Гордън Диксън
Дорсай! (8)

Ветеран

Веднага след като се добра до града с натикания в джоба си анулиран договор и почисти хотелската си стая, Донал слезе два етажа по-долу, за да посети маршал Хендрик Галт. Откри го и свърши с него известна работа, преди да си тръгне, за да направи второто си посещение — в друг хотел в противоположната част на града.

Хвана го яд, че щом обяви за присъствието си на комуникатора на вратата, почувства известна слабост в коленете. Наистина повечето хора биха оправдали тази му слабост. Уилям, принц на Цета, бе човек, когото малцина биха се осмелили да хванат за рогата; а въпреки всичко, което току-що бе изпитал на гърба си, Донал все още бе млад — много млад! — мъж. И така портиерът го покани и като си наложи най-спокойното си изражение, Донал закрачи към апартамента.

Също както предния път, когато Донал го бе видял, Уилям работеше на бюрото си. Това съвсем не бе превземка от негова страна и много хора сред звездите биха могли да го потвърдят. Рядко се случваше някой човек да постигне дори един-единствен път онова, което Уилям постигаше по отношение на бизнеса ден след ден, напълно рутинно. Донал се доближи до бюрото и кимна за поздрав. Уилям вдигна очи към него.

— Смаян съм, че те виждам — рече той.

— Наистина ли, сър? — запита Донал.

Без да отрони и дума, Уилям го гледа може би половин минута.

— Не правя често грешки — заяви. — Вероятно мога да се утешавам с мисълта, че когато направя, те се оказват също тъй големи, както успехите ми. Що за нечовешка броня имаш, млади момко, че си позволяваш отново да се появиш при мен?

— Може би е бронята на общественото мнение — отвърна Донал. — Напоследък се случи да съм пред очите на хората. Тия дни си извоювах нещо като име.

— Да — съгласи се Уилям. — Аз самият познавам този вид броня от личен опит.

— А и освен това — продължи Донал, — вие изпратихте да ме повикат.

— Да — и без никакво предупреждение на лицето на Уилям се изписа такова жестоко изражение, каквото Донал никога досега не бе виждал. — Как смееш! — злобно изръмжа по-възрастният мъж. — Как смееш!

— Сър — промълви Донал с каменно лице, — аз нямах никаква алтернатива.

— Нямал си алтернатива! Идваш при мен и имаш наглостта да кажеш „Нямах никаква алтернатива“?

— Да, сър — рече Донал.

С бързо и гъвкаво движение Уилям стана. Заобиколи с прокрадващи се стъпки бюрото и се изправи срещу Донал: очите му — леко вдигнати нагоре, за да се впият в очите на този висок млад дорсай.

— Взех те да следваш заповедите ми и нищо повече! — отряза той с леден глас. — А ти, какъвто си си фукляв герой, всичко провали.

— Сър?

— Да. „сър“. Малоумник от гората! Идиот! Кой ти каза да се счепкваш с Хю Килиън? Кой ти каза да предприемаш каквито и да било действия срещу него?

— Сър — повтори Донал. — Нямах никакъв избор.

— Нямал си избор? Как така си нямал избор?

— Моята команда беше команда от наемници — отговори Донал, без да трепне. — Комендант Килиън ни даде уверения в съответствие с Кодекса на наемниците. Уверенията му не само излязоха лъжливи, но и той самият заряза командата си на бойното гюле и на неприятелска територия. Непряко той бе отговорен за смъртта на повече от половината си хора. Като присъстващ там действащ офицер с най-висок чин аз нямах никаква друга възможност, освен да го арестувам и да го задържа, за да бъде съден.

— Съд на място.

— Така е според Кодекса, сър — и Донал направи малка пауза. — Съжалявам, че бе необходимо да го застреляме. Военният съд не ми остави никаква алтернатива.

— Пак ли? — ревна Уилям. — „Никакви алтернатива!“ Грейм, пространството между звездите не принадлежи на хора, които налитат само на „никакви алтернативи!“. — Той рязко се обърна, заобиколи бюрото си и седна.

— Добре — рече студено, но вече без никаква емоция, — махай се оттук — Донал се обърна и тръгна към вратата, а Уилям вдигна от бюрото лист хартия. — Остави си адреса на моя комуникатор — рече той. — Ще ти намеря служба на някой друг свят.

— Съжалявам, сър… — подхвана Донал.

Уилям вдигна поглед.

— Не ми хрумна, че можете още да се нуждаете от мен. Маршал Галт вече ми намери друга служба.

Дълго време Уилям го гледа. Очите му бяха студени като очите на базилиск.

— Разбирам — бавно отрони накрая. — Е, добре, Грейм, може би и в бъдеще ще си имаме работа един с друг.

— Надявам се, че ще имаме — подхвърли Донал и излезе. Но дори и след като затвори вратата след себе си, му се струваше, че усеща погледа на Уилям през цялата дебелина на стената.

Оставаше му да направи още едно посещение, преди да приключи със задълженията си на тази планета. Провери указателя в коридора и слезе един етаж по-долу.

Комуникаторът на вратата го покани да влезе при АрДел Монтор — едър и както винаги неспретнат и с поглед само леко разцентрован от пиене — го посрещна на половината път в антрето.

— Теб! — възкликна АрДел, щом Донал му обясни какво желае. — Теб тя няма да поиска да види — подгърби широките си рамене и погледна Донал; за секунда очите му се проясниха. От тях надзърна нещо тъжно и благо, но само колкото да бъде сменено с горчив присмех. — Но пък на старата лисица няма да й хареса. Ще попитам Анеа.

— Кажи й, че става дума за нещо, което тя трябва да знае — рече Донал.

— Точно това ще направя. Изчакай ме тук — и АрДел излезе.

След петнайсетина минути се върна.

— Трябва да се качиш — каза. — Апартамент 1890 — Донал тръгна към вратата. — Не мисля — подхвърли нютънианецът почти тъжно, — че някога пак ще се видим.

— Защо, може и да се срещнем — отговори Донал.

— Да — съгласи се АрДел и впери проникващ взор в Донал. — Може и да се срещнем. Като нищо може да се срещнем.

* * *

Донал излезе и се запъти към апартамент 1890. Комуникаторът го пусна да влезе. Анеа го очакваше — стройна и сякаш глътнала бастун, облечена в една от нейните дълги сини рокли с висока яка.

— Е? — рече тя. Донал я изгледа почти с печал.

— Наистина ме мразиш, нали? — попита.

— Ти го уби! — пламна тя.

— О, разбира се — и въпреки всичките си старания, раздразнението, което тя винаги съумяваше да предизвика у него, изплава на повърхността. — Наложи ми се — за твое собствено добро.

— За мое собствено добро!

Донал бръкна в джоба на туниката си и извади малък детектор. Той обаче не светеше. Като по чудо в този апартамент нямаше подслушвателни устройства. А сетне Донал си помисли: „Разбира се, все забравям каква е тя.“

— Чуй ме — рече той. — Ти си отлично подготвена чрез генна селекция и обучение да бъдеш Избраница — но не и да бъдеш нещо друго. Защо не можеш да проумееш, че междузвездните интриги не са лъжица за твоята уста?

— Междузвездните… за какво приказваш? — запита тя.

— О, я слез за малко на земята — каза той уморено и по хлапашки, както би казал каквото и да било, когато бе напуснал дома си. — Уилям е твой враг. Дотолкова го разбираш, само че не разбираш защо и по какъв начин, макар и да си мислиш, че ти е ясно. А и аз не го разбирам — призна той, — при все че имам едно хрумване. Само че начинът да се противопоставиш на Уилям не е като играеш неговата игра. Играй своята! Дръж се като Избраница на Култис. Като Избраница той не може и с пръст да те докосне.

— Ако — рече тя, — нямаш какво повече да кажеш…

— Добре — пристъпи той към нея, — тогава слушай. Уилям се опитваше да те компрометира. Килиън беше негово оръдие…

— Как смееш? — избухна тя.

— Как смея ли? — уморено повтори той. — Има ли някой в това междузвездно общество от откачени мъже и жени, дето да не знае тази фраза и да не ме замери с нея, щом ме види? Смея, понеже това е истината.

— Хю — налетя го тя, — беше фин, честен човек. Войник и джентълмен. А не някакъв… някакъв…

— Наемник? — подпита Донал. — Само че той си беше точно наемник.

— Беше офицер от кариерата — високомерно отвърна тя. — Има разлика.

— Няма никаква разлика — той поклати глава. — Само че ти туй не можеш да го проумееш. Наемник не значи непременно онази дума, която някой ти е вкарал в главата, като мръсна. Както и да е. Хю Килиън беше нещо много по-лошо от всяко прозвище, което ти да не разбираш достатъчно, за да поискаш да ми го прикачиш. Той беше глупак.

— О! — Анеа рязко му обърна гръб.

Той я хвана за лакътя и я обърна към себе си. Тя застина, потресена от изненада. Досега никога не й бе идвало на ум колко е силен. И внезапното осъзнаване на физическата й безпомощност в неговите ръце я разтърси и потресена тя мигом изпадна в необичайно мълчание.

— Тогава чуй истината — рече той. — Уилям те разлюшкваше пред очите на Килиън като скъпоценна награда. Подхранваше глупашката му надежда, че би могъл да притежава теб — Избраницата на Култис. Стори така, че да можеш да посетиш Хю онази нощ във Вярата Ще Възтържествува… да — добави, щом видя как зяпна тя, — зная за това. Видях те там заедно с него. Уилям се постара да си осигури стопроцентова сигурност, че Хю ще се срещне с теб, също както се постара да се увери, че ортодоксалните войници ще атакуват.

— Не вярвам, че… — успя да вметне тя.

— Не ставай глупачка и ти — грубо натърти Донал. — Как иначе мислиш, защо една превъзхождаща по численост група от елитните войски на ортодоксите ще вземе да нападне лагера точно в необходимия момент? На кои други войници освен на фанатизираните ортодокси може да се разчита, че няма да оставят и един човек от нашата част да се измъкне по живо, по здраво? Било е замислено от цялата тази патаклама да избяга само един човек — Хю Килиън, който след това е щял да се окаже в положение да заяви претенциите си на герой към теб. Виждаш ли колко струва твоето добро мнение?

— Хю не би могъл…

— Хю не можа! — прекъсна я Донал. — Както ти казах, той беше глупак. Глупак, но добър войник. На Уилям нищо друго не му е и трябвало. Знаел е, че Хю ще излезе достатъчно глупав, за да дойде да те види и достатъчно добър войник, за да не пожертва живота си, когато види, че командата му е унищожена, както ти казах той щеше да се върне сам — и то като герой.

— Само че ти си прозрял всичко! — отсече тя. — Какъв е твоят секрет? Подслушвателна линия до лагера на ортодоксите?

— Това определено се виждаше от ситуацията: командата — незащитена, комендантът глупашки си урежда любовна среща на бойното поле; така че нещо от рода на внезапно нападение просто беше неизбежно. Аз просто се запитах какви войски би трябвало да бъдат използвани и как могат да бъдат открити. Ортодоксалните части не ядат нищо друго освен местни растения, сготвени по тукашному. Миризмата на готвеното се просмуква в дрехите им. Всеки ветеран от някоя хармонийска кампания би бил способен да открие присъствието им по същия начин.

— Ако има достатъчно чувствителен нос. Ако знае къде да ги търси…

— Имаше само едно логично място…

— Във всеки случай — студено рече тя, — не става дума за това. Работата е там — и тя изневиделица избухна насреща му, — че Хю не е бил виновен. Ти сам го каза. Дори и според теб той е бил само глупак! И ти си наредил да го убият!

Той уморено въздъхна.

— Престъплението — заобяснява, — за което комендант Килиън беше екзекутиран, е, че е подвел хората си и ги е изоставил на неприятелска територия. За това той плати с живота си.

— Убиец! — каза тя. — Махай се!

— Ама… — объркан, той се втрещи в нея. — Аз току-що ти обясних.

— Нищо не си ми обяснил — възрази студено и от дистанция тя. — Не чух нищо друго освен цяла планина от лъжи, лъжи и пак лъжи за един мъж, на когото не си достоен и ботушите да чистиш. Сега ще се махнеш ли, или ще трябва да повикам охраната на хотела?

— Ти не вярваш…? — и той я загледа с широко отворени очи.

— Махай се — обърна му тя гръб. Донал се обърна като зашеметен, тръгна слепешката към вратата и излезе в коридора вцепенен, все още вървейки, той поклати глава като човек, който се е озовал в лош сън и не е способен да се събуди.

Какво бе това проклятие, дето тегнеше над него? Тя не лъжеше — просто не бе способна да го прави така успешно. Наистина бе изслушала обясненията му и… в нейните очи те не значеха нищо. Всичко бе така очевидно, така ясно — машинациите на Уилям, глупостта на Килиън. И тя не го бе видяла, дори когато Донал й го посочи. Тя, една Избраница на Култис.

Защо? Защо? Защо?

Терзан от демоните на неувереността в себе си и самотата, Донал пое надолу по коридора назад, към хотела на Галт.