Гордън Диксън
Дорсай! (23)

Министър на отбраната

Започнаха да му се въртят странни идеи, но все пак се появиха проблясъци на ясни мисли.

От известно време те току го викаха да се изкачи при тях от тъмните коридори долу, по които вървеше. Ала досега той беше зает, твърде зает, за да им отговори. Но сега — бавно — си позволи да се вслуша в гласовете, които понякога бяха гласовете на Анеа, Сайона и Иън, а понякога — гласове, които не познаваше.

Той се изкачи с неохота при тях — без да бърза да зареже залите на мрака, където обикаляше. Тук беше огромният океан, в който той винаги се бе колебал да влезе; сега обаче беше вътре в него; океанът го топлеше и щеше да го обсеби, ако не бяха слабите им гласове, които го викаха да се върне към хубави неща. Все пак дългът му беше към тях, а не към океана — същото онова чувство за дълг, което му бе втълпявано от най-ранните му години. Несвършените неща, зле свършените неща… и онова, което бе направил с Уилям.

— Донал? — обади се гласът на Сайона.

— Тук съм — каза той и отвори очи; те поеха в себе си бялата болнична стая и леглото, на което лежеше и до което седяха Сайона, Анеа и Галт заедно с един нисък мустакат мъж, облечен с дългото розово яке на психиатър от Екзотиките.

Донал прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи. Тялото му бе отслабнало от дългото бездействие, но той отхвърли слабостта настрани както човек отхвърля всяко дразнещо го, но дребно и маловажно нещо.

— Би трябвало да почиваш — каза лекарят.

Донал го погледна навъсено. Лекарят отвърна поглед встрани и Донал се усмихна, за да го успокои.

— Благодаря, че ме излекувахте, докторе.

— Не съм те излекувал — каза лекарят с малко горчивина, все още без да обърне глава.

Донал погледна към другите трима и го обхвана някаква тъга. Сами по себе си те не се бяха променили и болничната стая напълно приличаше на други стаи от този тип. И все пак по някакъв начин всичко се бе смалило — и хората, и мястото. Сега у тях имаше нещо дребно и безцветно, нещо безвкусно и ограничено. И все пак вината не беше тяхна.

— Донал — започна Сайона със странно нетърпелива въпросителна нотка. Донал погледна по-възрастния от него човек и той също като лекаря автоматично отмести поглед настрани. Донал измести взора си към Галт, а той също сведе очи. Единствено Анеа, когато той я загледа, отвърна на погледа му с чистия взор на дете.

— Не сега, Сайона — каза Донал. — За това ще говорим по-късно. Къде е Уилям?

— На долния етаж… Донал… — думите отведнъж трескаво се заизливаха от устните на Сайона. — Какво си му направил?

— Казах му да страда — отвърна просто Донал. — Не бях прав. Заведете ме при него.

Те тръгнаха бавно и — що се отнася до Донал, малко неуверено — излязоха през вратата и слязоха на долния етаж. На едно легло като онова, в което се свести Донал, лежеше вкочанен мъж — но беше трудно да се разпознае Уилям в този мъж. При цялата асептичност на болницата стаята бе просмукана със слаба животинска миризма: а лицето на мъжа беше опънато в нечовешка форма от невъзможната болка. Кожата на лицето бе натегната връз плътта и костите като фина до прозрачност материя върху глинена маска; а очите не разпознаваха никого.

— Уилям… — каза Донал, като приближи към леглото. Безжизнените очи се помръднаха при звука на гласа му. — Скръбта по Мор приключи.

Слаба реакция проблесна зад фокусираните по павловски очи. Вцепенените челюсти се разтвориха и от стегнатото гърло излезе хрипкав звук. Донал сложи ръката си върху опънатото като барабан чело.

— Всичко ще бъде наред — каза.

— Сега всичко ще бъде наред. — Повтори автоматично Уилям.

Бавно, сякаш се стапяха някакви невидими връзки, вцепеняването започна да се разтапя в човека пред тях. Постепенно той омекна дотолкова, че отново придоби човешки вид. Очите му — сега схващащи всичко — се изместиха към Донал, сякаш високата му фигура бе единствената светлина в някаква пещера на мрака.

— За теб ще има работа за вършене — каза Донал. — Добра работа. Всичко, което някога си искал да вършиш. Аз ти го обещавам.

Уилям дълбоко въздъхна. Донал вдигна длан от челото му. Очите мигом се затвориха и Уилям заспа.

— Вината не е твоя — каза разсеяно Донал като го гледаше. — Вината не е твоя, а на твоята природа. Трябваше да го зная. — Той се обърна малко неуверено към другите, които се бяха вторачили с нови очи в него. — Ще се оправи. Сега искам да се върна в моята щаб квартира на Касида. Мога да почивам по пътя. Има страшно много работа за вършене.

* * *

За Донал пътуването от маранската болница, където го бяха наблюдавали заедно е Уилям, до Тумбъл сити на Касида, мина като сън. Буден или спящ, той все още се намираше наполовина в този океан, в който след смъртта на Мор най-накрая беше стъпил и чиито тъмни води сега вече никога нямаше напълно да го напуснат. Най-накрая трябваше да започне да живее с него — с това море на разбирането, покрай което бе бродил през всички младежки години на своя живот и което ничий друг човешки ум не би бил способен да проумее, независимо колко дълго би било неговото обяснение. Сега той разбираше защо разбира — шокът от смъртта на Мор му бе дал тази възможност. Преди него Донал бе като всяко младо животно, което се колебае на ръба на неизвестното, преди собствените му неясни желания и острото подбутване на обстоятелствата да се съчетаят, за да го катурнат право вътре в него.

Беше му се наложило първо да се научи да признава, после да живее с нея и най-накрая да приеме своята отличителност.

Беше се оказало необходимо онова, което бе единствено негово, да бъде заплашено — първо, чрез физическите шокове от фазовите преходи по време на атаката на Нютън; и второ, от начина, по който Мор бе умрял, за който начин само той знаеше до каква степен е отговорен — така че да бъде насилен да се бие за оцеляването си и в хода на битката да открие острите зъби и ползата от ноктите. В тази последна битка той най-сетне се бе видял в пълен ръст сред неизпитваните дълбини и бе разпознал у себе си своята собствена същност — нещо, което никой друг никога нямаше да бъде способен да направи. Единствено Анеа щеше да знае, без да изпитва нужда да разбира, какво представлява той: древен инстинкт на жената е да преценява, без да има нужда да узнава. Сайона, Уилям и неколцина подобни на тях щяха наполовина да проумеят, но никога нямаше да разберат. Останалото човечество никога нямаше да узнае.

А той — той самият, знаещ и разбиращ, приличаше на човек, който може да чете и е взел първата малка книга от една библиотека, чийто лавици се простират до безкрайността. Едно дете в огромна земя. Анеа. Сайона. Галт и останалите се върнаха с него в Тумбъл сити. Нямаше нужда да ги моли да дойдат с него. Сега те го следваха инстинктивно.