони седяха без белезници до масата и когато видяха майка си, и двамата скочиха. Надзирателят затвори вратата и остана да чака отпред.

След прегръдки и сълзи четиримата се настаниха край масата. Уди и Тони разказаха какво се е случило.