Гордън Диксън
Дорсай! (1)

Кадет

Момчето беше странно.

Това и то си го знаеше. Бе чувало как възрастните — майка му, баща му, чичовците му, офицерите в Академията — го споделят един с друг, кимайки съзаклятнически с глави и то не веднъж, а много пъти през тези кратки негови осемнадесет години, който го бяха довели до този ден. Сега, докато бродеше из пустите тренировъчни терени в проточилия се кехлибарен здрач, преди да се върне у дома за вечерята, която го очакваше там по случай завършването му, той си призна тази страннота — независимо дали тя наистина съществуваше у него, или само в онова, което другите си мислеха.

— Странно момче — бе чул да казва веднъж комендантът на Академията на офицера по математика, — никога не знаеш какво ще му скимне.

И ето че в момента семейството му го чакаше вкъщи — без да знае какво ще му скимне. Донякъде ще очакват да откаже да замине. Защо? Никога не им бе дал и най-малката причина да се съмняват. Той беше чистокръвен дорсай — майка му от рода Кенуик, баща му от рода Грейм — имена толкоз стари, че произходът им се криеше в предисторията на планетата-майка. Смелостта му беше несъмнена, думата му — неопетнена. Беше най-добрият от випуска. Самата му кръв и костите му бяха наследени от дълга поредица велики професионални войници. Този списък на воини не бе опетнен и от най-дребното безчестие; ничий дом никога не бе се посрамвал, така че обитателите му да се разпръснат и да укрият фамилния си срам под нови имена заради провал на някой от синовете на рода. И въпреки това се съмняваха.

Той стигна до оградата, която разделяше високите препятствия от ямите за скокове, и облегна лакти на нея, а туниката на старши кадет се опъна на плещите му. Какво ли ми е странното, чудеше се той сред ширналия се блясък на залеза. По какво се различавам?

Мислено се отдели от самия себе си и опита да се прецени. Строен млад мъж на осемнадесет години — висок, но не и по дорсайските стандарти, силен, но не и по дорсайските стандарти. В лице беше одрал кожата на баща си — остро и ъглесто, с прав нос, но без да има бащините масивни кости. Тенът му беше мургавият тен на дорсаите, косата — права, черна и леко остра. Единствено очите му — тези неопределени очи, които нямаха установен цвят, а се меняха от сиво към зелено или синьо в зависимост от смяната на настроението му — тези очи не можеха да се открият нийде във фамилното дърво. Но дали очите сами по себе си биха могли да бъдат причина за репутацията му на странен човек?

Разбира се, не можеше да се подмине и характерът му. Той бе наследил в пълна мяра онези студени, внезапни и съвършено убийствени дорсайски пристъпи на ярост, които правеха неговите хора такива, че никой човек, който е с всичкия си, да не смее да им се изпречи, без да има сериозна причина. Ала това си беше обща черта и ако дорсаите мислеха за Донал Грейм като за странен човек, не можеше да е единствено заради нея.

Дали пък, чудеше се той сега, загледан в залеза, дори и яростните му изблици не бяха малко по-пресметнати, дали самоконтролът и дистанцираността му не бяха малко в повече? И още докато си го мислеше, целият му чешитлък, цялата му страннота го връхлетяха с онова чудато усещане за отделяне от плътта, което току го сполиташе още от раждането му насам.

То идваше винаги в моменти като сегашния, яхнало раменете на умората и някое силно чувство. Помнеше го още като много малко момче на вечерната служба в капелата на Академията — полуприпаднало от глад след дългия ден, изпълнен с тежки военни упражнения и още по-тежки уроци. Залезът, също както сега, сияеше косо през високите прозорци върху голите, силно излъскани стени и солидографите с вградените в тях знаменити битки. Момчето стоеше сред строените си съвипускници, между твърдите ниски пейки и подредените мъжки гласове — от гласа на най-младия кадет до дълбоките мъжествени гласове на офицерите отзад — се носеха по дълбоките строги ноти на Рисешънъл — химна при оттеглянето на свещеника, който сега беше известен като химна на Дорсай навсякъде, където бе стъпил човек, и чиито думи бяха написани от един човек на име Киплинг преди повече от четири века.

… Далеч призвана, флотата ни се стопи,

огньовете потънаха на дюнестия нос.

И ето! Вчерашното ни великолепие

отмина като туй на Тир и на Ниневия.

Момчето си бе припомнило как бяха изпели химна на погребалната служба, когато бяха донесли пепелта на най-младия му вуйчо от обгореното до шлака бойно поле край Данзуърт на Фрайланд, третата планета, обикаляща около Арктур.

… Зарад сърцето на езичник,

що влага свойта вяра

във дулото димящо и железния шрапнел,

в праха на вси смелчаци, градили върху прах,

и що, помагайки, на помощ Теб не призовава…

И беше запяло заедно с останалите, усещайки, както и сега заключителните слова в най-скритите кътчета на сърцето си.

… Зарад безумните хвалби и хулни думи,

помилуй. Боже. Твоите люде!

Мравки полазиха по гърба му. Магията беше пълна. Догдето му виждаха очите, червената умираща светлина около него заливаше равната земя. Далеч в небето кръжеше черна точка — ястреб. Но тук, до оградата и високите препятствия той стоеше отдалечен и отстранен, обграден от някаква ясна, прозрачна стена, която го отделяше от целия останал свят — самотен, недосегаем, очарован. Населените светове и техните слънца потъваха и западаха пред умствения му взор и той долови примамливото, смъртоносно притегляне на онзи океан с велико, скрито предназначение, който му обещаваше едновременно и осъществяване, и окончателно разтваряне. Той стоеше на ръба му и вълните плискаха в нозете му: и, както винаги, възжела да вдигне крак, да пристъпи в дълбините му и завинаги да се загуби, ала някаква малка частица от него закрещя срещу самоунищожението и го задържа.

А сетне внезапно — също тъй внезапно, както бе дошла — магията се развали. Той се обърна и се запъти към дома.

* * *

Когато стигна до предния вход, завари баща си да го чака в полусянката, привел широките си рамене над тънкия метален ствол на бастуна.

— Добре дошъл в този дом — каза баща му и се изправи. — По-добре се измъкни от тая униформа и се напъхай в някакви мъжки дрехи. Вечерята ще бъде готова след половин час.