Гордън Диксън
Дорсай! (7)

Отряден командир II

Името на отряден командир Грейм бе максимално опорочено.

Трета команда или поне онази част от нея, която се бе окопала край селото, не си даваше много зор да скрие тоя факт от него. Ако той бе показал и с най-дребното нещо, че е чувствителен към тяхното мнение, те изобщо не биха си давали зор. Само че в пълното му безразличие към тяхното отношение имаше нещо, дето възпираше явното им презрение. При все това сто и петдесетте мъже, които той бе принудил да подходят към селото с пълна екипировка и да положат максимални усилия за сигурност, както и другите триста мъже, които бяха се добрали дотук много по-небрежно и лесно и сега се смятаха за късметлии, че не служат под командата на такъв офицер, бяха на едно и също мнение за Донал, а то бе крайно отрицателно! Има само едно нещо, което ветераните мразят повече от това да се потят ненужно в някой гарнизон — да ги накарат да се потят ненужно в бойна обстановка. Беше плъзнал слух, че работата него ден ще е като неделна разходка. И тя се оказа неделна разходка — освен за ония, които служеха под командата на един млад-зелен дорсайски офицер на име Грейм. Те не бяха особено щастливи.

Заедно със здрача, тъй като залезът гаснеше през обраслите като храсти клонаци на дърветата, които представляваха местната мутантна вариоформа на земно иглолистно, докарано тук по време на тераформирането на планетата, пристигна един куриер от Хю, който се намираше в командния щаб, разположен точно отвъд близкия до неприятеля край на селото. Куриерът откри Донал настанил се върху един паднал ствол да изучава картата на местността.

— Сигнал от Бойния щаб — рече куриерът, като клекна до ствола.

— Стани — тихо рече Донал. Куриерът стана. — Сега кажи какъв е сигналът.

— До утре сутрин Втора и Трета команди няма да се придвижват — намусено съобщи куриерът.

— Сигналът е приет — заяви Донал и го отпрати с ръка. Куриерът се обърна и бързо се отдалечи, готов да даде на останалите редници и сержанти още един пример какъв задръстеняк е новият офицер.

Като остана сам, Донал продължи да проучва картата, докато все още имаше някаква светлина. Щом стана съвсем тъмно, той отмести картата, извади от джоба си малка черна свирка и свирна да извика старши отдельонния с най-висок чин.

След малко на фона на едва различимото зад върховете на дърветата небе се замержеля една кльощава фигура.

— Мърфи, сър. Разрешете да остана — чу се гласът на старши отдельонния.

— Остани… — рече Донал. — Разставени ли са всички постове, старши?

— Да, сър — в гласа на Мърфи не се долавяше никаква интонация.

— Добре. Искам да са нащрек по всяко време. Сега, Мърфи…

— Да, сър?

— Имаме ли в отряда някой с добър усет за миризми?

— Миризми ли, сър?

Донал просто зачака.

— Ами, сър — отрони най-подир Мърфи, — имаме Лий. Той на практика е израснал в мините, където на човек му се налага да има добър усет към миризмите. Става дума за мините на Коби, отряден командир.

— Вече предположих, че имаш предвид тях — сухо заяви Донал. — Би ли довел Лий тук?

Мърфи извади собствената си свирка и свирна за старши отдельонния на Трето отделение. Двамата зачакаха.

— Той е нейде из лагера, нали? — попита след малко Донал. — Искам всички, които не са на пост, да бъдат на не повече от една свирка разстояние.

— Да, сър — рече Мърфи. — След минута ще е тук. Той знае, че аз го викам. Всяка свирка звучи малко по-различно, така че след някое време човек започва да ги разпознава, сър.

— Отдельонен — скастри го Донал, — ще ти бъда задължен, ако не изпитваш нужда все да ми обясняваш неща, които вече знам.

— Да, сър — подчини се Мърфи и утихна.

В мрака се открои друга сянка.

— Какво има, Мърфи? — произнесе гласът на Лий.

— Аз исках да те видя — обади се Донал, преди старши отдельонният да успее да отговори. — Мърфи разправя, че си имал добър усет за миризми.

— Доста добре се справям — потвърди Лий.

— Сър!

— Доста добре се справям, сър.

— Добре — каза Донал. — Я погледнете тази карта. Гледайте внимателно. Сега ще светна — и той включи едно малко фенерче, като го прикри с ръка. Картата се появи, просната на дънера пред тях. — Вижте тук — посочи Донал. — На три километра в тази посока. Знаете ли какво е това?

— Малка долина — отвърна Мърфи. — Доста далеч от нашите постове.

— Ще идем там — заяви Донал. Светлината угасна и той се надигна от ствола.

— Ще идем? Ние ли, сър? — настигна го гласът на Лий.

— И тримата — потвърди Донал, — хайде, тръгвайте — и със сигурна крачка ги поведе в тъмнината.

* * *

Докато вървеше през гората, със задоволство установи, че двамата отдельонни се движат в мрака почти тъй уверено като него самия. Малко повече от миля вървяха бавно, но предпазливо, а сетне усетиха, как земята под нозете им започва постепенно да се издига.

— Чудесно. Пълзешком и без бързане — тихо нареди Донал. Тримата мъже се проснаха по корем и тихо и умело запълзяха към билото на склона. Това им отне половин час: но пък накрая се озоваха легнали един до друг току под ръба на хребета и се взряха в черната като кладенец малка и добре скрита долинка под тях. Донал потупа Лий по рамото и когато онзи извърна лице към него в мрачината, Донал докосна носа си, посочи към долината и направи гримаса, че трябва да души. Лий обърна лице към долината и няколко минути лежа в това положение. Отстрани изглеждаше, че не прави нищо, ала накрая отново погледна към Донал и кимна. Донал им направи знак да потеглят обратно надолу по склона.

Донал не зададе никакъв въпрос, а и двамата отдельонни не проявиха инициатива, чак докато и тримата не се озоваха без проблеми зад линията на собствените им постове. Тогава Донал се извърна към Лий:

— Е, отдельонен — подхвана той, — какво помириса?

Лий се поколеба. Когато отвърна, в гласа му се долавяше озадаченост.

— Не знам, сър — отвърна. — Нещо… като че ли кисело. Едва го подуших.

— Само туй ли можеш да кажеш? — заразпитва го Донал. — Нещо кисело?

— Не знам, сър — повтори Лий. — Носът ми си го бива доста, отряден… Всъщност — и в гласа му се прокрадна войнствена нотка, — имам адски добър нос. Никога по-рано не съм помирисвал нещо подобно. Иначе щях да се сетя.

— Някой от вас двамата да е имал по-рано договор на тази планета?

— Не — рече Лий.

— Не, сър — отвърна Мърфи.

— Ясно — отсече Донал. Бяха стигнали до същия онзи ствол, откъдето бяха тръгнали преди малко по-малко от три часа. — Е добре, това е всичко. Благодаря ви, отдельонни — и пак седна на ствола. Другите двама се поколебаха за миг; сетне си тръгнаха заедно.

Щом остана насаме, Донал отново направи справка с картата и известно време поседя в размисъл. После стана, издири Мърфи и му нареди да поеме отряда и да стои буден, защото самият той отивал в командния щаб. После потегли.

* * *

Командният щаб представляваше затъмнителна черупка, в която се намираха един сънлив ординарец, един картоскоп и Скуок.

— Комендантът наблизо ли е някъде? — запита Донал, щом влезе.

— Спи от три часа насам, — отвърна Скуок. — А ти защо си на крак? Ако нямам някаква задача, аз не бих го сторил.

— Къде е легнал?

— На около десет метра оттук в посока единадесет часа^[1] — каза Скуок. — Какво толкова има? Нали не се каниш да го събудиш?

— Може пък все още да е буден — заяви Донал и излезе.

Като излезе от черупката и прекоси поразчистеното пространство около щаба, той тръгна на пръсти в посоката, която бе споменал Скуок. Между две дървета бе провесен боен хамак с издута като могилка климатична покривка. Само че когато Донал се пресегна да сложи ръка върху рамото на неясната форма, напипа единствено меката материя на една навита на руло бойна куртка.

Донал изпухтя и сви назад. Тръгна по пътя, по който бе дошъл, отмина командния щаб и когато наближи селото, бе спрян от един постови.

— Съжалявам, отряден — рече постовият. — Заповед на коменданта. Никой да не влиза в района на селото. Дори и той самият, така рече. Противопехотни мини.

— О, да… благодаря, постови — каза Донал и като се обърна, се скри в тъмнината.

В мига обаче, в който се скри от погледа на постовия, той свърна отново и бавно се запрокрадва през линията на постовите и сред къщите на селцето. Малката, но много ярка луна, която хармонитите наричаха Окото на Бога, тъкмо изгряваше и през порутените стени хвърляше редуващи се петна от лъжливо сребро и чернилка. Като се плъзгаше в тъмните петна и се измъкваше от тях, Донал търпеливо започна да претърсва селото — къща по къща и сграда подир сграда.

Това бе бавна и трудна работа и той я вършеше в пълна тишина. Луната възлезе в небето. Минаха близо четири часа, преди да попадне на онова, което диреше.

* * *

В осветения от луната център на останалата без покрив черупка на някаква малка постройка стоеше Хю Килиън. В хамелеоновата си бойна униформа той изглеждаше много висок и кадърен. А близо до него — кажи-речи достатъчно близо, за да се окаже в ръцете му — беше Анеа, Избраницата на Култис. Зад тях, размазана от действието на един поляризатор, който несъмнено бе средството, позволило и да стигне невидима до това място, се провиждаше малка летяща платформа.

— … скъпа — говореше Хю, а резониращият му глас бе тъй тих, че едва стигаше до ушите на Донал, скрил се в сянката от външната страна на порутената стена, — скъпа, трябва да ми вярваш. Заедно можем да го спрем, само че ти трябва да ме оставиш да водя цялата работа. Той има ужасяваща власт…

— Зная, зная! — прекъсна го гневно тя, едва не кършейки ръце. — Само че всеки ден изчакване прави нещата още по-опасни за теб, Хю. Бедният Хю… — и тя нежно повдигна ръка, за да докосне бузата му, — в каква каша те забърках.

— Да си ме забъркала? Мен? — Хю се разсмя — ниско и самоуверено. — Аз се напъхах в това с отворени очи — и той се пресегна към нея. — Заради теб…

Ала тя му се изплъзна.

— Сега не му е времето за това — отсече. — Във всеки случай, ти не го правиш заради мен, а заради Култис. Той няма да може да ме използва — разпали се Анеа, — за да сложи под чехъл моя свят!

— Разбира се, че е заради Култис — рече Хю. — Само че Култис си ти, Анеа. Ти си всичко онова, което обичам в Екзотиците. Нима не разбираш? Всичко, с което разполагаме, са твоите подозрения. Ти си мислиш, че той гради планове срещу Спойката, срещу Сайона. Обаче само туй не ни е достатъчно, за да идем на Култис.

— Но какво мога да направя? — викна тя. — Не мога да използвам собствените му методи срещу него. Аз не мога да лъжа, да мошенича или да пращам подире му агенти, докато той продължава да притежава моя договор. Аз… Аз просто не мога. Това е то да си Избраница! — и Анеа сви юмруци. — Собственият ми ум, собственото ми тяло ми устройват капан — и тя внезапно се извъртя към него. — Ти каза — когато за пръв път разговарях с теб, преди два месеца — ти каза, че имаш доказателство!

— Бях сбъркал — тонът на Хю стана успокояващ. — Нещо ми привлече вниманието… както и да е, не бях прав. Анеа, аз също си имам собствена вградена морална система. Тя може и да не стига до равнището на психически блокаж, като твоята — и той се изпъна, придобивайки много войнствен вид на лунната светлина, — но аз зная кое е почтено и справедливо.

— О, зная. Зная, Хю… — тя цялата бе разкаяние. — Само че съм толкова отчаяна. Ти не знаеш…

— Само да можеше той да направи нещо лично против теб…

— Против мен? — Тя се вцепени. — Няма да посмее! Избраница на Култис и освен това — добави тя с доста по-голяма доза здрав разум от оная, която Донал й приписваше, — това би било глупаво. Той няма какво да спечели; а Култис ще се обърне срещу него.

— Не зная — начумери се Хю на лунната светлина. — Той е изключителен мъж. Но си мислех…

— О, Хю! — изхихика се изведнъж тя досущ като ученичка. — Не ставай смешен!

— Смешен! — тонът му кънтеше от наранените чувства.

— Ох, виж… нямах предвид това. Хю, хайде престани да изглеждаш като слон, комуто някоя пчела току-що е ужилила хобота. Няма никакъв смисъл да си измисляме разни неща. Той е прекалено интелигентен да… — и тя пак захихика, но сетне стана сериозна. — Не. Не сърцето му трябва да ни безпокои, а главата.

— А за моето сърце безпокоиш ли се? — попита с приглушен глас той.

Тя се втренчи в земята.

— Хю… аз наистина те харесвам — рече. — Само че ти не разбираш. Една Избраница е… символ.

— Ако искаш да кажеш, че не можеш…

— Не, не, не е туй… — и тя бързо вдигна очи. — Хю, аз нямам никакви блокове против любовта. Само че ако се включа в нещо… нещо дребно и подличко, въпросът е какво ще причиня на хората на Култис, за които една Избраница означава нещо… Нали наистина ме разбираш?

— Разбирам, че съм войник — отвърна той. — И че никога не зная дали ще имам утрешен ден, или не.

— Зная — промълви тя. — Пращат те по разни задачи като тая, опасни задачи.

— Моя скъпа мъничка Анеа — нежно рече той, — колко малко разбираш какво означава да си войник. Аз доброволно съм се заел с тази работа.

— Доброволно? — тя се втренчи в него.

— Да търся опасността — да търся възможности да докажа колко струвам! — разпали се той. — Да си спечеля име, така че звездите да повярват, че съм такъв мъж, когото една Избраница на Култис би могла да пожелае и с когото да се свърже!

— О, Хю! — викна тя с нотка на ентусиазъм. — Само да успееш! Само нещо да може да те направи прочут! Тогава наистина бихме могли да се преборим с него!

Той се сепна и се облещи към нея на лунната светлина с такъв зашеметен вид, че скритият в сянката Донал едва не се изхили.

— Трябва ли винаги да говориш за политика? — изплака Хю.

* * *

Донал обаче вече им бе обърнал гръб. Нямаше смисъл да слуша по-нататък. Отдалечи се безшумно на такова разстояние, че да не могат да го чуят; след това обаче тръгна бързо, без да се безпокои за шума. Докато търсеше Хю, бе минал почти през цялото село, така че в момента бе най-близо до зоната на собствения си отряд. Късата нощ на северния континент на Хармония вече започваше да посивява преди разсъмването. Насочи се право към своите хора, тъй като една от странните му уверености смрази кръвта му.

— Стой! — изкрещя един от собствените му постови, когато Донал излезе иззад къщите. — Стой и кажи… Сър!

— Ела с мен! — отсече Донал. — Накъде се намира Трето отделение?

— Насам, сър — отзова се мъжът и го поведе, като подтичваше, за да навакса на дългите крачки на Донал.

Втурнаха се в зоната на Трето отделение. Донал вдигна свирката към устните си и сигнализира за Лий.

— А бе к’во…? — измърмори нечий сънлив глас на половин дузина метра от тях. Един хамак се изду и изплю костеливата фигура на бившия миньор. — Какво по дяволите… сър?

Донал закрачи към него и с двете си ръце го извърна с лице към неприятелската територия, откъдето долиташе сутрешният ветрец.

— Помириши! — заповяда.

Лий примигна, потри носа си с възлест юмрук и сподави една прозявка. Вдъхна два-три пъти, за да изпълни дробовете си, ноздрите му се разшириха… и изведнъж се разбуди напълно.

— Същото, сър — рече, като се обърна към Донал. — Само, че по-силно.

— Добре! — Донал се извърна към постовия. — Сигнализирай на старши отдельонните на Първо и Второ отделение. Нека накарат хората си да се покатерят по дърветата, високо по дърветата и те самите също да се изкатерят.

— По дърветата ли, сър?

— Шавай! Искам след десет минути всеки човек от този отряд да е на една дузина метра над земята — с оръжията си, — постовият се обърна да изпълни заповедта. — Ако след като дадеш този сигнал, ти остане време, опитай се да се добереш до командния щаб. Ако видиш, че не можеш, качвай се на някое дърво. Загря ли?

— Да, сър?

— Тогава шавай!

Донал се озърна и се зае сам със задачата да вади от хамаците им спящите войници от Трето отделение и да ги праща нагоре по стволовете на високите дървета. Не се получи за десет минути. Минаха почти двадесет, докато всички се озоват над земята. Група дорсайски ученици би се справила четири пъти по-бързо и то вдигната от дълбокия сън на младостта. Като цяло обаче, помисли си Донал, когато най-подир и той самият се закатери по едно дърво, времето им бе стигнало, а именно това бе важното.

Той не спря като другите на височина дванадесет метра. Докато бе изхвърлял другите от техните хамаци, си бе набелязал най-високото дърво в околността; така че сега продължи да се катери, докато успее да погледне над върховете на по-ниската растителност наоколо. Заслони очи от изгряващото слънце и впери поглед към неприятелската територия и между дърветата.

— Е, и сега к’во ше пра’им? — долетя един огорчен глас нейде отдолу и встрани от собствения му наблюдателен пост на високото. Донал свали длан от веждите си и наклони глава надолу.

— Старши отдельонен Лий — рече с нисък, но звучен глас. — Ще застреляш следващия, който си отвори устата, без да е бил заприказван от теб или мен. Това е пряка заповед.

Сетне пак вдигна глава сред възцарилата се тишина и отново се взря изпод дланта си през пролуките между дърветата.

Тайната на наблюдението е търпението. Не виждаше нищо, но продължи да седи, без да се вглежда в нищо конкретно, а просто продължаваше да наблюдава същата област; и постепенно, сякаш бяха фигури, които като на филмова лента се проявяват от някакъв преплетен фон, започна да различава много хора. Те току се шмугваха от едно прикритие към друго — тълпа мъже, които приближаваха лагера.

Донал пак се приведе надолу през клонките.

— Никаква стрелба, докато не надуя моята свирка — рече той с глас, още по-нисък от преди. — Предайте нататък — тихо!

Сетне чу как подобно на шепота на вятъра в същите тези клонки заповедта бе препредадена чак до последния човек от Трето отделение и — надяваше се — също на Второ и Първо отделение.

Малките облечени в хамелеонови дрехи фигурки продължаваха да напредват. Като присви очи през заслоняващите ги листа и клони, той различи един малък черен кръст, пришит към дясното рамо на всяка бойна дреха. Това изобщо не бяха наемници. Бяха местните елитни войски на самата Обединена ортодоксална църква — превъзходни бойци и същевременно диви фанатици. И още, докато умът му потвърждаваше разпознатото, напредващите мъже се втурнаха в атака към лагера, като в кърваво-сивия сумрак всички вкупом закрещяха и завиха с цяло гърло. Секунда по-късно крясъците им бяха подкрепени от пискливата песен на изстрелваните от техните пружинни пушки тресчици, които зацепиха въздуха, дърветата и човешката плът.

Все още не бяха се добрали до дърветата, където се криеше отрядът на Донал. Само че неговите хора бяха наемници и имаха приятели в лагера, атакуван от ортодоксалните елитни части. Донал ги възпираше, докато можеше и дори още някоя и друга секунда; сетне вдигна свирката към устните си и я наду с изцяло свален заглушител — изсвирване, което отекна от единия край на лагера до другия.

* * *

Неговите хора откриха яростен огън от дърветата и за няколко минути на земята се възцари дива бъркотия. Съвсем не е лесно да разбереш веднага от коя страна стрелят по теб с пружинна пушка. В продължение на може би пет минути атакуващите ортодоксални войници действаха под заблудата, че пушките, които ги режеха на късчета, са скрити в някаква изградена на равнището на земята засада. Те убиваха безжалостно всичко, което можеха да забележат на нивото на очите си; и докато открият грешката си, вече бе твърде късно. Върху топящите им се редици бе концентриран огънят на сто петдесет и една пушки; и макар точността само на една от тях да покриваше дорсайските стандарти, точността на останалите напълно отговаряше на задачата. За по-малко от четиридесет минути от момента, в който Донал се бе заел да тормози своите упоени от съня хора да се катерят по дърветата, битката приключи.

Трето отделение се свлече от дърветата си и един от първите озовали се на земята — един войник на име Кенибък — хладнокръвно вдигна пушката си към рамото и изпрати един къс в гърлото на някакъв ортодокс, който се гърчеше наблизо на земята.

— Никакви такива! — остро и ясно изкрещя Донал и гласът му се разнесе из околността. Един наемник ненавижда безсмисленото убиване: неговата работа не е да изтребва хора, а да печели битки. Друг изстрел обаче не бе даден. Този факт говореше нещо за чувствителната промяна в отношението на хората от Трето отделение към онзи нов офицер, Грейм.

По заповед на Донал ранените от двете страни бяха прибрани, а на хората със сериозни рани — дадени лекарства. Атакуващите войници бяха избити почти до крак. Загубите обаче не бяха изцяло еднопосочни. От над тристате мъже, които се намираха на земята по време на атаката, всички освен четиридесет и трима — в това число и отряден командир Скуок — бяха убити или ранени.

— Пригответе се за оттегляне — нареди Донал и в този момент мъжът срещу него изви глава, за да погледне нещо зад гърба на Донал. Донал се извърна. От разрушеното село с пистолет в ръка насам трополеше комендант Килиън.

Мълчешком, без да помръднат, оцелелите отряди от неговата команда наблюдаваха как той търчи към тях. Щом забеляза как го гледат, той се поспря; очите му зашариха и се фокусираха върху Донал. Премина във вървеж и с едри крачки наближи на няколко метра от по-младия офицер.

— Е, отряден командир! — изстреля той. — Какво е станало? Рапортувай!

Донал не му отговори пряко. Вдигна ръка и посочи Хю; и се обърна към двама от редовите войници, които стояха наблизо.

— Войници — рече. — Арестувайте този човек. И го задръжте за незабавен съд по член четвърти от Кодекса на наемниците.