Гордън Диксън
Дорсай! (13)

Подпатрулен командир II

Нютън никога нямаше да го забрави.

Над един свят, който по техническите си постижения отстъпваше единствено на Венера — а някои твърдяха, че дори не й отстъпва — над един свят, потънал в материален разкош, горделив със знанията си и самодоволно съзерцаващ многобройните си бойни единици, падна сянката на нашественика. В предишния миг неговите обитатели се чувстваха така сигурни зад обкръжаващия ги щит на техните деветдесет кораба в орбита, както бяха били винаги… а в следващия вражеските бойни кораби ги връхлетяха, правейки набези в небето на тяхната планета и пускайки бомби с… какво?

Не, Нютън никога нямаше да забрави. Но това дойде по-късно.

За мъжете в петте кораба онова, което имаше значение, беше тук и сега. Техният пръв набег над богатия свят отдолу едва ли им се видя нещо повече от поредното упражнение. Деветдесетте неприятелски кораба бяха там, а също и много други космически съдове. Всички те — или поне онези, които не бяха скрити зад тялото на планетата — бяха засечени от апаратурата на фрайландските кораби. Но нищо повече. Дори вторият набег мина почти без инциденти. Но когато водещият кораб на Донал изскочи от подпространството, за да започне третия, Нютън се бе разбръмчал като гнездо на разгневени стършели.

Когато отново нахлуха в пространството около планетата, потта се лееше като из ведро по лицето на Донал и напрежението не бе единствената причина за нея. Физическият потрес от петте фазови прехода вземаше своето. Насред атаката им техният белостенен малък свят, заключен в контролната зала, се разтресе от внезапна рязка вибрация, ала корабът продължи сякаш незасегнат, пусна второто си торпедо и се гмурна в безопасното убежище на шестия си фазов преход.

— Повреди? — обади се Донал и с изненада чу странно предрезгавелия си глас. Преглътна и отново запита с по-нормален и овладян тон: — Повреди?

— Повреди няма — отсечено съобщи откъм контролния пулт един офицер. — Близко попадение.

Донал обърна почти яростно очи към сцената в Окото. Появи се вторият кораб. Сетне третият. Четвъртият. Петият.

— Този път двойно по-дълго! — рязко заповяда Донал.

Кратка минута-две почивка и отново влудяващото усукване на фазовия преход.

Окото ненадейно смени увеличението и Донал мярна в него два нютънски кораба: единият в посока към планетата, другият в същата равнина и приблизително на шейсет градуса вдясно от линията на техния курс.

— Защита… — подхвана Донал, но оръдейните екипи не изчакаха заповедта. Бяха проследили мишената, а компютрите отдавна работеха с пълна мощ. Пред очите на Донал нютънският кораб, който беше отпред и в тяхната равнина, се разтвори като спукан балон на бавен каданс и сякаш падна встрани от тях.

… Още един фазов преход.

* * *

За секунда залата заплава пред помътения поглед на Донал. Той почувства моментно гадене и веднага след това чу как някой пред пулта се дере, но не успява да повърне. Избухна вътрешно и накара гнева си да се пребори с надигащата се от стомаха му вълна.

Всичко е в ума ти… Всичко е само в ума ти — той се бичуваше с тази мисъл като с ругатня. Залата се укроти; гаденето понамаля.

— Време е… — задъхано се обади Банерман откъм пулта. Донал примигна и се опита да се съсредоточи върху сцената в Окото. Противната миризма на собствената му пот дразнеше ноздрите му — или може би просто залата се бе просмукала с вонята на изпотените им тела?

В Окото видя, че от последния набег бяха излезли четири кораба. Докато гледаше, петият се появи сякаш с намигане.

— Още веднъж! — хрипливо нареди той. — Този път по-ниско.

Откъм пулта долетя приглушен, сякаш хлипащ звук, но Донал нарочно не обърна глава да види кой е.

Отново фазов преход.

Размазаното петно на планетата отдолу. Рязко разтърсване. Още едно.

Отново фазов преход.

Контролната зала — пълна с мъгла? Не — собствените му очи. Примигни. Не повръщай.

— Повреди?

Няма отговор.

— Повреди!

— Леко попадение. Кърмата. Запечатано е…

— Още веднъж.

— Капитане — гласът на Банерман, — не можем да повторим. Един от нашите кораби…

Провери в Окото. Изображенията танцуват и се люшкат — Да, само четири кораба.

— Кой?

— Мисля, че… — изпъшква Банерман, — Мендес.

— Още веднъж.

— Капитане, не можеш да искаш…

— Тогава ми осигурете радиовръзка.

Пауза.

— Чувате ли ме? Дайте ми радиовръзка.

— Радиовръзка… — гласът на някакъв офицер. — Имате връзка капитане.

— Добре. Тук е капитан Грейм — дрезгаво и пискливо. Нима това е неговият глас? — Търся доброволци — още един набег. Само доброволци. Който ще дойде, да се обади.

Дълга пауза.

— Плай дорсай!

— Плай Ел Ман!… Други?

— Сър… — Банерман, — другите два кораба не приемат.

Примигни към Окото. Фокусирай. Наистина. Два от трите кораба се отклоняват от курса.

— Значи само нашите два. Банерман?

— На вашите… — дрезгаво, — заповеди, сър.

— Извърши набега.

Пауза…

Фазов преход!

Планета, водовъртеж… шок… тъмнина.

Не можеш да припадаш сега…

— Изтегли кораба! — Пауза. — Банерман!

Немощен отговор:

— Да, сър…

ФАЗОВ ПРЕХОД

… Тъмнина…

* * *

— … Стани!

В главата на Донал — ръмжащ, остър, яден шепот. Той се чуди, затворил очи, откъде иде шепотът. Чува го още веднъж и още веднъж. Бавно проумява, че заповедта си я е дал сам.

Пребори се и отвори очи.

Контролната зала бе застинала като смъртта. В дълбините на Окото пред него при пълно увеличение се виждаха три миниатюрни очертанийца на кораби — разпилени надалеч един от друг. Несръчно заопипва с мъртви пръсти ремъците на скафандъра, които го привързваха към креслото. Един по един те се разпуснаха. Оттласна се от креслото и падна на колене на пода.

С олюляване и залитане се изправи на крака. Извърна се към петте кресла пред контролния пулт и се запрепъва към тях.

В четири от креслата Банерман и тримата му офицери бяха увиснали в безсъзнание. Третият офицер комай бе не просто в безсъзнание. Лицето му беше бяло като свещ и той като че ли не дишаше. И четиримата бяха повръщали.

В петото кресло, извит на дъга в коланите, висеше Лий. Не беше в безсъзнание. Когато Донал го приближи, очите му бяха широко отворени, а от ъгъла на устата на ординареца бе протекла струйка кръв. Явно бе опитвал да разкъса ремъците със сила, като безмозъчно животно, за да иде при Донал. И въпреки това очите му не бяха безумни, а само горяха с неестествена решимост. Когато Донал стигна до него, Лий се опита да проговори; за секунда обаче всичко, което успя да стори, бе да издаде задавен звук и от ъгъла на устата му изтече още малко кръв.

— Бре ли си? — изломоти най-накрая.

— Да — прохриптя Донал. — Само минута и ще те освободя. Какво е станало с устата ти?

— Ухапах си езика — неясно профъфли Лий. — Нищо ми няма.

Донал развърза последния ремък и като се протегна напред, разтвори устата на Лий с ръце. Наложи се да се напъне здравата, за да успее. Изтече още малко кръв, но сега вече можеше да погледне вътре. Единият ръб на езика на Лий — на три-четири сантиметра от върха — бе напълно отхапан.

— Не говори — нареди Донал. — Изобщо не използвай езика си, докато не ти го закърпят.

Лий кимна без никаква следа от чувство и тромаво се заизмъква от креслото.

Докато успее да стане, Донал успя да охлаби ремъците, които придържаха неподвижната фигура на Третия офицер. Извлече го от креслото и го положи на пода. Пулс не се долавяше. Просна го в цял ръст и опита да започне изкуствено дишане, ала още при първото усилие главата му се замая и бе принуден да спре. Бавно успя да се изправи и се зае да развързва ремъците на Банерман.

— Ако се чувстваш добре, освободи Втория — рече той на Лий. Кобианецът се заклатушка вдървено около Втория офицер и започна да го развързва.

С общи усилия двамата проснаха на пода тримата фрайландци и свалиха шлемовете им. Банерман и Вторият офицер взеха да дават признаци, че съзнанието им се възвръща и Донал ги остави, за да опита отново изкуствено дишане с Третия офицер. Ала когато докосна тялото му, откри, че то вече е взело да изстива.

Върна се обратно и се захвана с Първия офицер, който все още бе отпуснат и в безсъзнание. След малко Първият задиша дълбоко и по-равномерно, очите му се отвориха. Но по погледа му бе ясно, че нито вижда останалите, нито знае къде се намира. Бе се втренчил в командния пулт с празните очи на човек, който е силно дрогиран.

— Как се чувстваш? — запита Донал, Банерман. Фрайландският капитан изръмжа и направи опит да се повдигне на лакът. Донал му помогна и двамата с Лий успяха да го вдигнат — първо до седнало положение, после на колене и накрая — като използваха гърба на едно кресло, за да го придърпат нагоре — на крака.

От първия миг, в който отвори очи, Банерман повече не ги свали от контролния пулт. Сега, без да каже и дума, той мъчително се настани пак в креслото си и непохватно започна да натиска бутоните.

— Всички корабни секции — програчи в микрофона пред себе си. — Доклад.

Отговор не последва.

— Доклад! — каза Банерман. Показалецът му натисна един бутон и алармената камбана зазвънтя металически високо из целия кораб. Звукът стихна и от високоговорителя над главите им долетя немощен глас:

— Четвърта оръдейна секция докладва, както е заповядано, сър…

Битката над Нютън бе приключила.