Гордън Диксън
Дорсай! (14)

Герой

Сириус бе залязъл преди малко, а малкият ярък диск на джуджето-компаньон, за което фрайландците и новоземяните имаха толкова много неласкави прозвища, тъкмо бе засиял силно върху стената на Доналовата спалня. Окъпан в промеждутъчната светлина, Донал седеше само по спортни гащета и подреждаше някои от по-интересните съобщения, които напоследък — след онзи рейд над Нютън — биваха адресирани до него.

Бе така потънал в заниманието си, че не обърна никакво внимание, докато Лий не го докосна по загорялото кафеникаво рамо.

— Време е да се облечете за събирането — каза кобианецът. Беше прехвърлил през ръката си сива униформа, състояща се от сако и панталони, скроени в удължения фрайландски стил. По последния вик на модата униформата нямаше никакви отличителни знаци за ранг. — Имам две новини за вас. Първо, тя пак беше тук.

Донал се намръщи и започна да се облича. След като се бе върнал от късия си престой в болницата, последвал приключението на Нютън, Елвин бе обладана от идеята да го дундурка. Беше й удобно да заключи, че той все още страда от психически увреждания от свръхдозата фазови преходи, през която всички бяха минали. Въпреки мнението на медиците и на Донал тя бе настоявала да се присламчи към него с такова упорство, че напоследък то го бе накарало да се чуди, дали не бяха за предпочитане фазовите преходи. Сетне обаче смръщването изчезна.

— Мисля, че на това му виждам края — рече той. — Какво друго?

— Този Уилям от Сета, от когото толкова се интересувате — отвърна Лий. — Дошъл е тук за партито.

Донал обърна глава и остро го изгледа. Лий обаче просто му докладваше. На кокалестото му лице липсваха дори тези малки белези на изражение, които през последните няколко седмици на общуване Донал бе започнал да разчита.

— Кой ти каза, че Уилям ме интересува? — запита властно той.

— Вие се вслушвате, когато хората говорят за него. Не биваше ли да го споменавам?

— Не, напротив — каза Донал. — Щом откриеш за него нещо, което мислиш, че мога да не го знам, искам да ми го казваш. Просто не знаех, че си толкова наблюдателен.

Лий сви рамене. После вдигна сакото, за да може Донал да си пъхне ръцете в него.

— Откъде е пристигнал? — запита Донал.

— От Венера — рече Лий. — Води със себе си един нютънец — едро младо пиянде на име Монтор. И едно момиче — от ония специални хора от Екзотиките.

— Избраницата на Култис?

— Точно така.

— Какво правят тук?

— Той е голяма клечка — каза Лий. — Има ли на Фрайланд някой, който да не е пристигнал за вашето парти?

Донал отново се навъси. Почти бе съумял да забрави, че тези няколкостотин известни люде ще се съберат тук вечерта именно в негова чест. О, не че от него се очакваше да се самоизтъква. Социалните правила на деня и на този конкретен свят правеха изтъкването на собствената бележитост да изглежда невъзпитано. Или по-скоро прякото изтъкване. На теория, на човек се отдаваше чест, като се уважаваше неговото гостоприемство. И тъй като Донал не разполагаше с достатъчни средства да осигури подходящото гостоприемство, беше се намесил маршалът. Въпреки това събитието беше такова, че Донал инстинктивно не го харесваше.

Той остави въпроса настрани и се върна към Уилям. Щом беше дошъл на посещение на Фрайланд, щеше да е немислимо да не бъде поканен и почти немислимо да откаже да дойде. Може би е просто това. Може би, помисли си Донал с досада, която не отговаряше на възрастта му, почвам да се плаша от призраци. Но още докато умът му оформяше тази мисъл, той знаеше, че тя не е вярна. Заговори онази негова особеност, която след физическото сътресение битката над Нютън и многобройните й фазови преходи бе станала по-изявена от всякога. Нещата, които по-рано прозираха само смътно, сега започваха да добиват форма и плът за него. Започваше да се оформя някакъв мотив, в чийто център бе Уилям, и на Донал не се нравеше онова, което той долавяше там.

— Искам да знам какво можеш да откриеш за Уилям.

— Веднага — отвърна Лий. — А нютънецът?

— И момичето от Екзотиките — Донал приключи с обличането и отскочи до кабинета на маршала. Елвин беше там, а освен нея и маршала като гости бяха Уилям и Анеа.

* * *

— Донал, влез! — повика го Галт, когато Донал се поколеба на прага. — Нали помниш Уилям и Анеа!

— Едва ли ще ги забравя — Донал влезе и се здрависа с тях. Усмивката на Уилям бе топла, а ръкостискането му — твърдо, но ръката на Анеа бе хладна и тя бързо я издърпа от дланта на Донал, а усмивката й бе официална. Донал долови, че Елвин ги наблюдава внимателно; лекият пръст на поличбата наруши спокойствието на ума му.

— С нетърпение очаквах пак да те видя — каза Уилям. — Дължа ти едно извинение, Донал. Наистина ти го дължа. Силно съм подценил твоя гений.

— Не е гений — рече Донал.

— Гений — настоя Уилям. — Скромността е за дребните хорица.

И той се усмихна искрено.

— Вероятно разбираш, че тази афера с Нютън те е направила най-новата звезда на нашия военен хоризонт?

— Ще трябва да внимавам вашите ласкателства да не ми размътят ума, принце — Донал също можеше да си играе на двусмислия. Първата забележка на Уилям почти бе приспала вниманието му. Онези, които го тревожеха и объркваха, бяха не вълците сред човеците, а овчарските кучета, които се бяха увълчили. Всъщност тревожеха го хората, които по природа и инстинкт бяха предназначени да станат едно нещо, а поради случайността и своенравието си започваха да действат противно на своята природа. Може би, помисли си той, точно по тази причина ми е много по-лесно да имам работа с мъже, отколкото с жени — защото мъжете са по-малко склонни към самозаблуждения. Сега обаче едно повърхностно поемане на дъх привлече вниманието му към Анеа.

— Скромен си — рече тя, но двете порозовели петънца високо на скулите на иначе леко бледото й лице, както и недружелюбните й очи сякаш опровергаваха нейните думи.

— Може би — рече той толкова непосредствено, колкото можеше, — защото наистина не вярвам, че има за какво да бъда скромен. Всеки би могъл да направи това, което аз направих над Нютън — а и фактически го сториха още няколкостотин мъже. Онези, които бяха там заедно с мен.

— О, но идеята е била твоя — подхвърли Елвин. Донал се разсмя.

— Добре — съгласи се той. — За идеята аз ще си припиша заслугата.

— Моля те, направи го — рече Анеа.

— Я слушайте — намеси се Галт, като видя, че нещата излизат от контрол. — Тъкмо се канехме да влезем и да се присъединим към партито. Ще дойдеш ли с нас, Донал?

— С удоволствие — дозаглади положението Донал.

Те тръгнаха — малка групичка хора — през големите врати на кабинета на Галт право в главната зала на имението. Тя вече беше пълна с гости, разделени от плаващи във въздуха подноси, отрупани с храна и напитки. Малката им група се разтвори в явно по-голямото скупчване на хора като капка оцветител в чаша вода. Отделните й членове бяха разпознати, пленени и разпръснати от другите гости; за няколко секунди всички бяха разделени — всички, освен Донал и Елвин, която на излизане от кабинета бе хванала собственически ръката му.

Елвин го придърпа насаме в една малка ниша.

— Значи за това си мечтаел! — ядно го обвини тя. — За нея!

— Нея? — той издърпа ръката си. — Какво ти става, Ев?

— Знаеш кого имам предвид! — изстреля тя. — Тази Избраница. Нея преследваш — макар да не мога да разбера защо. Определено не е кой знае какво на външен вид. А и още не е съвсем пораснала.

Той неочаквано изстина. А тя — рязко осъзнала, че този път е отишла твърде далеч — внезапно и уплашено отстъпи назад. Донал се опитваше да се овладее, ала сега го бе връхлетял истински пристъп — един от тези типично дорсайски изблици на ярост, които бе получил по наследство. Крайниците му изстинаха, той виждаше всичко с нежелана яснота, а умът му тиктакаше като някаква самостоятелна машина в най-далечните дълбини на съществото му. В този миг у него назряваше убийство. За миг той забалансира на острия му ръб.

— Сбогом, Ев — каза той.

Тя отстъпи с вдървени крака още една крачка назад, после втора, след това се извърна и избяга. Донал се обърна и видя насочените към него потресени погледи на околните.

Погледът му премина над тях като коса и хората се разпръснаха встрани. Тръгна напред през тях и излезе от залата сякаш беше сам-самичък в нея.

* * *

Когато вратата се отвори, той крачеше напред-назад в пълната изолация на маршалския кабинет и изразходваше с ходене адреналина, който се бе излял в него от главата до петите. Извърна се рязко като вълк, но това беше просто Лий.

— Да имате нужда от мен? — попита Лий.

Тези пет думи разрушиха магията. Напрежението в него внезапно се прекърши и Донал избухна в смях. Смя се толкова дълго и толкова високо, че очите на кобианеца първоначално се помрачиха от учудване, а после от нещо като страх.

— Не… не… Всичко е наред — изломоти най-накрая. Обикновено бе прекалено деликатен да докосва нехайно хората, но сега потупа Лий по рамото, за да го успокои — толкова злощастен изглеждаше жилестият ординарец. — Виж дали можеш да ми намериш нещо за пиене — някое дорсайско уиски.

Лий се обърна и излезе от кабинета. Върна се след секунди с една оформена като лале чаша, съдържаща може би стотина грама бронзово уиски. Донал го глътна, благодарен за пламтящото усещане в гърлото.

— Научи ли нещо за Уилям? — попита той и върна чашата на Лий.

Лий поклати глава.

— Не съм изненадан — промърмори Донал и се намръщи. — Да си виждал нейде АрДел Монтор — онзи нютънец, дето дойде с Уилям?

Лий кимна.

— Можеш ли да ми покажеш къде да го открия?

Лий отново кимна. Изведе Донал на терасата отвън, повървяха малко и през една открита стена влязоха в библиотеката. Там, в едно от малките сепаренца за четене, те намериха АрДел насаме с една бутилка и няколко книги.

— Благодаря, Лий — каза Донал.

Лий изчезна. Донал тръгна напред и седна до малката масичка в сепаренцето срещу АрДел и неговата бутилка.

— Поздравления — рече АрДел, като вдигна очи. По собствените му стандарти беше само леко пийнал. — Надявах се да поговоря с теб.

— Защо не дойде в стаята ми? — попита Донал.

— Не дойдох — АрДел напълни отново чашата си, огледа се за друга, но видя само една ваза с няколко дребни местни разновидности на лилиите. Изхвърли ги на пода, напълни вазата и вежливо я подаде на Донал.

— Не, благодаря — отсече Донал.

— Все пак я вземи — каза АрДел. — Много ми е неудобно да пия с човек, който не пие. Освен това ще е по-добре просто да можем да вдигаме наздравици — и внезапно се втренчи в Донал с един от своите неочаквани изблици на трезвост и проницателност. — Той отново започна.

— Уилям?

— Че кой друг? — АрДел отпи една глътка. — Но какво ще прави с Проджект Блейн? — АрДел поклати глава. — Ей това е мъж. И учен. Става за двамина от останалите нас. Не мога да си представя как той може да води Блейн за носа и въпреки това…

— За нещастие — изтъкна Донал, — всички ние сме привързани към деловата част на нашето съществуване чрез бюрократичните номерца в нашите договори. А Уилям блести именно в бизнеса.

— Но той просто не знае какво прави! — АрДел завъртя чашата в шепите си. — Вземи например мен. Защо ще иска да ме съсипе? Но го прави — и той внезапно се изхили. — Сега обаче съм му взел страха.

— Ти ли? — попита Донал. — Как?

АрДел почука бутилката с показалеца.

— С това. Бои се, че мога да се убия. Очевидно не го иска.

— А ще се убиеш ли? — запита безцеремонно Донал.

АрДел поклати глава.

— Не зная. Нима мога сега да престана? Това е от пет години. Започнах нарочно, за да го ядосам — дори не ми харесваше — също като на теб. Но сега си се чудя.

Той се наклони напред над масата.

— Виж какво ще ти кажа. Те, разбира се, могат да ме излекуват. Но ако го направят, дали ще ме бива? Математиката е прекрасно нещо. Прекрасно като изкуството. Поне така си я спомням: ала сега не съм сигурен. Изобщо вече не съм сигурен — той пак поклати глава. — Когато дойде време да захвърлиш това — и отново посочи бутилката, — имаш нужда от нещо, което да означава повече за теб. Не зная дали работата още означава нещо повече.

— Ами Уилям? — запита Донал.

— Да — бавно процеди АрДел, — за него не съм мислил. Това би могло да послужи. Тия дни смятам да разбера защо ми причинява това. А сетне…

— Според теб какво преследва? — запита Донал. — Имам предвид, по принцип?

— Кой знае? — АрДел вдигна ръце. — Бизнес. Повече бизнес. Договори — повече договори. Споразумения с всяко правителство, пръст във всяко гърне с мед. Това е нашият Уилям.

— Да — каза Донал. Отблъсна назад седалката си и се изправи.

— Седни — рече АрДел. — Спри и поговори. Никога не стоиш спокоен за повече от секунда-две. В името на миролюбието ти си единственият човек между звездите, с когото мога да приказвам, а не желаеш дори да приседнеш за малко.

— Съжалявам — отвърна Донал, — но има неща, които се налага да върша. Може би ще дойде и такъв ден, когато да можем да седнем и да поприказваме.

— Съмнявам се — промърмори АрДел. — Силно се съмнявам.

* * *

Донал го остави там, вторачен в бутилката.

Тръгна да търси маршала, но първия човек, когото срещна, бе Анеа. Тя стоеше сама на малък балкон и рееше поглед по залата под себе си с толкова уморено и в същото време копнеещо изражение на лицето, че Донал изведнъж се почувства дълбоко трогнат от него.

Приближи я, а тя се извърна при звука на стъпките му. Щом го видя обаче, изражението й се промени.

— Пак си ти — рече Анеа с не особено приветлив тон.

— Да — рязко отвърна Донал. — Мислех да те потърся по-късно, но това бе прекалено добра възможност, за да я пропусна.

— Прекалено добра?

— Имам предвид, че си сама… искам да кажа, че мога да разговарям с теб насаме — нетърпеливо обясни Донал.

Тя поклати глава.

— Ние нямаме за какво да говорим — рече тя.

— Не приказвай глупости — сряза я Донал. — Разбира се, че имаме — освен ако не си се отказала от битката си срещу Уилям.

— Нима! — думата изскочи от устните й и нейните очи насочиха зеления си огън към него. — Ти кой си въобразяваш, че си? — викна вбесена тя. — Кой изобщо ти е давал правото да коментираш моите действия?

— Аз съм донейде маранец по линия и на двете ми баби — каза той. — Може би заради това се чувствам отговорен спрямо теб.

— Не ти вярвам! — отсече тя. — Тоест за това, че си донейде маранец. Ти просто не можеш да бъдеш донейде маранец: такъв като теб, някакъв… — и тя се запъна, търсейки думата.

— Е? — Донал й се усмихна малко мрачно. — Някакъв какъв?

— А-а-а… наемник! — извика победоносно Анеа, открила в своето неразбиране на неговата природа най-подир думата, която да го уязви най-жестоко.

Той беше уязвен и разгневен, ала успя да го прикрие. Това момиче притежаваше способността да преминава през защитите му на най-детинско равнище — там, където един мъж като Уилям не би успял.

— За това изобщо да не те е грижа — рече Донал. — Въпросът ми се отнасяше за теб и за Уилям. Последния път, когато те видях, ти казах да не се опитваш да плетеш интриги срещу него. Ти последва ли съвета ми?

— Виж какво, положително не съм длъжна да ти отговоря на този въпрос — и очите й заблестяха насреща му. — И няма да го сторя.

— Значи — подхвана той и изведнъж направи едно прозрение за нея, което може би бе естествена компенсация за необичайната й чувствителност, станеше ли въпрос за него самия, — си ме послушала. Радвам се да го разбера — и се накани да си тръгне. — Сега ще те оставя.

— Чакай малко — извика тя. Той пак се извърна към нея. — Не съм го направила заради теб!

— Не си ли?

Учудващо, но очите й се поколебаха и се сведоха.

— Добре де! — каза Анеа. — Просто така се случи, че твоите идеи съвпаднаха с моите.

— О, в това, което ти казах, имаше здрав разум — отвърна й с нейните камъни Донал, — и ти, бидейки такава, каквато си, не е имало как да не го забележиш.

Тя пак го изгледа ядно.

— Така че той просто продължи… и сега съм обвързана с него за още десет години с допълнителни възможности за…

— Остави това на мен — предложи Донал.

Устата й се отвори.

— Ти! — възкликна тя и изумлението й бе тъй голямо, че думата прозвуча с тон на откровена слабост.

— Аз ще се погрижа.

— Ти! — викна тя и този път думата прозвуча съвършено различно. — Ти да се противопоставяш на човек като Уилям… — и Анеа изведнъж млъкна, като се извърна встрани. — Ох! — гневно изстреля тя. — Не зная защо ли те слушам, сякаш наистина ми казваш истината — след като те знам що за човек си.

— Изобщо нямаш представа що за човек съм! — озъби й се той, отново жегнат. — Откакто за пръв път ме видя, аз свърших някои работи.

— О, да, свърши — подхвърли тя. — Накара да застрелят един мъж и се престори, че бомбардираш една планета.

— Сбогом — каза уморено Донал и й обърна гръб. Излезе през вратата на малкия балкон, като изведнъж я заряза сама; без да съзнава, че я е оставил странно объркана и потресена, а не както тя очакваше — изпълнена със сиянието на справедливото възмущение и триумфа, след тази неочаквана среща.

Донал преброди останалата част от имението и най-накрая намери маршала пак в кабинета му — съвсем сам.

— Може ли да вляза, сър? — попита от прага.

— Разбира се, разбира се… — Галт вдигна очи от бюрото. — Заключи вратата след себе си. Нищо не съм сложил тук, но хората все нахълтват, като си мислят, че това е допълнителен салон. Не си ли задават въпроса защо, преди всичко, съм го обзавел без никакви удобни платформи или възглавници?

Донал заключи вратата и пресече голямото помещение към бюрото.

— Какво има, момче? — запита маршалът, като вдигна едрата си глава и внимателно изгледа Донал. — Задава ли се нещо?

— Доста работи — съгласи се Донал и се настани на голата платформа до бюрото, която Галт му посочи. — Мога ли да попитам, дали Уилям дойде тук тази вечер с намерение да проведе с вас някакъв делови разговор.

— Можеш да попиташ — отвърна Галт и облегна масивните си предмишници на бюрото, — но не зная защо е нужно да ти отговарям.

— Разбира се, че не е нужно — каза Донал. — Като предполагам обаче, че той го е направил, бих искал да кажа, че в този момент по мое мнение би било изключително неразумно да се върши какъвто и да било бизнес със Сета… и особено с Уилям от Сета.

— И защо мнението ти е такова? — запита Галт с ясно доловима ирония. Донал се поколеба.

— Сър — отвърна той след секунда, — бих искал да ви напомня, че бях прав на Хармония, бях прав за Нютън и е възможно да се окажа прав и сега.

* * *

За маршала това бе твърде голям хап нахалство, за да го преглътне, доколкото по същество изтъкваше факта, че щом Донал е бил прав на два пъти, то Галт пък на два пъти е грешил — първо в преценката си за Хю Килиън като за офицер с чувство за отговорност, и второ, в преценката си за причините за нютънската атака срещу Ориенте. Но ако Галт бе достатъчно дорсай, за да е докачлив на тема гордост, то беше и достатъчно дорсай да бъде честен, когато се налагаше.

— Добре — каза маршалът. — Уилям пристигна с делово предложение. Иска да поеме командването на голяма част от нашата излишна пехота — не за някаква конкретна кампания, а за преотстъпване на други работодатели. Войските ще си останат наши. Аз бях против, защото дойде ли се до предлагане на войски на външни пазари, ще се получи сякаш се конкурираме сами със себе си, но той ми доказа, че гаранцията, която е готов да заплати, ще компенсира с излишък всякакви евентуални наши загуби. Не можах да видя и как възнамерява сам да спечели от това, но той очевидно смята да тренира войниците в по-фини умения — от онези, чието създаване не е по възможностите на една-единствена планета — и да поддържа в готовност балансирана армия. А Господ знае, че Сета е достатъчно голяма, та Уилям да може да ги обучава във всичко, което си пожелае, пък и малко по-ниската й гравитация също няма да им навреди — имам предвид на нашите войски.

Маршалът извади лулата си от чекмеджето на бюрото и започна да я тъпче.

— Какви са ти възраженията? — запита той.

— Можете ли да бъдете сигурен, че войските няма да бъдат дадени под наем някому, който би могъл да ги използва срещу вас? — отвърна с въпрос Донал.

Дебелите пръсти на Галт изведнъж престанаха да пълнят лулата.

— Можем да настояваме за гаранции.

— Само че колко ще струват гаранциите в един такъв случай? — запита Донал. — Да речем, че човекът, който ви дава гаранциите — Уилям — не е човекът, който би могъл да поведе войските срещу вас. Ако изневиделица се окаже, че пренаетите фрайландски войски атакуват фрайландска земя, вие може и да спечелите гаранцията, но да загубите земята.

Галт се начумери.

— Продължавам да не виждам — избоботи, — по какъв начин това би могло да даде някакво предимство на Уилям.

— Би могло — рече Донал, — при положение че онова, което той ще спечели, ако фрайландци се бият срещу фрайландци, струва повече от гаранцията.

— И как би могло да стане това?

Донал се заколеба на ръба на личните си подозрения. После реши, че те все още не са достатъчно солидни, за да ги изложи пред маршала: всъщност това би могло дори да отслаби доводите му.

— Не зная — отвърна той. — Обаче си мисля, че ще бъде разумно да не се рискува.

— Ха! — изсумтя Галт и пръстите му пак захванаха да пълнят лулата. — Не на теб се налага да отхвърлиш предложението му… и да обосновеш отказа си пред Щаба и правителството.

— Аз не предлагам да му откажете окончателно — заяви Донал. — Предлагам само да не бързате да решавате. Кажете, че като сте обмислили сериозно въпроса, сте преценили, че настоящата ситуация не оправдава идеята Фрайланд да остане с недостатъчен брой бойни отряди. Вашата военна репутация е достатъчно добра, та никой да не постави отговора ви под съмнение.

— Да-а… — Галт пъхна лулата в устата си и умислено я запали, — мисля, че мога да действам въз основа на тая твоя препоръка. Знаеш ли, Донал, струва ми се, че ще е по-добре отсега нататък да останеш само мой помощник, така че да мога да се ползвам от удобството да разполагам с твоето мнение, единствено когато то ми потрябва.

Донал примигна.

— Съжалявам, сър — рече той, — но аз мислех да се преместя… ако ме освободите.

Веждите на Галт внезапно се събраха в храстче гъсти косми и той извади лулата от устата си.

— О-о — проточи с малко безучастен тон. — Амбициозен, а?

— Донякъде — отвърна Донал. — Но донякъде… ще ми е по-лесно да се противопоставям на Уилям като свободен агент.

Галт дълго и спокойно се вгледа в него.

— В името на небесата — рече, — каква е тази лична вендета срещу Уилям?

— Страх ме е от него — отговори Донал.

— Остави го на мира и той сигурно ще те остави на мира. Той има да пържи по-голяма риба… — Галт млъкна, тикна лулата в устата си и яко захапа мундщука.

— Опасявам се — тъжно заяви Донал, — че между звездите има някои хора, на които просто не им е писано да се оставят един друг на мира — и се изпъна в креслото си. — Значи ще прекратите моя договор, така ли?

— Няма да задържа никого против волята му — изръмжа маршалът. — Особено в критични обстоятелства. Къде смяташ да отидеш?

— Имам доста предложения — каза Донал. — Мисля обаче да приема предложението на Съвета на Обединените църкви на Хармония и Асоциация. Техният Върховен старей ми предложи поста на главнокомандващ на двете Дружествени.

— Старейшият Брайт? Че той прогонва всеки командир, у когото има и искрица независимост.

— Зная — отвърна Донал. — И точно по тази причина очаквам да засветя по-ярко. Това ще ми помогне да си изградя репутация.

— По дяволите — кротко изруга Галт. — Все премисляш, нали?

— Предполагам, че сте прав — малко потиснато призна Донал. — Така се получава, когато си роден с определена настройка на ума.