Гордън Диксън
Дорсай! (12)

Подпатрулен командир

— Пет! — възкликна Донал. Имаше чувството, че нещо дребно е пролазило по гърба му. Откакто Лудроу му бе отказал първия път, той доста внимателно бе разработил какво би могло да се направи с Нютън и как един човек може да се залови с него. Планът му изискваше малка, компактна и без излишъци бойна група от тридесет кораба първи клас в триъгълна формация от три подпатрула по десет кораба всеки.

— Разбираш ли — заобяснява Лудроу, — въпросът не е колко съда мога да ти отделя. Дори при загубите, които понесохме, моят Син патрул наброява над седемдесет кораба първи клас, без да броим останалите. Въпросът е какви кораби мога да ти поверя за едно начинание, за което най-малко офицерите, но вероятно и всички войници ще разберат, че представлява мисия, която ще е напълно доброволна и ще бъде проведена тихомълком, когато Щабът ни загърби за миг. Капитаните на тези кораби до един са напълно лоялни лично към мен, иначе не бих ги подбрал.

Тук Лудроу най-после погледна Донал.

— Добре де — рече, — знам, че е невъзможно. Просто се съгласи с мен и можем да забравим цялата работа.

— Мога ли да разчитам на подчинение? — попита Донал.

— Това — отвърна Лудроу, — е единственото нещо, което мога да ти гарантирам.

— Ще се наложи да импровизирам — каза Донал. — Ще ида с тях, ще огледам обстановката и ще видя какво може да се направи.

— Съвсем откровено. В такъв случай е решено.

— Решено е — потвърди Донал.

— Тогава ела с мен — Лудроу се обърна и го поведе вън от кабинета по коридорите до един шлюз. От шлюза преминаха в малък куриерски кораб, който ги чакаше готов за полет: куриерският ги отведе до един кораб първи клас на петнайсетина минути път.

Въведоха го в голямата и сложна главна командна зала на кораба и Донал откри, че там го очакват петима старши капитани. Лудроу отговори на поздрава на един сивокос мъж с яко телосложение, който отдаде чест и се представи като капитан на кораба.

— Капитан Банерман — рече Лудроу, представяйки го на Донал, — капитан Грейм.

Донал умело прикри изненадата си. Подведен от общата насока на мислите си, беше забравил, че ще бъде необходимо да бъде повишен в чин. Едва ли можеш да поставиш една щабна свръзка с чин комендант да командва капитани на кораби първи клас.

— Господа — обърна се Лудроу към другите строеви офицери, — бях принуден да сформирам на бърза ръка една нова подпатрулна единица от вашите пет кораба. Капитан Грейм ще бъде вашият нов шеф. Ще изградите разузнавателна команда, за да свършите определена работа близо до самия център на космическата зона на неприятеля. Искам да подчертая, че правото на капитан Грейм да командва е неограничено. Ще се подчинявате на всички негови заповеди без въпроси. Сега, има ли някакви въпроси, които някой от вас би желал да зададе, преди той да поеме командването?

Петимата капитани не отрониха и дума.

— В такъв случай чудесно — Лудроу поведе Донал пред редицата. — Капитан Грейм, това е капитан Асеини.

— Имам честта — рече Донал, като се ръкува.

— Капитан Коул.

— Имам честта.

— Капитан Сукая-Мендес.

— На вашите услуги, капитане.

— Капитан Ел Ман.

— Имам честта — рече Донал. Едно нашарено с белези дорсайско лице в средата на тридесетте се взираше в него. — Струва ми се, че фамилното ви име ми е известно, капитане. Южния континент, близо до Тамлин, нали?

— Близо до Бриджворт, сър — отговори Ел Ман. — Чувал съм за рода Грейм.

Донал продължи нататък.

— И капитан Руоул.

— Имам честта.

— Е, добре — каза Лудроу и бързо отстъпи крачка назад. — Ще оставя командата във ваши ръце, капитан Грейм. Някакви специални припаси?

— Торпеда, сър — отвърна Донал.

— Ще накарам Оръжейната да се свърже с вас — заяви Лудроу и си тръгна.

Пет часа по-късно, натоварили няколкостотин допълнителни торпеда, петте подпатрулни кораба потеглиха за дълбокия космос. Донал искаше колкото се може по-скоро да се ометат от базата, на място, където естеството на тяхната експедиция да не може да бъде разкрито, а експедицията отменена. Заедно с торпедата бе пристигнал и Лий; Донал се бе сетил, че неговият ординарец е останал на борда на C4J. Лий бе прекарал битката много добре, привързан в неговия хамак в една секция на кораба, незасегната от удара, който бе проникнал до командната зала. Сега Донал имаше съвсем определени нареждания за него.

— Този път те искам с мен — рече. — Ще стоиш до мен. Силно се съмнявам, че може да ми потрябваш, но ако ми се наложи, искам да си ми пред очите.

— Там ще съм — безстрастно каза Лий.

Двамата разговаряха в каютата на патрулния командир, която сега бе предоставена на Донал. Донал тръгна към главната командна зала, Лий го последва. Когато Донал стигна до този нервен център на кораба, завари и тримата корабни офицери да изчисляват фазовия преход под надзора на Банерман.

— Сър! — каза Банерман, щом Донал влезе. Когато го погледна, Донал се сети за своя инструктор по математика в училище; внезапно и болезнено това му напомни за собствената му младост.

— Готови ли сме вече за преход? — попита Донал.

— След около две минути. Тъй като не посочихте някаква конкретна дестинация, компютърът не смята дълго. Просто направихме обичайните проверки, за да се уверим, че няма опасност да се сблъскаме с някакъв обект. Скок от четири светлинни години, сър.

— Добре — каза Донал. — Елате с мен, Банерман.

И тръгна към по-голямото и доста по-съвършено контролно Око, заемащо центъра на тази командна зала; после натисна клавишите. Сферата се изпълни с една сцена от библиотечния файл на кораба: бяло-зелена планета и две лунички плуваха в пространството, осветени от слънце тип GO.

— Портокалът и двете семки — подхвърли Банерман, разкривайки неприязънта на лишения от луна фрайландец към естествените планетни спътници.

— Да — рече Донал. — Нютън — и погледна Банерман. — Колко близо можем да го нацелим?

— Сър? — каза Банерман, като се извъртя да го погледне. Донал зачака, без да сваля очи от по-възрастния мъж. Очите на Банерман се отместиха и се сведоха към картината в Окото.

— Можем да излезем толкова близко, колкото искате, сър — отговори той. — Вижте, при скокове в дълбокия космос ни се налага да спираме, за да извършим известни наблюдения и да установим точно местоположението си, обаче точното местоположение на всяка цивилизована планета вече е установено. За да излезем на безопасно разстояние от тяхната защита, аз бих казал, сър, че…

— Не съм питал за безопасното разстояние от тяхната защита — тихо рече Донал. — Казах „колко близо“.

Банерман пак вдигна поглед. Лицето му не бе пребледняло, но сега в него имаше някаква решимост. Той гледа Донал няколко секунди.

— Колко близо? — повтори като ехо. — Два планетни диаметъра.

— Благодаря, капитане — каза Донал.

— Преход след десет секунди — обяви гласът на Първия офицер и започна обратно броене: — Девет секунди — осем — седем — шест — пет — четири — три — две — преход!

Направиха прехода.

— Така — продължи Донал, сякаш преходът изобщо не бе прекъсвал онова, което се бе наканил да изрече, — сега на това място, дето е тъй хубаво и празно, ще отработим един маньовър. Искам всички кораби да го упражняват. Бихте ли свикали капитанска среща, капитане?

Банерман отиде до командното табло и излъчи повикването. Петнадесет минути по-късно и след като освободиха всички младши офицери, капитаните се събраха насаме в командната зала на Банермановия кораб и Донал обясни какво си е наумил.

— На теория — начена той, — нашият патрул е просто на разузнавателна акция. В действителност ще се опитаме да симулираме атакуваща флотилия, която напада планетата Нютън.

Изчака минута, за да даде възможност тежестта на думите му да се вреже в умовете им, и продължи да обяснява намеренията си.

Трябваше да вкарат в контролните си инструменти една симулирана планета. После щяха да приближават тази планета, която трябваше да представлява Нютън, в случаен ред и от различни посоки — първо един кораб, сетне два заедно, после поредица от единични кораби и така нататък. На теория трябваше да излизат във фазовото пространство точно пред планетата, да изстрелват по едно или повече торпеда, да завършат пробега си покрай планетата и незабавно да излизат от фаза. Целта бе да симулират полагане на мрежа от експлозии, покриващи цялата повърхност на планетата.

Налагаше се обаче да има и една основна разлика. Торпедата им трябваше да експлодират значително преди външния пръстен на Нютъновите защитни орбити, сякаш са били предназначени просто да освободят някаква радиация или материал, планирани да паднат към планетата, разпръсквайки се по пътя си.

И още нещо: набезите им трябваше да се пресметнат във времето така, че групичката от петте редуващи се кораба да изглежда като голяма флотилия, заета с непрекъсната бомбардировка.

— Някакви предложения или забележки? — запита накрая Донал. Зад групичката, застанала насреща му, се виждаше Лий, който се бе подпрял на стената на командната зала и наблюдаваше капитаните с безизразни очи.

Никой не му отговори веднага; сетне Банерман подхвана изтежко, сякаш бе почувствал, че останалите са му прехвърлили неприятното задължение да бъде говорител на групата.

— Сър — рече той, — а шансовете за сблъскване?

— Доста високи, това го знам — отвърна Донал. — Особено с корабите-защитници. Само че на нас просто ни се налага да си опитаме късмета.

— Мога ли да попитам колко набега ще направим?

— Толкова — натърти Донал, — колкото можем да издържим — и без да бърза, изгледа един по един членовете на групата. — Искам да ме разберете, господа. Ще направим всичко възможно да избегнем пряката битка или случайните жертви. Тези неща обаче едва ли могат да бъдат избегнати, като се вземе предвид големият брой необходими набези.

— Колко набега имате предвид, капитане? — запита Сукая-Мендес.

— Не виждам — каза Донал, — как можем наистина да създадем илюзията за голяма флотилия, която участва в смазваща бомбардировка на един свят, при по-малко от два пълни часа непрекъснати облитания.

— Два часа! — възкликна Банерман. Групата инстинктивно измърмори.

— Сър, — продължи Банерман, — дори и при пет минути за набег при пет кораба това означава повече от два набега в час. Ако ги удвоим или ако дадем жертви, може да стигнем до четири набега в час. Това прави осем фазови прехода в час — шестнадесет за период от два часа. Сър, дори и да са дрогирани до ушите, хората на нашите кораби не могат да го понесат.

— Капитане, да знаете някой досега да се е опитвал? — попита Донал.

— Не, сър… — започна Банерман.

— Тогава откъде ни е известно, че това не може да се направи? — и Донал продължи, без да изчака отговор:

— Въпросът е, че това трябва да се направи. От вас се изисква единствено да управлявате корабите си и евентуално да изстрелвате по две торпеда. За това нямате нужда от всички хора, които биха ви трябвали, за да водите битка в обичайни условия. Ако някои от вашите хора се окажат непригодни за действие, правете преход с онези, които са ви останали.

— Плай дорсай! — промърмори белязаният Ел Ман и Донал хвърли поглед към него, благодарен колкото за подкрепата, толкова и за комплимента.

— Някой да иска да се оттегли? — твърдо попита Донал.

Групата отговори с бавен, но недвусмислен отрицателен ропот.

— Добре — Донал отстъпи крачка назад. — Тогава да се заемем с тренировъчните набези. Свободни сте, господа.

Той проследи с поглед как четиримата от другите кораби излизат от командната зала.

— Добре е да нахраните екипажите и да им дадете да си починат — рече Донал, като се обърна към Банерман. — И вие самият си починете. Аз също смятам да го сторя. Наредете да ми изпратят в каютата две порции.

— Сър — поклони се Банерман. Донал се обърна и напусна командната зала, следван като сянка от Лий. Кобианецът мълча, докато двамата влязоха в каютата си, но вътре вече изръмжа:

— Какво искаше да каже тоя с белязаното лице, като ви нарече плах?

— Плах? — извърна се изненадано Донал.

— Плах, плайх — нещо такова.

— Аха — усмихна се Донал на изражението на другия. — Лий, това не беше обида, а потупване по рамото. Той каза плай. Това означава нещо като-о… истински, чист, действителен.

Лий изсумтя, сетне кимна и заяви:

— Мисля, че можете да разчитате на него.

* * *

Храната пристигна — по един поднос за всеки от тях. Донал хапна малко и се опъна на койката. Изглежда заспа моментално, а когато се събуди от докосването на ръката на Лий до рамото му, знаеше, че е сънувал нещо, но какво именно, не можа да си спомни. Спомняше си единствено движението на неясни сенки, сякаш решението на някакъв сложен физически проблем, свел сам себе си до понятията за посока и маса, изведнъж някак си бе придобило плът.

— Учението вече ще започне — каза Лий.

— Благодаря, ординарец — рече автоматично Донал. Стана и се отправи към командната зала, отърсвайки се пътьом от унесеността на съня. Лий го последва, но Донал не осъзна това, докато кобианецът не пъхна в дланта му две малки бели таблетки.

— Лекарството — поясни Лий. Донал механично ги глътна. Застаналият до командното табло Банерман го видя да влиза, обърна се и тръгна да го пресрещне.

— Готови за първия тренировъчен набег, сър — рапортува той. — Откъде бихте желали да наблюдавате — по уредите или на Окото?

Донал хвърли един поглед и видя, че и на двете места има поставени столове.

— На Окото — отвърна. — Лий, ти можеш да вземеш другия стол, защото комай за теб няма стол.

— Капитане, вие…

— Зная, Банерман — рече Донал, — трябваше да спомена, че възнамерявам да взема ординареца си с мен. Съжалявам.

— Ни най-малко, сър — Банерман се отдалечи и се настани в собствения си стол, следван от Лий. Донал насочи вниманието си към Окото.

Петте кораба бяха подредени в една линия на хилядакилометрови интервали в дълбокия космос. Погледна стройната им индианска нишка и леко засили увеличението, така че въпреки разстоянието, което би направило и най-близкия кораб невидим, всички се появиха с подробностите, тъй като Окото ги представяше сякаш бяха осветени отвътре.

— Сър — подхвана Банерман и тихият му глас с лекота изпълни помещението, — нагласих едно превключване. Когато направим фазовия преход, тази библиотечна лента ще замени образа в Окото, тъй че ще можете да видите как ще изглежда в действителност нашето приближаване.

— Благодаря, капитане.

— Фазов преход след десет секунди…

Обратното броене затиктака като часовник. Последва усещането за фазов преход и изневиделица Донал се понесе близо над една планета — на има-няма петдесет хиляди километра над повърхността й. „Огън…“ и още веднъж „Огън…“ нареди високоговорителят от тавана на командната зала. Отново последна неописуемото унищожение и повторното преизграждане на тялото. Светът бе изчезнал и те се озоваха в дълбокия космос.

Донал загледа останалите четири кораба от редицата. Внезапно водещият изчезна. Останалите продължаваха да висят, без да помръднат. В контролната зала можеше да се чуе и муха. Секундите запълзяха, станаха минути. Минутите запълзяха. Изведнъж пред кораба на Банерман се появи другият.

Донал погледна към трите кораба отзад. Сега там бяха останали само два.

Набезите продължиха, докато всички кораби минаха по веднъж.

— Отново — заповяда Донал.

Повториха — нещата продължиха без засечка.

— Почивка — рече Донал, като стана от стола. — Капитане, съобщете на всички кораби да дадат половин час почивка на хората. Проверете дали всеки е нахранен, отпочинал и снабден с лекарства. Дайте на всички допълнителни дози, за да ги вземат, когато се наложи. След това бих искал да поговоря с вас на четири очи.

Щом изпълни тези заповеди, Банерман отиде при Донал, а той го отмъкна настрани.

— Как реагират хората? — попита той.

— Чудесно, капитане — отвърна Банерман и Донал с изненада долови истински ентусиазъм в гласа му. — Добри екипажи имаме. С високи звания и голям опит.

— Радвам се да го чуя — с благодарност каза Донал. — А сега… как е времевият интервал?

— Точно пет минути, сър — Банерман го загледа въпросително. — Можем леко да го съкратим или да го увеличим колкото искате.

— Не — заяви Донал. — Просто исках да зная. Имате ли бойно облекло за мен и моя ординарец?

— Изпратили са от склада.

Половината час мина бързо. Когато времето вече изтичаше и те се приготвиха да се привържат в столовете си, Донал погледна часовника на стената на командната зала. Показваше 23:10, уговореният половин час щеше да изтече в 23:12.

— Започнете в 23:15 — нареди той на Банерман. Съобщиха и на другите кораби. Облечени в бойни униформи, всички седяха в своите столове или на постовете си и чакаха. Донал почувства в устата си странен метален вкус, а по кожата му бавно започна да избива пот.

— Дайте ми радиовръзка с всички кораби — рече той. Последва няколкосекундна пауза и един Трети офицер се обади откъм командното табло:

— Свързахме ви, сър.

— Войници — започна Донал, — тук е капитан Грейм — и после млъкна. Не бе имал никаква идея какво да каже. Бе поискал радиовръзката импулсивно и за да отхвърли напрежението на последните няколко мига, което положително тежеше на другите не по-малко, отколкото на него. — Ще ви кажа само едно. Това е нещо, което Нютън никога няма да забрави. Желая късмет на всички ви. Това е всичко.

Даде знак на Третия офицер да го изключи и погледна часовника. Из целия кораб зазвънтя мек сигнал. Беше 23:15.