Гордън Диксън
Дорсай! (16)

Военачалник II

Женев бар-Коулмейн беше, както бе изтъкнал Донал, командир на най-добрите пехотно-космически сили между звездите. Това се дължеше на факта, че екзотиците от Мара и Култис, макар и лично да не прибягваха до никакво насилие, бяха достатъчно мъдри да наемат най-доброто, що се отнася до военна сила. Самият Коулмейн бе един от най-острите военни умове на своето време заедно с Галт от Фрайланд, Камал на Дорсай, Айзък на Венера и този истински творец на отделни военни чудеса — Дом Йен, Върховният командир на самотния свят на Сета, където бе базовият офис на Уилям. Коулмейн си имаше своите тревоги (включително млада жена, която вече не се интересуваше от него) и своите недостатъци (той беше хазартен играч — и във военен, и във финансов смисъл), обаче нито в неговата интелигентност, която се бе приютила в черепа му, нито в неговото Разузнаване^[1], което бе установило главната си квартира в командната база на Мара, нямаше нищо сбъркано.

Следователно, той добре знаеше, че Дружествените светове се подготвят да се приземят на Зомбри в границите на три седмици от момента, когато решението да го сторят се бе превърнало в приет факт. Неговите шпиони го информираха точно за планираната дата на това приземяване; и съответно той самият си състави известни планове как да приветства нашествениците, когато те пристигнеха.

Основната идея беше да се изкопаят укрепени пунктове на самата Зомбри. Нападащите войски щяха да открият, че са скочили в гнездо на стършели. Междувременно корабите от флотата на Екзотиките щяха да кръжат в бойна готовност не много далеч оттам. Щом действията на повърхността на Зомбри започнеха, те щяха да се намесят и да изтикат космическите войски на нашественика далеч от корабите. Нападателите щяха да попаднат между два огъня: техните щурмови части нямаше да имат възможност да се окопаят, а корабите им щяха да бъдат лишени от онази поддръжка отдолу, която едни добре окопали се пехотни отряди биха могли да осигурят със своите базирани на луната тежки оръжия.

Работата по укрепените пунктове бе силно напреднала, когато един ден в командната база на Мара, Коулмейн излагаше последните си стратегически разработки пред своя генерален щаб. Наложи се неочаквано прекъсване, приело образа на един адютант, който се втурна в конферентната зала, без дори да поиска най-напред разрешение да влезе.

— Какво е това? — изръмжа Коулмейн, като вдигна поглед от представените планове, разположени пред него, и начумери смуглото си лице, което на шестдесет години бе достатъчно хубаво, за да му осигури компенсация за липсата на интерес у собствената му съпруга под формата на компания на други жени.

— Сър — започна адютантът, — Зомбри е нападната…

— Какво? — Коулмейн изведнъж скочи на крака заедно с останалите шефове от генералния щаб.

— Над двеста кораба, сър. Току-що получихме сигнала — гласът на адютанта леко предрезгавя — той бе все още в началото на двадесетте си години. — Нашите войници на Зомбри се бият с каквото имат на разположение…

— Бият се? — Коулмейн внезапно пристъпи към адютанта, сякаш се канеше да го държи лично отговорен за това. — Започнали са да приземяват щурмови отряди?

— Приземили са ги, сър.

— Колко?

— Не знаем, сър…

— Глупак! Колко кораба са влезли в атмосферата, за да пуснат войници?

— Нито един, сър — изпухтя адютантът. — Не са спуснали нито един човек. Всички кораби са се приземили.

* * *

За част от секундата в дългата конферентна зала и муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

— Да не искаш да ми кажеш — ревна Коулмейн, — че те са приземили на Зомбри двеста кораба първи клас?

— Да, сър — гласът на адютанта изтъня почти до писък. — Прочистват нашите сили там и се окопават…

Не му дадоха възможност да приключи. Коулмейн се извъртя като хала към своите патрулни командири и ръководители на бойните операции.

— Ад и проклятия! — прогърмя той. — Разузнаване!

— Сър? — отвърна един фрайландски офицер откъм средата на масата.

— Какво означава всичко туй?

— Сър… — и офицерът запъна. — Не зная как е станало. Последните доклади, които получих от Хармония преди три дена…

— По дяволите последните доклади. Искам всички кораби и всички хора, които можем да извадим в космоса за пет часа! Искам всички патрулни кораби от всички класове да се срещнат с всичко, което успеем да групираме над Зомбри, след десет часа! Шавайте!

Генералният щаб на Екзотиките се разшава.

Трябва да се отдаде дължимото на бойните сили, които Коулмейн командваше, загдето те въобще успяха да реагират на такива заповеди за толкова късо време, каквото са десет часа. Фактът, че осъществиха среща на близо четиристотин съда от всички класове, всеки от тях с почти пълния си състав екипаж и щурмови отряди, представляваше едно малко чудо.

На борда на флагманския кораб Коулмейн и неговите висши офицери оглеждаха луната, която плаваше под тях, в Контролното око на кораба. Допреди три часа отдолу пристигаха доклади за продължаващите сражения. Сега цареше пълно мълчание, което говореше красноречиво за пленени войски. В добавка наблюдателите съобщиха, че в допълнение към започнатите от отрядите на Екзотиките пробиви в кората на луната са се появили още сто и петдесет прясно изкопани входа.

— Този път ни паднаха — рече Коулмейн, — барабар с корабите.

Сега, след като първият шок от неочакваното разкритие бе отминал, той отново бе хладнокръвният и спокоен главнокомандващ. Дори бе имал достатъчно време да си отбележи наум да се срещне с този дорсай, Грейм. За един блестящ младок върховното командване винаги бе представлявало вкусна примамка; ала сега Грейм щеше да открие, че Съветът на обединените църкви е неудобен работодател… а неудобството да бъде в подчинена позиция — под командването на самия Коулмейн — щеше да бъде компенсирано от такава заплата, каквато екзотиците винаги бяха готови да платят. Що се отнасяше до изхода от съществуващата ситуация, Коулмейн не виждаше никакви истински основания за страх, а единствено за бързане. Сега вече беше съвсем очевидно, че въпросният Грейм е заложил всичко на един смел маньовър. Беше разчитал на изненадата, че ще кацне на луната и че преди подкрепленията на защитниците да пристигнат, ще се окопае тъй здраво, та цената на измъкването му оттам да стане непосилна.

Бе сбъркал единствено — и Коулмейн му отдаде пълна почит за всичко, освен за тази малка грешка — в недооценяването на времето, което щеше да бъде нужно на Коулмейн, за да сбере силите си за ответен удар. А дори и тази грешка беше простима. Никой от известните светове нямаше войска, която да би могла да се приготви за бой за по-малко от три пъти по-дълго време.

— Ще се спуснем — заяви Коулмейн, — до последния кораб и ще решим нещата с битка на луната — и той изгледа офицерите си един след друг. — Някакви забележки?

— Сър — обади се командирът на неговия Син патрул, — може би ще е по-добре да ги изчакаме тук?

— А не мислиш ли — добродушно възрази Коулмейн, — че те не биха дошли и не биха се окопали в нашата собствена система, ако не бяха напълно оборудвани да издържат достатъчно дълго, за да изградят такъв аванпост, който ние да не сме в състояние да превземем обратно? — и той поклати глава. — Времето за действие е сега, преди инфекцията да получи възможност да се задълбочи. Всички кораби — долу! Дори онези, на които няма щурмови отряди. Ще се бием с тях сякаш са наземни войски.

Неговият щаб отдаде чест и тръгна да изпълнява заповедите му.

* * *

Корабите от флотата на Екзотиките се спуснаха връз луната Зомбри като скакалци връз овощна градина. Коулмейн, който крачеше напред-назад из контролната зала на флагманския — а той се бе приземил заедно с останалите — се ухили, когато започнаха да пристигат доклади от укрепленията, набързо прочистени от дружествените войски, които ги бяха окупирали, или пък се бяха заровили с корабите си, а сега бързо се предаваха и започваха да се измъкват на повърхността от дълбоките шахти, които им бе осигурило тяхното минно оборудване. Войските на нашествениците се срутваха като картонени войничета и мнението на Коулмейн за техния командир, което при първите новини за нападението, се бе покачило рязко, сега определено започна да спада. Едно нещо беше да играеш смело, а съвсем друго — да играеш глупаво. От бойния дух и качеството на дружествените войски ставаше ясно, че в края на краищата, шансът изненадващата атака да успее, е бил малък. Този Грейм е трябвало да отдели малко повече време за обучаване на хората си, и доста по-малко за съчиняването на драматични действия. Какво друго, помисли си Коулмейн, можеш да очакваш от един млад командир, който за пръв път в живота си разполага с върховна власт?

Той се наслаждаваше на розоватия блясък на предвкусваната победа, когато изведнъж всичко се разби на пух и прах. Комуникаторът за дълбокия космос внезапно изпиука и изведнъж от контролното табло заговориха едновременно двама офицери:

— Сър, неидентифицирано обаждане от…

— Сър, кораби над нас…

Коулмейн, който наблюдаваше повърхността на Зомбри в Контролното око, рязко натисна всички клавиши и търсещата верига го издигна със замайващо въртене нагоре и към звездите, като спря рязко на пълно увеличение върху един кораб от първи клас, който несъмнено носеше белезите на дружествена конструкция и производство. Невярващ на очите си, Коулмейн разшири обхвата на търсенето и с един бърз мах откри още над двадесет подобни кораби в орбита около Зомбри — само в ограничения обзор на своето възпрепятствано от наземното си положение Око.

— Кой е това? — викна той, като се обърна към офицера, съобщил за обаждането.

— Сър… — гласът на офицера бе колебливо недоверчив, — той казва, че е Военачалник на Дружествените.

— Какво? — юмрукът на Коулмейн се стовари върху един бутон, разположен до контролните клавиши на Окото. Екранът на стената се включи и оттам го погледна жилест млад дорсай със странни очи с неопределен цвят.

— Грейм! — изрева Коулмейн, — каква е тази имитационна флота, с която се опитваш да ме блъфираш?

— Погледни още веднъж, командире — отвърна младежът. — Имитациите си разкопават пътя към повърхността близо до вас. Те са моите кораби от нисък клас. Защо мислиш, че е толкова лесно да бъдат превзети? Ето ги тук моите кораби от първи клас — тъкмо сто осемдесет и три.

Коулмейн шибна бутона и затъмни екрана. После се обърна към своите офицери край контролното табло.

— Докладвайте!

Офицерите обаче вече бяха заети с работа. Отвсякъде валяха потвърждения. Първите атакуващи кораби вече се бяха измъкнали от земята и се бе оказало, че това са кораби от нисък клас с обшивка около решетките за фазов преход, малко оръжия и още по-малко броня. Коулмейн отново се обърна към екрана, задейства го и видя Донал да го чака все в същата поза.

— След десет минути ще се вдигнем горе, за да те видим — обеща Коулмейн през зъби.

— Би трябвало да проявиш повече разум, командире — отговори Донал от екрана. — Твоите кораби дори не са се окопали. В момента те са лесни мишени и изобщо не са разположени в някакъв строй, така че да могат да се прикриват един друг, ако се опитат да скочат. Ако се опитате да се покатерите тук, можем да ви анихилираме, а докато си лежите така на земята, можем да ви направим на парчета. От гледна точка на запасите не сте оборудвани да се окопаете, а аз съм достатъчно добре информиран, че не са ви останали никакви сили, които да са достатъчно мощни, та да ни причинят някаква вреда — и той млъкна за малко. — Предлагам ти самият да се качиш тук с един-единствен кораб и да обсъдим условията на капитулацията.

Коулмейн застина, втренчен в екрана. Всъщност капитулацията нямаше алтернатива. Той не би бил командващ от този мащаб, ако не можеше да приеме факта. Най-накрая е неохота кимна.

— Идваме — рече и загаси екрана. После с леко приведени рамене излезе, за да вземе малката куриерска лодка, която бе прикрепена към флагманския кораб за негова лична употреба.

— В името на небесата — гласяха думите, с които поздрави Донал, когато най-подир се озова лице в лице с него на борда на дружествения флагмански кораб, — ти ме съсипа. След тази история ще бъда късметлия, ако на света на Данин ми дадат да командвам пет кораба от трети клас и един тендер.

Това не беше много далеч от истината.

* * *

Два дни по-късно Донал се върна на Хармония и докато пътуваше по улиците към Правителствения център, бе триумфално приветстван дори от най-отявлените фанатици на този свят. Когато отиде да докладва сам на Старейшия Брайт, обаче го очакваше по-различно посрещане.

Главата на Обединения съвет на църквите на Хармония и Асоциация вдигна мрачно очи, когато Донал влезе, все още облечен в своя боен комбинезон под скроеното като варел яке, което набързо бе наметнал за пътуването от космодрума насам. Платформата, на която бе пътувал, бе открита за възхитата на тълпите по целия път, а Хармония бе в студената есен на късата си година.

— Добър вечер, господа — каза Донал, поздравявайки не само Брайт, но и другите двама членове на Съвета, които седяха до него зад бюрото му. Двамината не отговориха. Донал не бе го и очаквал. Шефът тук беше Брайт. Брайт кимна на тримата въоръжени войници от местната елитна стража, които пазеха край вратата, и те излязоха, като затвориха вратата след себе си.

— Значи се върна — каза Старейшият.

Донал се усмихна.

— Да не очаквахте да ида някъде другаде? — попита дорсаят.

— Не е време за шеги! — масивната длан на Брайт се стовари с трясък върху бюрото. — Какво обяснение си ни приготвил за това безобразно твое поведение?

— Моля, Старейши! — гласът на Донал иззвънтя отразен от сивите стени на помещението с леко режеща нотка, която тримата никога по-рано не бяха долавяли и едва ли бяха очаквали именно в този случай. — Аз съм уверен в собствената си учтивост и добри маниери и не виждам никаква причина другите да не ми отговарят със същото. За какво говорите?

Брайт се изправи. Беше застанал — широко разкрачен и с приведени над гладката, почти отразяваща повърхност на сивото бюро рамене, като сходството му с бияч от бандитските квартали за миг надделя над сходството с Торквемада.

— Ти се върна при нас — процеди той бавно и остро, — и се преструваш, че не знаеш как си ни предал?

— Да съм ви предал? — Донал го изгледа с почти заплашително спокойствие. — Как така съм ви предал?

— Ние те изпратихме да свършиш дадена работа.

— Смятам, че я свърших — сухо отрони Донал. — Ти искаше наблюдателна кула над безбожниците. Искаше да имаш постоянна сграда на Зомбри, за да можеш да забележиш всеки евентуален кроеж на екзотиците да ви нападнат. Помниш, нали, че преди няколко дни те помолих да изложиш с ясни думи какво целиш? Ти съвсем изрично ми каза, че искаш именно това. Е, сега го имаш.

— Ти, изчадие на Сатаната! — избухна Брайт, като изведнъж престана да се контролира. — Наистина ли се правиш, че вярваш, че само това сме искали? Да не си мислиш, че помазаникът на Бога ще се поколебае на прага на безбожниците? — извърна се настрани и с големи крачки заобиколи бюрото, за да се изправи лице в лице с Донал. — Ти си ги имал в ръцете си и си поискал от тях единствено една невъоръжена наблюдателница на някаква гола луна. Държал си ги за гърлото и не си убил никой от тях, когато е трябвало да ги изтриеш от лицето на звездите — до последния кораб — до последния човек!

Млъкна и във внезапната тишина Донал долови скърцането на зъбите му.

— Колко ти платиха? — метна в лицето му Брайт.

Донал застина в неестествена неподвижност.

— Ще се престоря — каза той след малко, — че не съм чул тази последна забележка. Що се отнася до твоя въпрос защо съм поискал единствено наблюдателна станция, това бе всичко, което ти ми каза, че искаш. А колкото до това защо не съм ги изтрил от лицето на звездите, безпричинните убийства не са ми занаят. Нито пък ненужното прахосване на моите собствени бойци в преследване на безсмислени убийства — той се взря студено в очите на Брайт. — Това ме навежда на мисълта, че е трябвало да бъдеш малко по-откровен с мен, Старейши, за това, което желаеш. Всъщност ти си искал унищожението на военната мощ на Екзотиците, нали?

— Да — скръцна със зъби Брайт.

— И аз така си помислих — заяви Донал. — Само че на теб изобщо не ти хрумна, че ще се окажа достатъчно добър командир, за да съм в състояние да го постигна. Мисля — рече Донал и обходи с поглед и другите двама облечени в черно старци, — че сте попаднали в собствената си клопка, господа.

Поотпусна се и като се подсмихна, се обърна отново към Брайт:

— Има причини — започна, — поради които би било много неразумно от тактическа гледна точка Дружествените светове да пречупят гръбнака на Мара и Култис. Ако ми позволите да изнеса един малък урок по разположение на си…

— Ще трябва да дойдеш с по-добри отговори от тия, дето имаш! — избухна Брайт. — Освен ако не искаш да бъдеш съден за предателство към работодателя ти!

— Хайде бе! — разсмя се гръмко Донал.

* * *

Брайт се извъртя като фурия и закрачи през сивата стая. Като разтвори широко вратата, през която Донал бе влязъл, а те бяха излезли, той разкри зад нея тримата войници от елитната стража. Завъртя се назад, опъна ръка в цялата й дължина и с треперещ пръст посочи.

— Арестувайте този предател! — викна.

Стражите пристъпиха към Донал, но в същия момент, преди още някой от тях да успее да измине и една ръка разстояние към него, три слаби синкави лъча трасираха пътя си през разделящото ги пространство покрай Брайт, като оставиха остър мирис на йонизиран въздух след себе си. И тримата се строполиха.

Подобно на човек, зашеметен от удар изотзад, Брайт се вторачи в телата на тримата си стражи. Олюля се и се обърна, колкото да види как Донал затъква своя пистолет в кобура.

— Да не си мислиш, че съм толкова глупав да дойда тук невъоръжен? — запита Донал малко тъжно. — И да не би да си мислиш, че ще се оставя да ме арестуват? — той поклати глава. — Би трябвало да имаш достатъчно акъл да проумееш, че току-що ви спасих от вас самите.

И се вгледа в невярващите им физиономии.

— О, да — потвърди и махна с ръка към откритата стена в далечния край на кабинета. Вечерният бриз довя отвън шума на празнуващия град. — Там са по-добрите четиридесет процента от вашите бойни сили. Наемниците. А наемниците са признателни на един командир, който може да им даде победа с цената на почти нулеви жертви. Каква, мислите, щеше да бъде тяхната реакция, ако вие ме бяхте съдили за предателство, бяхте ме обявили за виновен и ме бяхте екзекутирали? — той млъкна, за да остави идеята да попие в умовете им. — Обмислете го, господа.

Закопча якето си и навъсено погледна тримата мъртви елитни стражи, а после пак се извърна към стареите.

— Смятам това за достатъчно основание за разтрогване на договора — заяви. — Можете да си намерите друг Военачалник.

Обърна се и тръгна към вратата. Когато минаваше през прага, Брайт викна подире му:

— Тогава иди при тях! Иди при безбожниците от Мара и Култис!

Донал спря и се извърна. Сетне замислено наклони глава.

— Благодаря, господине — рече. — Помни, идеята беше твоя.