Гордън Диксън
Дорсай! (3)

Наемник

Донал изпъна рамене в тясното цивилно полуяке и огледа как му стои, отразено в огледалото на малката, като кутийка каюта. Огледалото му отвърна с изображението на почти напълно непознат човек — толкова го бяха променили трите къси седмици. Не че се различаваше кой знае колко, ала собствената му самооценка се бе променила. Така че не якето с испанска кройка, полепналата по кожата долна туника и тесните панталони, които изчезваха в също тъй черните, като останалия костюм ботуши, го караха да изглежда непознат в собствените си очи, а самото тяло вътре в дрехите.

Съпоставката с мъжете от другите светове бе изменила гледната му точка. Техният относително нисък ръст го правеше висок, мекотата им го правеше корав, нетренираните им тела — уравновесен и уверен. Докато пътуваше от Дорсай към Алфа Центавър и бе заобиколен от други пасажери дорсаи, не бе забелязал постепенната промяна. Едва когато на огромния терминал на Нютън го заобиколи шумната многохилядна тълпа, той внезапно се усети. И сега, като се прехвърли на друг кораб и потегли към Дружествените, очаквайки първата си вечеря на борда на луксозен лайнер, където вероятно нямаше да има други хора от неговия свят. Донал се проучваше в огледалото и се почувства изневиделица възмъжал.

Излезе от каютата, остави вратата да се заключи тихо след него и сви надясно по съвсем тесния коридор с метални стени и застоял въздух, миришещ на прах от килима под краката му. Тръгна мълчаливо към главния салон и през тежката херметична врата, която с присмукване се затвори след него, премина в коридора на следващата секция.

Прекрачи в кръстовището с малкия напречен коридор, който водеше надясно и наляво към тоалетните на предната секция и почти налетя върху стройно високо момиче с дълга до глезените синя рокля със строга и консервативна кройка. То стоеше край водното фонтанче насред кръстовището и бързо се отдръпна от пътя му, като леко си пое въздух и отстъпи заднешком към женската тоалетна. За секунда двамата се изгледаха, колебаейки се.

— Простете ми — рече Донал и направи две стъпки в предишната посока, но между тях и третата някакъв бърз импулс го накара да промени неочаквано решението си и той се върна назад.

— Ако не възразявате… — каза.

— О, извинете — и тя пак се дръпна заднешком от водното фонтанче. Той се наведе да пие; а когато вдигна глава от фонтанчето, отново я погледна право в лицето и осъзна какво го е накарало да се върне. Момичето беше изплашено; и онзи странен, тъмен океан от чувства, който се простираше зад неговата страннота, се бе раздвижил от привкуса на напълно осезаемия й страх.

Сега я видя — ясно и внезапно — отблизо. Беше по-възрастна, отколкото си бе помислил отначало — поне на двайсет и нещо. В нея обаче имаше някаква ясноока незрелост — белег, че цялата й красота ще разцъфне по-късно, далеч по-късно, отколкото при някоя обикновена жена. Сега тя все още не беше красива, просто изглеждаше здрава. Косата й беше светлокафява, на границата на кестеновото, очите й — широко отворени и толкова яснозелени, че когато тя напълно почувства интереса във втренчения му поглед, изчезнаха всички други багри от съзнанието му. Носът й бе тесен и прав, устата — малко широка, брадичката — твърда, а цялото й лице бе така идеално балансирано — лявата страна с дясната — че наподобяваше изкуствеността на творбата на някой скулптор.

— Да? — каза тя с леко конвулсивно поемане на въздух и той внезапно осъзна, че тя се е наежила заради него и безцеремонния начин, по който я изучава.

Той се намръщи. Мислите му загалопираха пред ситуацията, така че когато заговори, несъзнателно беше в средата, а не в началото на разговора, който бе провел наум.

— Разкажи ми за това — поиска Донал.

— На теб? — отвърна тя. Ръката й се плъзна към гърлото й над високата яка на роклята. Сетне, преди да заговори отново, ръката й се отпусна и част от сковаността й сякаш изтече навън. — О — рече тя. — Разбирам.

— Какво разбираш? — попита Донал малко остро, защото без да се усети бе възприел тона, с който през последните няколко години би се обърнал към някой младши кадет, ако го видеше, че се затруднява. — Ако искаш да ти помогна, ще трябва да ми кажеш какъв ти е проблемът.

— Да ти кажа…? — тя отчаяно се огледа наоколо, сякаш очакваше всеки миг някой да ги намери. — Откъде да знам, че си такъв, за какъвто се представяш?

* * *

За пръв път Донал обузда конете на галопиращата си преценка на положението и като се върна малко назад, откри, че е възможно момичето да не е доразбрало нещичко.

— Аз въобще не съм се представял за какъвто и да било — отговори той. — И всъщност… аз не съм такъв. Просто се случи да мина оттук и видях, че изглеждаш разтревожена за нещо. Предложих ти да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — очите й отново се разшириха, а лицето й изведнъж пребледня. — О, не… — промълви и се опита да мине покрай него. — Моля те, пусни ме да си ида. Моля те!

Той обаче не отстъпваше.

— Само преди секунда беше готова да приемеш помощ от някой като мен, стига той да може да представи доказателства за самоличността си — рече Донал. — Спокойно би могла да ми разкажеш и останалото.

Това прекрати опитите й да се измъкне. Тя застина и се извърна към него.

— Нищо не съм ти казвала.

— Единствено — иронично каза Донал, — че чакаш някого тук. Не го познаваш по лице, но предполагаш, че ще е мъж. И че не си сигурна в истинските му намерения, но много се боиш да не го изтървеш — той долови острата нотка в гласа си и се насили да я притъпи. — А също и че си много изплашена и нямаш много опит в онова, което вършиш в момента. Чрез логиката може да се стигне и по-надалеч.

Тя обаче вече се бе овладяла.

— Ще се дръпнеш ли от пътя ми, за да ме оставиш да мина? — попита хладнокръвно.

— Разглеждано логически, може да излезе, че си се забъркала в нещо незаконно — отвърна той.

Последната дума я порази като удар и тя клюмна; сетне обърна лице към стената и се облегна на нея.

— Какъв си ти? — сломено попита тя. — Да не са те пратили да ми поставиш клопка?

— Казах ти — рече Донал с леко раздразнение. — Не съм нищо друго, освен един минувач, който си помисли, че би могъл да помогне.

— О, не ти вярвам! — натърти тя, като извърна лице встрани. — Ако наистина си просто никой… ако никой не те е пратил… ще ме пуснеш да си ида. И забрави, че изобщо си ме срещал.

— Това не е много разумно — заяви Донал. — Ти очевидно се нуждаеш от помощ, а аз съм в състояние да ти я дам. Аз съм професионален войник. Дорсай.

— Ох — рече тя. Напрегнатостта й изчезна. Тя се поизправи и впи очи в неговите с поглед, в който му се стори, че забелязва известно презрение. — Един от ония.

— Да — потвърди той, а сетне се начумери. — Какво искаш да кажеш с това „един от ония“?

— Че разбирам — отговори тя. — Ти си наемник.

— Аз предпочитам термина професионален войник — каза той, като на свой ред се наежи.

— Важното е — продължи тя — че теб могат да те наемат.

Той усети как става хладен и гневен. Кимна с глава към нея и отстъпи назад, правейки й път.

— Грешката е моя — рече той и се обърна да си тръгне.

— Не, чакай малко — помоли тя. — След като зная какъв си, няма никаква причина да не те използвам и аз.

— Разбира се, че няма — потвърди Донал.

Тя пъхна ръка в една цепка на тясната си рокля, извади малък и дебел лист от някаква нагъната материя с отпечатан на него текст и го пъхна в ръката му.

— Погрижи се да го унищожиш — каза тя. — Ще ти платя… колкото е обикновената такса — очите й изведнъж се ококориха, като видя, че той разгъна онова, което държеше и започна да го чете. — Какво правиш? Кой ти каза да го четеш? Как смееш!

Пресегна се да докопа листа, ала Донал разсеяно я отбутна с ръка. Погледът му бързо зашари по формуляра, който му бе дала, и този път се ококориха неговите очи — щом видя факсимилния портрет върху формуляра — той беше на самото момиче.

— Анеа Марливана — прочете той. — Избраница на Култис.

— Е, и какво като съм Избраница? — избухна тя. — Какво от туй?

— Нищо друго — каза Донал, — освен дето очаквах в гените ти да има интелигентност.

Тя зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо друго, освен че си една от най-лошите глупачки, с които съм имал злощастието да се сблъскам — и той пъхна листа в джоба си. — Аз ще се погрижа за него.

— Ще се погрижиш? — лицето й пламна, а секунда по-късно се изкриви от ярост. — О, не ми харесваш! — викна тя. — Изобщо не ми харесваш!

Той я погледна малко тъжно.

— Ще започнеш — каза, — ако оцелееш достатъчно дълго — после се обърна и бутна вратата, през която бе дошъл само преди няколко минути.

— Но чакай малко — втурна се гласът й след него. — Къде ще те видя, след като се отървеш от него? Колко трябва да платя…

Той остави вратата, която се всмукна зад гърба му, да сложи точка на този неин въпрос… и на неговия отговор.

* * *

Върна се в каютата си, като пресече секцията, през която току-що бе минал. Щом се озова там и заключи вратата, прегледа малко по-внимателно документа, който тя му бе дала. Бе ни повече, ни по-малко петгодишен трудов договор — обществен договор за услугите й като компаньонка в антуража на Уилям — принц и председател на Съвета на същата тази тъй комерсиализирана планета Цета, която бе единственият обитаем свят, кръжащ около слънцето Тау Цета. Беше много либерален социален договор, тъй като не изискваше нищо повече от това тя да придружава Уилям, където той пожелае да отиде, и да му осигурява своето присъствие — в такива обществени и приемливо социални функции, които той би могъл да поиска от нея. Донал се изненада не толкова от либерализма на договора — една Избраница на Култис едва ли би се договорила да изпълнява каквито и да е освен най-деликатните морални и етични задължения — колкото от факта, че тя бе поискала от него да го унищожи.

Дори само това, че бе откраднала договора от своя работодател, бе достатъчно лошо. Нарушаването на клаузите му обаче бе безкрайно по-лошо и изискваше пълно възмездяване, а унищожаването на договорния документ се наказваше със смърт навсякъде, където имаше каквото и да било правителство. Туй момиче, помисли си Донал, трябва да е лудо.

Обаче — и точно тук се намесваше тънкият пръст на иронията — бидейки Избраница на Култис, тя просто не би могла да бъде луда, също както една маймуна не може да бъде слон. Точно обратното, в качеството си на краен продукт от многобройни най-внимателно подбирани предци на тази планета, където внимателният генетичен подбор и чудесиите на психологическите техники бяха нещо обичайно, тя би следвало да бъде със съвършено здрав разум. Вярно, че при първата им среща не бе впечатлила Донал с притежаването на нещо кой знай колко изключително, освен на самоубийствената й глупост. Това обаче беше въпрос, за който човек трябваше да погледне в архивите. А архивните документи щяха да потвърдят, че ако в цялата работа има нещо ненормално, то е самата ситуация, а не момичето, озовало се в нея.

Донал замислено прокара пръст по договора. Когато Анеа толкова настоятелно поиска от него да го унищожи, очевидно не бе имала никаква представа какво всъщност иска. Листът, който той държеше, и дори самите думи и подписи на него бяха съставни части на една-едничка гигантска молекула, която сама по себе си беше съвършено неунищожаема и не можеше да бъде променена или подправена по никакъв начин освен с цената на пълното й унищожение. Що се отнася пък до унищожаването й. Донал беше съвършено сигурен, че на борда на този кораб няма нищо, което по някакъв начин би могло да изгори, нареже, разтвори или изтрие договора. И самото му притежаване от всеки друг освен от Уилям, неговия законен собственик, бе все едно да държиш в ръцете собствената си присъда.

* * *

Мек звън на камбанка раздвижи въздуха в каютата му, обявявайки сервирането на ястие в главната зала. После камбанката иззвънтя още два пъти в знак, че това е третото от четирите хранения, разпределени през корабния „ден“. С договора в ръка Донал се полуизвърна към малкия отвор на процепа за отпадъци, който водеше надолу към главната пещ. Разбира се, пещта не бе в състояние да унищожи договора, но бе напълно възможно той да остане да лежи незабелязан там, докато корабът достигне назначението си и пасажерите му се разпръснат. След това Уилям трудно би могъл да открие дори и как той е попаднал в пещта. Донал поклати глава и пак пъхна договора в джоба си. Мотивите за тази му постъпка не бяха напълно ясни и за него самия. Изглежда пак се проявява тази моя странност, помисли той. Освен това си каза, че това изглежда доста мърляв начин да се справи с положението, в което момичето го беше натикало. За Донал бе много характерно вече да е забравил, че участието му в цялата тази ситуация е изцяло негово дело.

Той разглади с длани късото си яке, излезе от каютата и тръгна по дългия коридор през различните секции към главната зала. За момент лекото скупчване на вероятно тръгналите да вечерят пасажери пред тесния вход на залата го забави; и в този момент, като погледна над главите на хората отпред, Донал зърна дългата капитанска маса в другия край на залата и момичето. Анеа Марливана сред насядалите около нея.

Останалите й сътрапезници бяха един поразително красив млад офицер с армейски пагони — по вида му си личеше, че е фрайландец, и един доста небрежно облечен едър младеж, почти толкова едър, колкото фрайландецът, но с точно обратния на неговия военен вид; всъщност младежът се бе разпльоснал в платформата си сякаш бе пиян. И един спокоен, приятен на вид мъж в началото на средната възраст със стоманеносива коса. Петият човек на масата съвсем очевидно беше дорсай — масивен, възрастен мъж с униформата на фрайландски маршал. Видът на последния сътрапезник подтикна Донал към внезапна постъпка. Той рязко се промъкна през малкия възел хора, задръстили входа, и открито закрачи през залата към почетната маса. После протегна юмрука си към дорсайския маршал.

— Как сте, сър? — запита той. — Трябваше да ви се обадя, преди корабът да излети, но нямах време. Имам писмо за вас от моя баща, Ийчан Кан Грейм. Аз съм вторият му син, Донал.

Сините дорсайски очи, студени като речна вода, се повдигнаха изпод гъстите сиви вежди, за да го огледат. За част от секундата положението се колебаеше на везните на дорсайската гордост, като любопитството на възрастния човек уравновесяваше явното нахалство на Доналовата претенция за познанство. Сетне маршалът пое юмрука на Донал в якия си хват.

— Значи си е спомнил за Хендрик Галт, а? — усмихна се маршалът. — От години не съм получавал вест от Ийчан.

Донал усети как по гърба му премина лека студена тръпка на възбуда. От всички хора бе избрал да блъфира познанство с един от най-преуспелите дорсайски воини по онова време. Хендрик Галт, Първи маршал на Фрайланд.

— Той ви изпраща поздрави, сър — каза Донал, — и… но вероятно мога да ви донеса писмото след вечеря и сам да го прочетете.

— За всеки случай — каза маршалът, — да знаеш, че аз съм в деветнайсета кабина.

Донал продължаваше да стои прав. Статуквото едва ли можеше да се удължи още. Но помощта дойде — както Донал вътрешно бе очаквал да се случи — от по-далечния край на масата.

— Хендрик — каза сивокосият мъж с мек и приятен глас, — може би на твоя млад приятел ще му се понрави да похапне с нас, преди да го отведеш в каютата си?

— За мене ще е чест — каза Донал с недодялана прибързаност, придърпа свободната платформа пред себе си и седна връз нея, като същевременно кимна вежливо на останалата част от компанията. Очите на момичето му отвърнаха от оттатъшния край на масата. Бяха твърди и спокойни като вградени в скала диаманти.