Гордън Диксън
Дорсай! (9)

Адютант

Срещнаха се в кабинета на маршал Галт в дома му на Фрайланд; огромната площ на помещението и високият сводест таван ги правеха да изглеждат като джуджета: трима мъже, застанали около едно голо бюро.

— Капитан Лудроу, това е моят адютант, комендант Донал Грейм — с рязък глас съобщи Галт. — Донал, това е Рус Лудроу, патрулен началник на моя Син патрул.

— За мен е чест, сър — рече Донал и кимна.

— Радвам се да се срещнем, Грейм — отвърна Лудроу. Той беше доста нисък, набит мъж малко над четиридесетте, с много тъмна кожа и очи.

— Ще поверяваш на Донал всичката щабна информация — рече Галт. — Сега, каква е обстановката според бойното и техническото разузнаване?

— Няма никакво съмнение, че ония планират да приземят на Ориенте експедиционен корпус — Лудроу се обърна към бюрото и занатиска бутоните на клавиатурата на картата. Повърхността на бюрото се избистри до напълно прозрачно и те се вгледаха в една немащабна карта на системата на Сириус.

— Ние сме тук — заби той пръст във Фрайланд. — Тук е Нова Земя — пръстът му мина към фрайландската посестрима, — а тук е Ориенте — и показалецът прескочи върху един по-малък свят, намиращ се по-близо от тях до слънцето, — така, както ще бъдат разположени една спрямо друга след дванайсет дена. Както виждате, слънцето ще се намира между нашите два свята и кажи-речи между всеки от тях и Ориенте. Едва ли биха могли да изберат по-изгодна тактическа позиция.

Галт огледа картата и изръмжа. Донал наблюдаваше Лудроу с тихо любопитство. Акцентът му издаваше, че е новоземянин, но въпреки това той заемаше висок пост в щаба на Фрайландските бойни части. Разбира се, двата сириуски свята бяха естествени съюзници, тъй като бяха взели страната на Стара Земя срещу групата на Марс — Венера — Нютън — Касида; но поради простата причина, че се намираха тъй близо един до друг, между тях в някои отношения съществуваше естествено съперничество и офицерите от кариерата обикновено напредваха най-добре на родния си свят.

— Не ми харесва — заяви най-накрая Галт. — От туй, дето виждам, номерът е много тъп. Като кацнат, хората им ще трябва да носят дихателни апарати; и какво, по дяволите, очакват да правят с това си предмостие, когато го отвоюват? Ориенте е прекалено близо до слънцето, за да го тераформират^[1]; иначе и ние да сме го сторили още много отдавна.

— Възможно е — хладно каза Лудроу, — да възнамеряват да предприемат оттам атака срещу нашите две планети.

— Не, не — възрази остро и почти раздразнено Галт. Масивното му лице се надвеси над картата. — Тая идея е също толкова откачена, колкото тераформирането на Ориенте. Те не биха могли да снабдяват базата си там, още по-малко пък да я използват за атакуване на две големи планети с напълно нормализирано население и промишленост. Освен това, човек не може да завоюва цивилизовани светове. Това е максима.

— Максимите обаче понякога се износват — подхвърли Донал.

— Какво? — попита Галт, като вдигна очи. — О… Донал. Не ни прекъсвай сега. Като го гледам — продължи той към Лудроу, — ми се чини, че не е нищо повече от маневри на живо. Знаеш какво имам предвид.

Лудроу кимна — също както без да съзнава, кимна и Донал.

Маневрите на живо бяха нещо, за което никой планетарен началник-щаб не си признаваше, но не представляваха тайна за който и да било военен. Всъщност това бяха истински малки битки, провокирани с някой удобен противник — или за окончателно доизпипване на уменията на обучаваните войски, или за да се запази вече изпипаното умение на войските, които са бездействали твърде дълго. Галт бе почти единственият от планетарните командири по него време, който бе твърдо против този начин на действие не само на теория, но и на практика. Той смяташе, че когато се появят симптоми, че наетите войски са се скапали от бездействие, е по-честно да ги уволни, както бе станало при последните събития на Хармония. Сам Донал бе на същото мнение, макар винаги да съществуваше опасност, когато уволниш войските, те да загубят усещането, че ти принадлежат, а и понякога се разлагаха поради лошо ръководство.

— Какво мислиш? — попита Галт своя патрулен командир.

— Не зная, сър — отвърна Лудроу. — Струва ми се, че това е единственото смислено тълкувание.

— Ще трябва обаче — прекъсна го повторно Донал, — да разгледаме и някои от безсмислените тълкувания, за да видим дали някое от тях не представлява потенциална опасност. А оттук…

— Донал — сухо се намеси Галт, — ти си ми адютант, а не началник на бойните операции.

— И все пак… — продължи да настоява Донал, ала маршалът го сряза с тон на окончателна заповед:

— Това е всичко!

— Да, сър — подчини се Донал.

— В такъв случай — рече Галт, като пак се обърна към Лудроу, — ще разглеждаме това като пратена ни от небесата възможност да отрежем едно-две пипала от бойната мощ на нютън-касидската флота и пехотни войски. Върни се при патрула си, командире. Ще изпратя заповеди.

Лудроу приведе глава и тъкмо се канеше да си тръгне, когато бе прекъснат от слабото свистене на въздуха на една от големите врати на кабинета, която се плъзна встрани, последвано от почукването на приближаващи женски токчета по полирания под. Те се обърнаха и видяха висока и ослепително красива червенокоса жена, която вървеше към тях през кабинета.

— Елвин! — рече Галт.

— Нали не прекъсвам нещо? — обади се тя, преди още да е стигнала до тях. — Не знаех, че имаш посетител.

— Рус — каза Галт, — познаваш ли дъщерята на моята балдъза, онази същата Елвин Рай? Елвин, това е началникът на моя Син патрул, Рус Лудроу.

— Много голяма чест е за мен — поклони се Лудроу.

— О, ние сме се срещали… или най-малкото аз съм ви виждала преди — тя му подаде за кратко ръка, а сетне се обърна към Донал:

— Донал, ела с мен на риба.

— Съжалявам — отговори Донал. — На работа съм.

— Не, не — отпрати го Галт с голямата си ръка. — За момента нямам нужда от теб. Ако искаш, бягай.

— Тогава съм на твоите услуги — заяви Донал.

— Какъв хладен прием само! — обърна се тя към Лудроу. — Сигурна съм, че патрулният началник не би се поколебал така.

Лудроу отново се поклони.

— Никога не бих се поколебал, когато става дума за една Рай.

— Ето! — възкликна тя. — Той трябва да ти послужи за образец, Донал. Би следвало да се научиш на маниери… а също и да говориш така.

— Щом ти го предлагаш — рече Донал.

— О, Донал — и тя отметна глава назад, — ти си безнадежден. Добре де, хайде идвай — обърна се и излезе, а той я последва.

* * *

Прекосиха грамадния централен хол и излязоха на градинската тераса над синьо-зеленото заливче на плиткото вътрешно море, което миеше покрайнините на дома на Галт. Донал очакваше тя да продължи към пристана, но Елвин свърна в една малка беседка и застана срещу него.

— Защо се държиш така с мен? — хвърли в очите му тя. — Защо?

— Как се отнасям? — погледна я Донал от височината на целия си ръст.

— О, дървеняк такъв! — Устните й се опънаха назад над съвършените й зъби. — От какво се боиш — че ще те изям ли?

— А няма ли? — попита я той напълно сериозно и тя се засмя на отговора му.

— Хайде, ела да ловим риба — подвикна тя, извърна се и хукна надолу към пристана.

И така двамата се заеха с риболов. Само че дори когато се врязваше във водата, преследвайки някоя извиваща се риба на шестдесет клафтера^[2] дълбочина, умът на Донал бе на друго място. Беше оставил малкия реактивен двигател на раменете му да го тласка натам, накъдето го водеше преследването, а насаме в шлема си мрачно се проклинаше за собственото си невежество. Защото повече от всичко Донал презираше престъпното невежество — в този случай непознаването на женските прийоми — което го бе накарало да повярва, че може да си позволи лукса да поддържа небрежно и приятелско познанство с една жена, която силно го желаеше, но която той самият не желаеше ни най-малко.

Когато Галт го доведе като личен адютант, тя вече живееше тук, в този дом. По някакви объркани криволици на фрайландските наследствени закони за нея отговаряше маршалът — въпреки твърде далечната им родствена връзка и факта, че нейната собствена майка и някои други близки нейни роднини бяха все още живи. Бе около пет години по-възрастна от Донал, макар дивата енергичност и буйните й емоции да караха тази разлика да бледнее. Отначало той бе намерил кипежа на чувствата й за интересен, а компанията й — за балсам за онова, което напоследък — при все че той не си го признаваше с толкоз много думи — представляваше уязвена и много нежна част от егото му. Това обаче бе отначало.

— Знаеш ли — му бе казала тя по време на един от странните й проблясъци на прямота, — всеки би ме поискал.

— Всеки — се бе съгласил той, преценявайки красотата й. Едва по-късно Донал откри — за голям свой ужас — че бе приел една покана, за която дори не бе и подозирал, че се крие в думите й.

От четири месеца насам той се бе установил в имението на маршала, проумявайки някои от елементите на фрайландския щабен контрол, а също така — с все по-нарастващ смут — някои от плетениците на женския ум. И на туй отгоре откри, че се диви защо не я желае. Той определено харесваше Елвин Рай. Присъствието й му доставяше радост, привлекателността й не можеше да се отрече, а остротата на ума и гладът за усещания в нейната личност наподобяваха подобни черти в неговата собствена. И все пак той не я желаеше. Никак, ни най-малко, изобщо.

След няколко часа се отказаха от риболова. Елвин бе уловила четири риби, средно по седем-осем килограма. Той не бе хванал ни една.

— Елвин… — Започна Донал, като тръгна заедно с нея нагоре по стъпалата към терасата. Само че преди да може да продължи внимателно премислената си реч, скритият в един розов храст сигнален номератор меко иззвъня.

— Комендант — кротко се обади розовият храст, — комуникаторът на входната врата съобщава, че някой си старши групов командир Тейдж Лий е дошъл да се срещне с вас. Искате ли да го видите?

— Лий… — измърмори Донал и повиши глас: — от Хармония?

— Казва, че е от Хармония — отговори розовият храст.

— Ще го видя — рече Донал и с големи крачки пое към къщата. Чу зад себе си звук от бягащи нозе и Елвин го улови за ръката.

— Донал — започна тя.

— Ще ми отнеме само минута — отвърна той. — Ще се видим след няколко минути в библиотеката.

— Добре — тя го пусна и изостана зад него. Донал влезе в къщата и тръгна към вестибюла.

* * *

Лий, същият онзи Лий, който бе командвал неговата Трета група, го очакваше.

— Е, групов — рече Донал, докато се ръкуваха, — какво те води насам?

— Вие, сър — каза Лий и погледна Донал в очите с нещо от онова предизвикателство, което Донал бе забелязал още при първата си среща с него. — Можете ли да използвате личен ординарец?

Донал го изгледа преценяващо.

— Защо?

— Откакто ни разкараха всичките след тая история с Килиън, си мъкна договора нагоре-надолу — обясни Лий. — Ако искате да знаете, имах запой. На, честен кръст. Щом не съм в униформа, ставам алкохолик. Като съм униформен, е по-добре, но рано или късно се скарвам с някого. Все отлагах да подпиша нов договор, защото не можех да реша какво искам. Най-подир ми светна в главата. Искал съм да работя за вас.

— Сега ми се виждаш достатъчно трезвен — рече Донал.

— Щом е за няколко дни, мога всичко да направя — дори и да спра пиенето. Ако бях дошъл тук с треперещи ръце, никога не бихте ме взели.

Донал кимна.

— Аз не съм скъп — продължи Лий. — Само ми погледнете договора. Ако вие самият не сте в състояние да си ме позволите, ще подпиша за редови войник, а вие ще подръпнете конците така, че да ме назначите при вас. Ако имам нещо за вършене, не пия; а и мога да бъда полезен. Вижте…

Той приятелски протегна ръка, сякаш да се здрависа отново, и изневиделица в дланта му се появи нож.

— Това е пандизчийска работа, трик на наемен убиец — подметна Донал. — Да не мислиш, че ще ти свърши работа с мен?

— С вас — не! — Лий помръдна и ножът изчезна. — Точно затова искам да работя за вас. Аз съм голям чешит, коменданте. Нужно ми е нещо, на което да се опра. Нужно ми е така, както на обикновените хора са им нужни храна, пиене, дом и приятели. Туй всичко го има в психологическия индексен номер на моя договор — стига да поискате да направите копие от него и да ме проверите.

— Засега ще разчитам на думата ти — каза Донал. — Какво не е наред с теб?

— Аз съм граничен психо^[3] — отвърна Лий, без изпитото му лице да промени изражението си. — Не може да се коригира. По рождение нещо ми липсва. Докторите казват, че нямам никакво чувство кое е добро и кое — лошо; и не мога да се справям, като се ръководя само от абстрактни правила. Когато за пръв път получих в ръцете си договора, ми обясниха, че мен ми е нужно през цялото време да имам пред очите си мой собствен, личен, жив бог. Вие ме наемате и ми казвате да прережа гърлата на всички хлапета под пет години, които срещна — всичко е наред. Казвате ми да прережа собственото си гърло — същата работа. За мен всичко е както трябва.

— Не се стараеш да изглеждаш много привлекателен.

— Казвам ви истината. На вас не мога да кажа нищо друго. Аз съм като шик, който цял живот е обикалял, търсейки пушка, на която да пасна; и сега съм я намерил. Така че не ми вярвайте. Вземете ме да ме изпитате за пет години, десет години — за остатъка от живота ми. Само не ме изхвърляйте — Лий се извърна и насочи кокалестия си пръст към вратата зад гърба си. — Коменданте, отвън за мен е ад. Всичко тук вътре е рай.

— Не зная — промълви бавно Донал. — Не зная дали ще поискам да поема тази отговорност.

— Никаква отговорност — очите на Лий заблестяха и Донал изведнъж осъзна, че мъжът насреща му е ужасен: ужасен да не би да бъде отхвърлен. — Просто ми кажете. Пробвайте ме, още сега. Само ми кажете да застана на четири крака и да лая като куче. Кажете ми да си отрежа лявата ръка от китката. Веднага щом ми порасне нова ръка, ще се върна, за да върша онова, което поискате да върша — ножът изведнъж се озова отново в ръката му. — Искате ли да видите?

— Махай го оттук! — изстреля Донал. Ножът изчезна. — Добре, ще купя лично твоя договор. Моите помещения са зад третата врата вдясно нагоре по стълбите. Качи се и ме изчакай.

Лий кимна. Не обели и дума за благодарност. Просто се обърна и тръгна.

Донал мислено се разтърси, сякаш емоционалният заряд, който прашеше във въздуха пред него последните няколко секунди, притежаваше физическа маса, легнала тежко върху плещите му. Сетне пое към библиотеката.

Когато влезе, завари Елвин да гледа през огромната открита стена към океана. При звука на стъпките му тя бързо се обърна и тръгна да го пресрещне.

— Какво беше? — попита.

— Един от моите войници от онази история на Хармония — отговори той. — Взех го като мой личен ординарец — и я погледна от горе на долу. — Ев…

Тя моментално се отдръпна леко от него. Погледна през стената и едната й ръка падна надолу, за да си поиграе с една сребърна полустатуетка, оставена на ниската масичка в краката й.

— Да? — подхвана тя.

Донал откри, че е много трудно да изрече словата.

— Ев, знаеш, че съм тук от много време — започна той.

— От много време? — и тя се обърна към него с леко стреснато изражение. — Четири месеца? Само че те ми изглеждат като часове.

— Възможно е — настойчиво рече той. — Само че това си е много време. Тъй че може би сега е моментът да напусна.

— Да напуснеш? — очите й се разшириха; големите й лешникови очи бяха вперени в него. — Кой каза, че напускаш?

— Разбира се, че ще ми се наложи — каза Донал. — Но си помислих, че съм длъжен да изясня нещо, преди да тръгна. Ев, ти много ми харесваш…

Тя обаче бе прекалено бърза за него.

— Ти ме харесваш? — викна. — Мисля, че би следвало! Че аз почти не съм имала и минута за себе си само и само да те развличам. Честна дума, почти забравих какво има извън това място! Харесвал ме! Положително би трябвало да ме харесваш, след като положих толкова грижи за теб!

Той дълго гледа разгневеното й лице и накрая унило се усмихна.

— Абсолютно права си — призна. — Причиних ти толкова неприятности. Извини ме, че бях толкова тъп, та да не го забележа — и сведе глава пред нея. — Сега ще тръгвам.

Извърна се и си тръгна. Но едва бе направил дузина крачки из огряната от слънцето библиотека, и тя го повика.

— Донал!

Той се обърна и я видя — вперила поглед в него, със застинало лице и отпуснати покрай тялото ръце със свити в юмруци пръсти.

— Донал, ти… ти не можеш да си идеш — каза Елвин с напрегнат глас.

— Моля? — ококори се в нея той.

— Не можеш да си идеш — повтори тя. — Службата ти е тук. Тук си назначен.

— Не — поклати Донал глава. — Ти не разбираш, Ев. Задава се работа с Ориенте. Отивам да помоля маршала да ме назначи на някой кораб.

— Не можеш — гласът й звучеше студено. — Той не е тук. Отиде долу в Космодока.

— Е, тогава ще ида там и ще го помоля.

— Не можеш. Аз вече го помолих да те остави тук. Той ми обеща.

— Ти какво-о? — Думите експлодираха от устата му с тон, който прилягаше повече на бойното поле, отколкото на това тихо имение.

— Помолих го да те остави тук.

Той се обърна и горделиво закрачи към вратата.

— Донал! — той чуваше как гласът и отчаяно го зове, но сега нито тя, нито някой друг в този дом би могъл да стори нещо, за да го спре.

Намери Галт да изучава новия експериментален модел на поразяващ живата сила на противника, кораб с екипаж от двама души. По-възрастният мъж изненадано вдигна очи, когато се появи Донал.

— Какво има? — попита той.

— Може ли да ви видя за минута насаме, сър? — каза Донал. — По личен и спешен въпрос.

Галт му хвърли един остър поглед, но помръдна с глава встрани и двамата се усамотиха в будката за инструментален контрол.

— Какво има? — повтори Галт.

— Сър — рече Донал, — разбрах, че Елвин ви е попитала, дали не бих могъл да остана на служба във вашето домакинство по време на задаващата се кампания, за която по-рано днес говорихме с патрулен командир Лудроу.

— Точно така. Помоли ме.

— Аз не знаех за това — заяви Донал, като отвърна на погледа на по-възрастния мъж. — Не съм го искал.

— Не си го искал?

— Да, сър.

— Уф — изпъшка Галт. Пое дълбоко дъх и потри брадичка с якото си ръчище. Изви глава встрани и се загледа през прозореца на контролната будка в експерименталния кораб. — Разбирам — рече. — Не се сетих.

— Няма причина да се досетите — Донал усети как нещо вътре в него се сви, когато съзря изражението на по-стария човек. — Трябваше да поговоря по-рано с вас, сър.

— Не, не — отхвърли внушението Галт с един мах на ръката. — Аз съм виновен. Никога не съм имал деца. Нямам никакъв опит. Вече й е време да си уреди живота, а и… аз имам високо мнение за теб, Донал.

— Вие вече се показахте прекалено добър към мен, сър — измъчено промълви Донал.

— Не, не… е, грешки винаги стават. Ще се погрижа веднага да ти намеря място — в бойните сили, разбира се.

— Благодаря ви — рече Донал.

— Не ми благодари, момче — внезапно Галт заприлича на старец. — Би трябвало да се сетя. Ти си дорсай.