Гордън Диксън
Дорсай! (17)

Полумаранец

Оставаше интервюто със Сайона Свръзката. Докато се изкачваше по няколкото широки и ниски стъпала към комплекса — защото това не можеше да се нарече просто сграда или група сгради — приютяващ най-важния човек на двете Екзотични планети, Донал намери основателна причина да се позабавлява с начина, по който бе стигнал дотук.

Преди малко сред някакъв храсталак до входа към — може би имението? — бе срещнал висока сивоока жена и й бе обяснил повода да дойде.

— Върви направо — бе рекла жената и бе махнала в тази посока. — Ще го намериш.

Странното във всичко това беше, че Донал не се и усъмни, че ще го намери. И собствената му ирационална увереност бе погъделичкала странното му чувство за хумор.

Мина бавно по един облян в слънчева светлина коридор, който неусетно се разшири в градина без покрив, покрай пана и водни басейни с шарени рибки в тях, през една къща, която не бе съвсем къща, от една стая в друга, докато най-подир стигна до малък, вдълбан в земята вътрешен двор, покрит до половината с навес; в по-отдалечения му край под хвърлената от навеса сянка на малко късче трева, обградено от ниска каменна стена, седеше висок плешив мъж на неопределена възраст, загърнат в синя роба.

Донал слезе по трите стъпала, пресече вътрешния двор, изкачи отсрещните три стъпала и застана до високия седнал мъж.

— Сър — рече, — аз съм Донал Грейм.

Високият му махна с ръка да седне на тревата.

— Освен ако, разбира се, предпочиташ да седиш на стената — усмихна се оня. — Седенето с кръстосани крака не е за всекиго.

— Ни най-малко, сър — отвърна Донал и седна по същия начин.

— Добре — рече високият мъж и очевидно потъна в мисли, защото зарея поглед из двора.

Донал също се отпусна в очакване. Нещо в това място му навяваше вътрешно спокойствие. То сякаш го подканяше към медитация и — Донал нямаше никакви съмнения — вероятно бе хитроумно изградено и оформено именно с тази цел. Приседна по-удобно и остави ума си да броди, където му се иска; и стана така — нищо чудно — че той избра да се пошляе към мъжа до него.

Сайона Свръзката — това Донал бе научил още в училище — беше един от хората-институции, характерни за Екзотиките. Екзотиките бяха две планети, пълни със странни люде — странни, ако се съдеше по стандартите на останалата част на човечеството. Някои стигаха дотам да задават въпроса дали изобщо населяващите Мара и Култис хора са произлезли изцяло и единствено от човешката раса. Това обаче се предполагаше полу на шега, полу от суеверие. Честно казано, те си бяха човеци отвсякъде.

От друга страна обаче, почти всички екзотици бяха — както твърдяха те, по индивидуален избор — вегетарианци и привърженици на древната индуистка норма за ненасилието. Ала в добавка те се придържаха към още един кардинален принцип и това беше принципът за ненамесата. Вярваха, че върховното насилие се изразява в това една личност да натрапи на друга своята гледна точка — независимо от начина на натрапване. Въпреки това всички тия характеристики не бяха унищожили тяхната способност да се грижат за себе си. Ако тяхното верую бе да не упражняват насилие върху никого, друга също така охотно декларирана част от веруюто им гласеше, че на същото основание не трябва да се позволява на когото и да било да упражнява безпричинно насилие спрямо тях. Във война и в бизнес, чрез наемници и посредници те прекрасно успяваха да отстояват правата си.

Но, помисли си Донал, я да се върнем обратно към Сайона Свръзката и неговото място в културата на Екзотиките. Той бе една от характерните за обитателите на Екзотиките компенсации за техния по-различен начин на живот. Беше — по особен начин, който можеше да бъде почувстван напълно единствено от някой екзотик — определена част от техния живот, въплътена в личността на живо човешко същество. Също като Анеа, която — колкото и потресаващо нормална и женствена да беше — в очите на един екзотик представляваше в буквалния смисъл на думата Избраница на Култис. Анеа беше истинска изява на най-добрите селектирани у тях качества — живо произведение на изкуството, което те боготворяха. Нямаше никакво значение, че тя невинаги е радостна, че всъщност нейният живот трябваше да носи не по-малко, а може би и повече от нормалната човешка тъга, породена от ситуациите и съществуванието. Ето в този пункт повечето хора се заблуждаваха и не можеха да доловят каква е същината. Онова, което бе важно за екзотиците, бяха способностите, които бяха възпитали и тренирали у нея. Радваха се на нейната способност да живее, а не на живота, който действително водеше. Ценяха факта, че ако Анеа избере и има късмет, може да се наслаждава на живота.

Същото се отнасяше и до Сайона Свръзката. Единствено един екзотик можеше да проумее напълно до каква степен Сайона е истинската, демонстрирана в плът и кръв свръзка между техните два свята. В него бе въплътена способността за взаимно разбиране, за изразяване на общите чувства между хората…

* * *

Донал се сепна внезапно, защото Сайона му говореше. От известно време по-възрастният мъж приказваше със спокоен и равен тон и Донал бе оставил думите на Сайона да текат през ума му както водата на един поток тече между пръстите. Сега обаче бе изречено нещо, което го бе вкарало в пълно съзнание.

— … Защо не? — отвърна Донал. — Мислех си, че това е стандартна процедура с всеки командир, преди да го назначите.

Сайона се изхихика.

— Да подлагаме всеки нов командир на всички тези тестове и главоболия? — запита той. — Не, не. Ще ни излезе лошо име и никога няма да можем да наемем хората, които желаем.

— Аз доста се забавлявам с тестовете — каза без някаква задна мисъл Донал.

— Зная — кимна Сайона. — Един тест, в края на краищата, е форма на състезание, а ти по природа си състезател. Не, обикновено когато искаме военен, търсим — както всеки друг — военни доказателства и не отиваме по-нататък.

— В такъв случай значи подходът ви към мен е различен — подпита Донал, като се извърна да го погледне. Сайона отговори на погледа му със светлокафявите си очи, които подсказваха за хумор с бръчиците в техните ъгли.

— Е, ние не се интересуваме от теб просто като от командир — отговори Сайона. — Нали разбираш, става въпрос за твоите предци. Всъщност ти си полумаранец; и тези гени, дори когато не са доминиращи, представляват интерес за нас. Освен това ти самият представляваш интерес. Имаш изумителни възможности.

— Възможности за какво?

— За множество доста големи неща — каза Сайона сериозно. — Ние, разбира се, можем само да ги предугадим в резултатите от нашите тестове.

— Мога ли да попитам какви са тези големи неща? — попита Донал любопитно.

— Съжалявам, но не. Не мога да ти отговоря на това — отговори Сайона. — За теб така или иначе отговорите ще бъдат безсмислени, понеже човек не може да обясни нищо чрез собствената му терминология. Ето защо си помислих, че ще е добре да поговоря с теб. Интересува ме твоята философия.

— Философия? — разсмя се Донал. — Аз съм дорсай.

— Всеки човек, дори и дорсаите, всяко живо същество има своя собствена философия — стръкче трева, птица, бебе. Индивидуалната философия е нещо необходимо, тя е пробният камък, чрез който преценяваме собственото си съществувание. Освен това ти си само частично дорсай. Какво казва другата част?

Донал се намръщи.

— Не съм убеден, че другата част казва нещо — отвърна. — Аз съм войник. Наемник. Имам да върша работа и възнамерявам да я върша — винаги — по най-добрия начин, който ми е известен.

— Но отвъд това… — притисна го Сайона.

— Е, отвъд това… — Донал замлъкна все още начумерен. — Предполагам, че искам да виждам нещата да отиват на добре.

— Ти каза, че искаш да виждаш нещата да отиват на добре, а не че би желал да виждаш как нещата отиват на добре — Сайона внимателно го наблюдаваше. — Не придаваш ли някакво значение на това?

— Да искам? О-о… — Донал се разсмя. — Предполагам, че несъзнателно съм сбъркал. Предполагам, че съм имал предвид да ги карам да отиват на добре.

— Да — рече Сайона, но с такъв тон, че Донал не беше сигурен дали означава съгласие или не. — Ти си човек, който прави нещата, нали?

— Все някой трябва да бъде — каза Донал. — Вземи например цивилизованите светове… — и той внезапно замлъкна.

— Продължавай — каза Сайона.

* * *

— Исках да кажа, вземи цивилизацията. Помисли само колко малко време е минало, откакто първият балон се е издигнал във въздуха на Земята. Четиристотин години? Петстотин години? Нещо такова. И виж как оттогава насам сме се разпрострели и разцепили.

— И какво от това?

— Не ми харесва — каза Донал. — Като оставим настрана неефективността, струва ми се, че е нездравословно. Каква е ползата от технологичното развитие, ако ние просто сме се разцепили на толкова много фракции, всеки превъзнася своя собствен тип анормално мислене и се стреми да го разрои като пчели в кошер? Това не е прогрес.

— Ти си за прогреса?

Донал го изгледа.

— А ти не си ли?

— Предполагам — рече Сайона. — За определен вид прогрес. Моя вид прогрес. А твоят какъв е?

Донал се усмихна.

— Това искаше да чуеш, нали? Прав си. Струва ми се, че в края на краищата наистина имам своя философия. Желаеш ли да я чуеш?

— Моля — рече Сайона.

— Добре — каза Донал и огледа малката вкопана в земята градина. — Тя изглежда така: всеки човек е инструмент в своите собствени ръце. Човечеството е инструмент в неговите собствени ръце. Нашето най-голямо удовлетворение не идва от наградите за нашия труд, а от самата работа; и най-голямата ни отговорност е да заточваме и подобряваме инструмента, който сме ние самите, така че да го правим способен да се справя с по-големи дела — той се взря в Сайона. — Какво мислиш за това?

— Ще трябва да го обмисля — отговори Сайона. — Моята собствена гледна точка, разбира се, е малко по-различна. Аз разглеждам човека не толкова като постигащ нещо механизъм, а като възприемаща верига в подредбата на нещата. Бих казал, че ролята на индивида е не толкова да върши, колкото да бъде. Да осъзнава в пълна мяра истината, която вече е в него и по рождение е била в него — ако съм достатъчно ясен.

— Нирвана, противопоставена на Валхала, така ли? — подхвърли Донал с леко мрачновата усмивка. — Благодаря, аз предпочитам Валхала.

— Сигурен ли си — запита Сайона. — Сигурен ли си, че Нирвана за нищо не може да ти послужи.

— Съвсем сигурен — отвърна Донал.

— Натъжаваш ме — каза меланхолично Сайона. — Ние таяхме надежди.

— Надежди?

— Съществува — вдигна пръст Сайона, — тази възможност у теб — тази голяма възможност. Тя може да бъде упражнена само в една посока — в посоката, която ти избереш. Но свободата на избора е твоя. Тук има място за теб.

— С вас ли?

— Другите светове не знаят — начена Сайона, — какво започнахме да откриваме тук през последните стотина години. Ние все още тепърва започваме да работим с пеперудата, която съществува в обвързания с материята червей, какъвто е настоящият човешки род. За всеки, който има дарба за тази работа възможностите са огромни.

— И аз — каза Донал, — имам тази дарба?

— Да — отговори Сайона. — Донякъде в резултат от щастлив генетичен шанс, който в момента не ни е по силите да проумеем. Разбира се, ти ще трябва да бъдеш преобучен. Тази друга част от твоя характер, която в момента те ръководи, ще трябва да бъде пренастроена към хармонична интеграция с онази част, която ние смятаме за по-ценна.

Донал поклати глава.

* * *

— Ще има компенсации — каза Сайона с тъжен и едва ли не капризен тон — неща, които ще станат възможни за теб. Знаеш ли, че лично ти, например, си такъв човек, че би могъл да вървиш по въздуха, стига само да знаеш, че можеш?

Донал се изсмя.

— Аз съм съвсем сериозен — каза Сайона. — Опитай някой път да повярваш.

— Трудно мога да се опитам да повярвам нещо, в което инстинктивно не вярвам — възрази Донал. — Освен това туй няма отношение към въпроса. Аз съм войник.

— Но какъв странен войник — промърмори Сайона. — Войник, пълен със съчувствие, със своенравни фантазии и невероятни блянове. Самотник, който иска да бъде като всеки друг, но който открива, че човешката раса е конгломерат от странни и чужди създания, чиито изкълчени маниери той не е в състояние да разбере — и въпреки това притеснява другите, защото ги разбира прекалено добре.

И той отново спря погледа си върху лицето на Донал, което бе замръзнало и твърдо.

— Вашите тестове май наистина са много ефективни — каза Донал.

— Ефективни са — потвърди Сайона. — Само че не е нужно да ме гледаш така. Ние не можем да ги използваме като оръжие, за да те накараме да вършиш онова, което бихме искали да вършиш. Това би било тъй самоосакатяващо, че ще сведе до нула всички изгоди. Ние можем единствено да ти направим предложение — и той направи малка пауза. — Мога да ти кажа, че въз основа на нашите познания, можем да те уверим с доста голяма сигурност, че ако поемеш по нашия път, ще бъдеш щастлив.

— А ако не бъда? — Донал все още беше наежен. Сайона въздъхна.

— Ти си силен мъж — рече той. — Силата води до отговорност, а отговорността не обръща голямо внимание на щастието.

— Не мога да кажа, че ми е приятно да си представям как минавам през живота, драпайки за щастие — и Донал стана. — Във всеки случай благодаря за предложението. Оценявам комплимента, който съдържа.

— Не е никакъв комплимент да кажеш на една пеперуда, че тя е пеперуда и няма защо да пълзи по земята — подхвърли Сайона.

Донал вежливо склони глава.

— Сбогом — обърна се и направи няколко крачки до най-горното от ниските стъпала, които водеха надолу към вкопаната градина и извеждаха през нея към пътя, по който бе дошъл.

— Донал… — гласът на Сайона го спря. Той извърна глава и видя как Свръзката го следи с почти дяволито изражение. — Аз вярвам, че ти можеш да вървиш по въздуха — каза Сайона.

Донал се втренчи в него; изражението на другия обаче не се промени. Като се извърна, Донал пристъпи напред сякаш по равна земя — и за негово неизразимо изумление кракът му намери опора на същото равнище, без да бъде поддържан, на осем инча над следващото стъпало. Без да мисли защо го прави, Донал премести другия си крак напред в нищото. Направи още една крачка, и още една. Неподдържан, той премина по въздуха над вкопаната над земята градина до горното стъпало на отсрещната страна.

Като тръгна отново по твърда земя, той се обърна и погледна отсреща. Сайона все още го наблюдаваше, ала сега изражението му бе неразгадаемо. Донал се извърна и излезе от градината.

* * *

Много умислен, той се върна в квартирата си в Портсмут, маранския град, в който беше командната база на Екзотиките. Докато се добере до стаята си, тропичната маранска нощ бързо погълна града, но мекото осветление, включило се автоматично около и вътре във всички постройки чрез някакъв хитроумен номер, въпреки това не бе успяло да изтрие звездите на небето. Те светеха през отворената стена на Доналовата спалня.

Донал застана в центъра на спалнята, канейки се да се преоблече за първото си ядене за деня — той отново бе забравил да се нахрани в по-ранните часове — но изведнъж застана на място и се намръщи. Погледна леко куполообразния покрив на стаята, който се издигаше в най-високата си точка на около двайсетина стъпки над главата му. Начумери се още повече и се зае да рови из писалището си, докато не откри една самозапечатваща се капсула за сигнална лента. После с нея в ръката вдигна очи към тавана и направи една доста предпазлива стъпка над пода.

Кракът му стъпи и се задържа във въздуха. Донал се повдигна над пода. Бавно, стъпка по стъпка той се заизкачва нагоре в нищото към най-високата точка на тавана. Отвори капсулата и притисна самозапечатващите й се краища към тавана, а те залепнаха там. Той увисна за секунда във въздуха, втренчен в капсулата.

— Странно! — каза изведнъж той и също така изведнъж започна да пада. С инстинкта от дългите тренировки се сви в секундата на падането, приземи се на ръце и на крака, претърколи се и се изправи на нозе като гимнастик срещу по-отдалечената стена. Стана и невредим се изтръска — а после вдигна глава да погледне към тавана. Капсулата продължаваше да виси там.

Вдигна малкия апарат, привързан към китката му, и набра телефонния номер.

— Лий — рече той.

Отпусна ръка и зачака. След по-малко от минута Лий влезе в стаята. Донал посочи капсулата на тавана и запита:

— Какво е това?

Лий хвърли един поглед.

— Капсула за лента — учуден отговори той. — Искате ли да я сваля?

— Зарежи я — отвърна Донал. — Как, мислиш, е попаднала там?

— Някой шегаджия с платформа — отговори му Лий. — Искате ли да разбера кой?

— Не, няма значение — рече Донал. — Това е всичко.

Лий склони глава, за да покаже, че е разбрал, че е свободен.

Донал погледна още веднъж капсулата, сетне се обърна, бавно отиде до отворената стена на стаята си и се вгледа навън. Под него лежеше яркият килим на града. Над главата му висяха звездите. Повече от минута той ги гледа втренчено.

Внезапно се засмя — радостно и високо.

— Не, не — каза той на празната стая. — Аз съм дорсай!

Обърна гръб на гледката и пъргаво влезе, за да се облече за вечеря. С изненада откри колко гладен е бил всъщност.