Гордън Диксън
Дорсай! (18)

Протектор

Бойният командир на пехотните сили Иън Тен Грейм, този студен, мрачен мъж крачеше през външните кабинети на Протектора на Процион, стиснал личен и таен сигнал в големия си юмрук. В трите най-външни помещения никой не се изпречи на пътя му. Но в преддверието на личния кабинет на Протектора една частна секретарка в златистозелена щабна униформа има куража да промърмори, че Протекторът е наредил да не го безпокоят. Иън само я изгледа, натисна с длан ключалката на вратата към вътрешния кабинет и влезе.

Вътре откри Донал, застанал до една открита стена, облян в лъчите на пищната жълта слънчева светлина на Процион, да рее поглед над Портсмут, очевидно потънал в дълбок размисъл. Напоследък често го намираха в такава поза. Той вдигна очи при звука на приближаващите отмерени стъпки на Иън.

Шестте години военни и политически успехи бяха сложили своя неизбежен отпечатък върху лицето на Донал, отпечатък, който на слънчевата светлина лесно се забелязваше. На пръв поглед той изглеждаше малко по-възрастен от онзи млад мъж, който преди половин дузина години беше напуснал Дорсай. По-внимателното вглеждане обаче разкриваше, че той сега е малко по-тежък и дори малко по-висок. Това допълнително тегло обаче, колкото и незначително да беше, не бе успяло да промени чертите на лицето. По-скоро сега те бяха станали по-изразени, по-рязко очертани. Сега очите му изглеждаха малко по-дълбоко разположени; а навикът да командва — до степен, когато командването става несъзнателно — бе хвърлил невидима сянка върху веждите му, така че лицето му бе станало лице, на което хората се подчиняват без да размишляват, сякаш това е нещо естествено.

— Е? — рече той, когато Иън влезе.

— Завладели са Нова Земя — отвърна неговият чичо и му подаде сигналната лента. — Лично и тайно за теб от Галт.

Донал автоматично пое лентата и онази по-дълбока и по-прикрита част от него незабавно пое контрола над ума му. Ако шестте години бяха предизвикали известни промени в неговата личност и маниери, те бяха извършили още повече в същността на неговата натура. Шестте години командване, шестте години преценка и вземане на решения бяха разширили пътечката между неговия съзнаващ ум и онази тъмна, океанска част от него, чийто бездънни води плискаха всички известни брегове и множество все още неизвестни. Той беше постигнал нещо, което човек не можеше да назове споразумение, а по-скоро примирие, с източника на своята странност: беше го скрил добре от другите, но го бе приел за себе си за доброто на инструмента, който той поставяше в ръцете му. Информацията, която Иън току-що му беше донесъл, беше като поредното вълнение в сенчестите дълбини, лека вибрация, разпростираща се навън, за да повлияе на всичко, да се слее с всичко — и да изясни още повече огромния и неясен балет на целта и контрацелта, който се криеше зад действията на всичко живо, а за него самия бе призив за действие.

Бидейки Протектор на Процион, отговорен вече не само за защитата на Екзотиките, но и на двете по-малки населени планети на тази система — Сейнт Мери и Коби — от него се изискваше да действа. Но още по-важно беше, че самата му същност изискваше действия. Така че това, което се очакваше от него не бе нещо, което той гореше от желание да избегне. По-скоро бе задължение, ала добре дошло. Всъщност може би беше прекалено добре дошло — макар и непредвидено.

— Разбирам… — промърмори той, сетне повдигна лице към чичо си. — Галт ще има нужда от помощ. Би ли ми дал някои данни за разполагаемите сили. Иън?

Иън кимна и излезе също тъй студено и войнствено както бе влязъл.

* * *

Като остана сам, Донал не разпечата веднага сигналната лента. В момента не можеше да си припомни за какво бе размишлявал преди влизането на Иън, но видът на неговия чичо бе придал нова насока на мисълта му. Тези дни Иън изглеждаше добре — или поне толкова добре, колкото можеше да се очаква. Не му се отразяваше това, че живее самотно, рядко общува с другите командири с неговия ранг и отказва да се върне вкъщи на Дорсай — дори в кратка отпуска — за да види семейството си. Беше се посветил на своето задължение да обучава пехотата — и го правеше добре. Като изключим всичко това, останалото вършеше посвоему.

Маранските психиатри бяха обяснили на Донал, че от Иън не може да се очаква нещо повече. Бяха му го обяснили внимателно. Те можеха да излекуват един нормален ум, който е заболял. Лошото беше, че поне по отношение на неговата привързаност към собствения му брат близнак Иън не беше нормален. Нищо на този свят не можеше да замени онази част от него, която беше умряла заедно с Кенси — която всъщност е била Кенси — тъй като странната психологическа настройка на близнаците ги бе направила две половини на едно цяло.

— Твоят чичо продължава да живее — бяха обяснили психиатрите на Донал, — поради несъзнаваното си желание да се самонакаже, загдето е оставил своя брат да умре. Фактически той търси смъртта — ала това трябва да бъде някакъв странен вид смърт, който да включва в себе си унищожението на всичко, което има значение за него. „Ако дясната ти ръка те оскърбява, отрежи я.“ В своето неосъзнаване дуетът Иън-Кенси държи частта на Иън отговорна за случилото се и търси такова наказание, което да съответства на престъплението. Ето защо той продължава да практикува болезнената за него анормалност да стои жив. Нормалното за такава личност би било да умре или да направи така, че да го убият.

И точно това е причината — бяха заключили те, — той да отказва да види или да прави каквото и да било със своята жена или деца. При неговото неосъзнаване той долавя опасността да ги докара до унищожение заедно със самия себе си. Бихме те посъветвали да не го подтикваш да ги навести против неговата воля.

Донал въздъхна. Като размишляваше за това, сега му се виждаше странно, че сред хората, които се бяха събрали около него, всъщност нямаше нито един, който да бе дошъл заради славата, извоювана от Донал, или постовете, които той би могъл да им предложи. Ето го Иън, който бе дошъл, защото семейството го беше изпратило. Лий, който бе открил онова, което липсваше на собствената му непълноценна личност — и който би го последвал, дори ако Донал беше не Протектор на Порцион, а протектор на нищото. Ето го Лудроу, новия помощник-началник щаб на Донал, който бе дошъл при него не по собствена воля, а под натиска на жена си. Защото Лудроу най-накрая се бе оженил за Елвин Рай, племенницата на Галт, а тя не бе позволила дори женитбата й да възпрепятства нейния интерес към Донал. Ето го Женев бар-Коулмейн, който беше в екипа на Донал, защото Донал бе благороден и защото Коулмейн нямаше да намери нито едно друго място, което да заслужава неговите способности. И най-накрая ето го Галт, чието приятелство не беше породено от военен интерес, а по-скоро представляваше изпълнена с копнеж привързаност на един мъж, който никога не е имал син и който е видял в Донал неговия образ — макар всъщност да не беше съвсем честно да се брои и Галт, който беше далече оттук, тъй като все още беше маршал на Фрайланд.

И — в крещящо противоречие с всички останали — ето го Мор, човека, когото Донал най-много би искал да бъде на негова страна; ала чиято гордост го бе накарала да си намери място толкова далеч от своя преуспял по-млад брат, колкото бе възможно. В крайна сметка Мор бе започнал служба на Венера, където на открития пазар, процъфтяващ на тази технологична планета, неговият договор бе продаден на Сета; и сега той бе на заплата при врага на Донал, което щеше да изправи двамата братя един срещу друг, ако конфликтът най-накрая се разразеше.

Донал рязко се сепна. Напоследък тези депресивни пристъпи, които го обземаха, бяха зачестили — може би в резултат от дългите часове работа, с която, както откриваше, се беше затрупал. Той грубо разкъса сигнала от Галт.

* * *

Донал,

В този момент новините за Нова Земя вече ще са стигнали до теб. Превратът, който даде на правителството на Кйерли контрола над планетата, беше организиран с войски, осигурени от Сета. Никога не съм преставал да съм ти благодарен за твоя съвет да не даваме под наем наши отряди на Уилям. Само че тукашната ситуация не е добра. Ние ще се изправим пред същия вид вътрешна атака от страна на местните защитници на откритата борса за купуване и продаване на договори. Световете падат един по един в ръцете на манипулатори, сред които самият Уилям е не на последно място. Моля те, дай ни толкова бойни отряди, колкото можеш спокойно да отделиш.

Подготвя се всепланетарен форум, който ще се състои на Венера, за да обсъди признаването на новото правителство на Нова Земя. Те ще проявят достатъчно благоразумие да не те поканят; така или иначе, ела. Аз самият трябва да бъда там; а аз имам нужда от теб, дори и ти да нямаш други причини, които да те подтикват да дойдеш.

Хендрик Галт.

Маршал, Фрайланд

* * *

Донал кимна сам на себе си, но не се втурна незабавно в действие. Докато Галт реагираше след шока на внезапното откритие по отношение на ситуацията на Нова Земя, Донал виждаше единствено разбулването на нещо, което отдавна очакваше.

Шестнадесетте населени свята от осемте звездни системи от Слънцето до Алтаир оцеляваха благодарение на участието си в един комплекс от търгувани умения. Истината бе, че настоящата цивилизация бе прогресирала твърде много, за да може всяка планета да поддържа своя собствена система за обучение и да бъде в крак с прогреса в множеството необходими области. Защо да поддържаш хиляда посредствени училищни системи, когато е възможно да имаш петдесет наистина превъзходни и да търгуваш завършилите срещу обучените хора, от които се нуждаеш в другите области на знанието? Режийните разноски на такива системи бяха ужасяващи, броят на най-добрите във всяка област — по необходимост ограничен. Нещо повече, напредъкът беше по-ефективен, ако всички работещи в дадена област на знанието бяха в тясна връзка един с друг.

Системата изглеждаше крайно практична. Донал бе един от малцината мъже на своето време, който виждаше присъщите й недостатъци.

Неочакваният проблем в една такава подредба на нещата се съдържаше във въпроса доколко един обучен работник е индивид сам за себе си и доколко представлява късче собственост, принадлежащо на онзи, който в момента притежава договора му. Ако той е прекалено много индивид, бартерният обмен между световете се свежда до поредици от индивидуални преговори, а днес обществото не би могло да съществува по друг начин, освен на основата на комуналните нужди. Ако човек е в прекалено голяма степен късче собственост, тогава теренът е открит за манипулаторите — купувачите и продавачите на живо месо — за онези, които ще завладеят пазара на работна сила и ще третират човечеството като добитък за своя собствена изгода.

За световете между звездите този въпрос все още беше предмет на спор. „Стегнатите“ общества като например технологичните светове от така наречената група на Венера — самата Венера, Нютън и Касида — както и фанатизираните светове на Хармония и Асоциация, и Коби, която бе управлявана от нещо, което може да се класифицира като тайно престъпно общество — винаги бяха отдавали предпочитанията си на възгледа за собственост пред възгледа за индивида. „Свободните“ общества като републиканските светове на старата Земя и Марс, Екзотиките — Мара и Култис — и яростно индивидуалистичното общество на Дорсай, се придържаха към индивидуалното решение на въпроса. Помежду тях се намираха заелите междинна позиция светове — тези със силно централизирано управление като Фрайланд и Нова Земя, търгуващият свят на Сета, демократичната теокрация на Сейнт Мери и пионерската, много слабо населена рибарска планета от света на Данин, управлявана от кооперативното общество, известно под името Корбел.

В „затегнатите“ общества от много години съществуваха тържища за обмен на договори. Ако в договора му не бе вписана специална забраняваща клауза, човек можеше да установи, че без никакво уведомление е продаден на съвсем различен работодател — напълно възможно на съвършено друг свят. За едно автократично правителство предимствата на подобно тържище бяха очевидни, доколкото самото правителство беше в положение да контролира пазара чрез своите огромни нужди и ресурси, на които никой отделен индивид не би могъл да се надява да съперничи. На един „свободен“ свят, чието правителство биваше възпрепятствано от собствената си вградена система, пречеща му да не се възползва от противопоставянето на индивидуалните работодатели, пазарът на работната сила беше отворен за остри атаки не само от страна на отделни личности, но и на други правителства.

По този начин всяка спогодба между два свята за установяване на реципрочен отворен пазар, действаше изцяло в полза на „по-затегнатото“ от двете правителства — и неизбежно довеждаше до това „по-стегнатото“ правителство да спечели лъвския дял от талантите, които можеха да се намерят на двата свята.

Следователно това създаваше основа за неизбежния конфликт, който вече от петдесетина години нагряваше между двете съвършено различни системи — кой да контролира онова, което по същество представляваше жизнения сок на човешката раса — нейните обучени умове. Всъщност, мислеше си Донал, докато стоеше край откритата стена, конфликтът в момента е налице. Той съществуваше още в онзи ден, когато бе стъпил на борда на кораба, на който щеше да срещне Галт, Уилям и Анеа, Избраницата на Култис. Постановката на последната битка вече бе започнала зад сцената и неговата собствена роля в тази битка бе подготвена и го очакваше.

Той отиде до бюрото си и натисна един клавиш, а след това заговори в решетката.

— Искам всички началник-щабове да дойдат тук незабавно — каза той. — За конференция на най-високо равнище.

Махна пръста си от клавиша и седна на бюрото. Трябваше да се свършат много неща.