Гордън Диксън
Дорсай! (21)

Главнокомандващ

Вече две години, девет месеца и три дни абсолютно време цивилизованите светове почиваха в крайно необичайното състояние на почти идеален мир в системата на общия пазар, контролирана от Обединените планетарни сили, която се ръководеше от Главнокомандващия Донал Грейм. Рано сутринта на същия ден обаче Донал се събуди и откри, че някой разтърсва рамото му.

— Какво? — рече той, отхвърляйки автоматично съня.

— Сър — обади се гласът на Лий. — Дошъл е да ви види специалният куриер. Казва, че съобщението му не търпи отлагане.

— Добре — ужасно уморено, но решително Донал прехвърли крака през ръба на спалната си платформа и се пресегна за гащетата на обикновената платформичка до него. Сграбчи ги, като при това събори нещо на пода. — Светни — нареди той на Лий. Светлината се запали и разкри, че онова, което беше съборил, е ръчният му секретар. Вдигна го и се загледа в него със замъглен поглед. — Девети март — измърмори. — Вярно ли е, Лий?

— Така е — отвърна гласът на Лий от другия край на стаята. Донал се засмя малко дрезгаво.

— Все още не са дошли мартенските иди^[1] — промълви. — Но наближават. Наближават.

— Сър?

— Нищо. Къде е куриерът, Лий?

— В градинския салон.

Донал намъкна гащетата и воден от втори импулс, продължи с панталони, туника и яке — напълно готов за излизане навън. Последва Лий в предутринния мрак на своя апартамент край Тумбъл сити, Касида, и влезе в градинския салон. Куриерът, жилест, дребен мъж на средна възраст в цивилно облекло, го чакаше.

— Командире — куриерът присви очи към него, — имам съобщение за вас. Аз самият не зная какво означава…

— Няма значение — прекъсна го Донал. — Какво е то?

— Трябва да ви съобщя, че „Сивият плъх е излязъл от черния лабиринт и е натиснал бялото лостче“.

— Ясно — рече Донал. — Благодаря ти.

Куриерът се замота.

— Някакво съобщение или заповеди, командире?

— Никакви, благодаря. Приятно утро — отпрати го Донал.

— Приятно утро, сър — рече куриерът и излезе, придружаван от Лий. Когато се върна, Лий откри, че при Донал е вече неговият чичо Иън Грейм, напълно облечен и въоръжен. Донал запасваше оръжейния пояс около кръста си. Застанал в новия блясък на изкуствената светлина след мрака на спалнята до своя мургав и огромен чичо, у Донал ясно се забелязваше отрицателните ефекти от последните месеци. Той бе не толкова отслабнал, колкото опънат като барабан по твърдия скелет на собственото си тяло. Целият изглеждаше съставен от остри ъгли и напрегнати мускули. А очите му се бяха вдлъбнали и чернееха от умора.

Човек трудно можеше да не реши, че пред него е някой, който е или на границата на психически и нервен срив, или преследва фанатична цел, заради която се е накарал да прекрачи границите на обичайната човешка издръжливост. У него имаше нещо от полупрозрачността на фанатика — при когото яркостта на изяждащата го воля прозира през по-крехкия съсъд на тялото му. Само дето Донал не беше наистина прозирен, а излъчваше с цялото си тяло като някой фин плътен прът от закалена стомана бялата, пепелява горещина на своята унищожаваща, но съвършено неунищожаема воля.

— Лий, въоръжи се — каза той като посочи един оръжеен пояс. — Имаме два часа до изгрев-слънце, а нещата са почнали да гърмят. След това на всички светове освен на Дорсай аз ще бъда обявен извън закона и вие двамата заедно с мен — на Донал не му хрумна да попита когото и да било от двамата, дали иска да се хвърли във всесъжението, което щеше да се разгори край него; на тях не им хрумна да се учудят, че не го е сторил. — Иън, изпрати ли сигнал на Лудроу?

— Пратих — отвърна Иън. — Той е в дълбокия космос с всички отряди и каза, че ако трябва, ще ги държи там изолирани цяла седмица.

— Добре. Хайде.

* * *

Докато напускаха сградата към автоплатформата, която ги очакваше на площадката за кацане отвън, и по-късно, когато платформата тихо се плъзна в предутринния мрак на една писта недалеч от резиденцията, Донал не пророни нито дума — той изчисляваше какво може да се направи за седем дни абсолютно време. На осмия ден на Лудроу щеше да му се наложи отново да отвори своите комуникационни канали и тогава заповедите, които щяха да стигнат до него, щяха силно да се различават от запечатаните заповеди, които Донал му беше оставил и които сега трябваше да отвори всеки момент. Седем дни…

Кацнаха на пистата. Корабът, един космо-атмосферен куриер N4J лежеше в очакване, и наземните му светлини излъчваха мъждукащия сигнал за готовност. Когато наближиха, челната шлюзова врата на големия сенчест цилиндър се отвори и от нея излезе един старши капитан с белег на лицето.

— Сър — отдаде той чест на Донал и застана встрани, за да им направи път. Те влязоха и шлюзовата врата зад тях се затвори.

— Капитане, Коби — рече Донал.

— Да, сър — капитанът пристъпи към една вградена в стената микрофонна решетка. — Командна зала, Коби — нареди той и се извърна назад. — Мога ли да ви поканя в салона, командире?

— Засега — рече Донал. — И да ни дадат малко кафе.

Влязоха в салона на куриерския кораб, който бе оборудван като главното помещение на някоя частна яхта. Кафето пристигна от камбуза на малък автокарт, който пристигна сам през вратата и се паркира между платформите им.

— Кор, сядай с нас — каза Донал. — Лий, това е капитан Коруна Ел Ман; Кор — моят чичо Иън Грейм.

— Дорсай! — каза Иън, докато си стискаха ръцете.

— Дорсай! — отговори Ел Ман. Леко се усмихнаха един на друг — двамина страховито изглеждащи професионални войни.

— Така — каза Донал. — Сега, след като представянето приключи, колко време ще ни отнеме пътят до Коби?

— Можем да направим първия скок веднага, щом излезем от атмосферата — отвърна Ел Ман с доста сипкавия си, стържещ глас. — Досега непрекъснато правихме изчисления, за да сме готови. След първия скок ще трябват поне четири часа, за да изчислим следващия. Тогава ще се озовем на около една светлинна година от Коби и за всеки следващ фазов преход ще ни трябват все по-малко изчисления, тъй като постепенно ще приближаваме. Все пак остават още пет изчислителни периода средно по два часа единия. Десет часа плюс първоначалните четири прави четиринайсет; правата тяга и кацането на Коби — още три-четири часа. Смятайте го минимум осемнадесет часа.

— Добре — каза Донал. — Искам десет от твоите бойци за участие в щурмова група. И един добър офицер.

— Аз самият — каза Ел Ман.

— Капитане, аз… Чудесно — съгласи се Донал. — Ти и десет мъже. Сега — той извади един архитектурен план от якето си, — ако погледнете всички тук, ето работата, която ще трябва да свършим.

* * *

Беше план на подземна резиденция на Коби — планетата, която от група мини беше прераснала в общество и която никога не беше тераформирана както се полага. Всъщност беше съмнително дали това е възможно дори и с модерни методи. Вега, звезда от тип A0, беше твърде негостоприемна към своите седем планети; при все че Коби беше чак четвъртата сред тях.

На плана се виждаше средна по големина резиденция, съдържаща вероятно осемнадесет стаи и заобиколена от градини и дворове. Различията, започнаха да стават ясни, когато Донал се захвана да ги изтъква, в сравнение с една наземна резиденция от обикновен тип на другите планети, се кореняха в съпътстващите имитации. Ако човек се намираше в къщата или в някоя от градините, от пръв поглед можеше да си въобрази, че обитава повърхността на един най-малкото тераформиран свят. Но осем десети от това убеждение щяха да бъдат чиста илюзия. Всъщност въпросната личност щеше да разполага с истинска скала във всички посоки — скала най-много на десет метра над главата, скала под краката и скала наоколо.

За щурмовата група тази ситуация имаше известни неудобства, но също така и определени предимства. Неудобството беше, че след като арестуваха своята цел — някакъв мъж, когото Донал не си даде труда да идентифицира — оттеглянето нямаше да може да мине тъй гладко, както това би могло да стане на повърхността, където всичко се свеждаше единствено до това да натъпчат всички в близкия кораб и да скочат в космоса. Главното предимство обаче — и то почти балансираше познатия недостатък — бе фактът, че в резиденциите от този тип заобикалящите ги скални стени приличаха на пчелна пита заради помещенията за оборудването и тунелите, които поддържаха илюзията за местоположение на повърхността — нещо, което даваше възможност за лесен достъп и изненада.

Щом инструктира четиримата мъже, Донал предаде плановете на Ел Ман, който отиде да информира своята щурмова група, и предложи на Лий и Иън да се присъединят към него в задачата да се наспят, доколкото могат. Отиде в собствената си каюта, съблече се и се стовари на койката. За няколко минути неговият ум, нащрек от изтощението, заплашваше да се впусне в разсъждение, какво ще се случи на различните светове докато той спи. За зла участ все още никой не бе решил проблемите, свързани с приемането на новинарски предавания в дълбокия космос. Именно това беше причината, разбира се, всички междузвездни съобщения да се записват на лента и да се изпращат с кораб. Това беше най-бързият и като се замислиш, единственият практичен начин да достигнат дотам.

Все пак двадесетте години жестоки тренировки бавно овладяха контрола над нервите на Донал. Той заспа.

Събуди се след около дванадесет часа, като се чувстваше по-отпочинал, отколкото когато и да било през цялата предишна година. Похапна и слезе в спортната зала на кораба; която — колкото и претъпкана и мъничка да беше — представляваше истински луксозно съоръжение за един предназначен за дълбокия космос кораб. Завари Иън да тренира методично по дорсайски — една процедура, през която едрият мрачен мъж минаваше всяка сутрин, когато условията му позволяваха, така съзнателно и същевременно почти без да мисли, както повечето мъже се бръснат и си мият зъбите. Няколко минути Донал наблюдава как Иън прави набирания и стойки на висилката и когато чичо му отскочи на подиума с блеснал от потта широк гръден кош, острата й миризма блъсна в носа Донал. Той предизвика Иън да играят на захвати и задръжки.

За Донал резултатите бяха малко шокиращи. Че Иън е по-силен от него, можеше спокойно да се очаква. Неговият чичо беше по-едрият. Но Донал би следвало да има ясно очертано предимство в бързината — както поради възрастта, така и заради естествените си рефлекси, които бяха необикновено добри. Напрежението и липсата на физически упражнения през последната година обаче бяха взели своето. Той предотврати три захвата на чичо си едва в последната частица от секундата, а когато най-подир хвърли по-възрастния мъж, то бе единствено като използва един измамен маньовър, който през последната година в школата на Дорсай би се засрамил да използва — хватка, с която подличко се възползва от лекото обездвижване, дължащо се на една стара рана в дълбоко белязаната лява ръка на чичо му.

Малко вероятно бе Иън да не разбере какво е положението и какво се крие зад леко нечестния маньовър, който бе довел до повалянето му. Ала тези дни за него като че ли нищо нямаше значение. Не рече нищо, просто се изкъпа и облече заедно с Донал и двамата отидоха в салона.

* * *

Малко след като се настаниха там, дойде предупреждението да си вземат лекарствата, а няколко минути по-късно — шокът от фазовия преход. Непосредствено след него Ел Ман влезе в салона.

— Вече сме в приемния обхват, командире — каза той. — Ако искаш новини…

— Ако обичаш — каза Донал.

Ел Ман докосна една стена и тя изсветля до пълна прозрачност, през която се виждаше тримерния образ на един седнал зад бюро кобианец.

— … Последваха — долетя гласът на човека зад бюрото, — бързо след обвиненията на Комисията за системата на общия пазар срещу Главнокомандващия Грейм от Обединените планетарни сили. Самият главнокомандващ е изчезнал и изглежда, че повечето от неговите космически отряди в момента са изолирани и тяхното местонахождение е неизвестно. На повечето цивилизовани светове този развой на събитията очевидно предизвика изблици на насилие, като в някои случаи се стигна до открито въстание срещу управляващите правителства. Воюващите фракции изглежда са разделени поради страха от отворения пазар у част от планетните населения, и от убеждението, че обвиненията срещу Грейм са опит да се отстранят онези пазители на правата на индивида, които все още действат.

Доколкото нашата институция е информирана, в момента боеве се водят на следните светове: Венера, Марс, Касида, Нова Земя, Фрайланд, Асоциация, Хармония и Сейнт Мери; а правителствата на следните светове са свалени или се укриват: Касида, Нова Земя и Фрайланд. Няма съобщения за бунтове на старата Земя, Света на Данин, Мара, Култис и Сета. И тук на Коби в момента няма никакво насилие. Принц Уилям предложи наетите от него войски да се използват като полицейска сила, за да се сложи край на безредиците; в момента набори сетански войски са или на път или вече са на местата на безредиците. Уилям обяви, че неговите войски ще бъдат използвани да потушават всички вълнения навсякъде, където ги открият — независимо коя фракция ще остане на власт след това. „Нашата работа не е да вземаме страна — е казал той, — а да вкараме някакъв ред в настоящия хаос и да потушим огньовете на самоунищожението.“

Наскоро получен от старата Земя сигнал съобщава, че множество метежни фракции агитират против назначаването на Уилям за Световен регент с повсеместна власт и пълномощия да се справи с настоящите критични обстоятелства. Донякъде подобни на тях движения предлагат името на Грейм, отсъстващия Главнокомандващ, за подобен пост.

Това е всичко засега — заключи мъжът зад бюрото, — очаквайте следващия ни сигнал след петнадесет минути.

— Добре — каза Донал и направи знак на Ел Ман да изключи приемника, което белязаният дорсайски капитан и направи. — Колко остава до кацането?

— Два часа — отвърна Ел Ман. — Движим се малко преди разписанието. Това беше последният фазов преход и сега сме вече на права тяга. Имате ли координатите на точката на приземяване?

Донал кимна и стана.

— Ще дойда в контролната — заяви.

* * *

Процесът на приземяването на N4J на това място от повърхността на Коби, което отговаряше на посочените от Донал координати, беше времеядна, но проста процедура — само леко поусложнена заради желанието на Донал тяхното посещение да остане неоткрито. Коби нямаше да защищава нищо такова, което би имал да защищава един тераформиран свят; и те кацнаха без инциденти на неговата лишена от въздух повърхност току до товарния шлюз на един от подземните транспортни тунели.

— Така — каза Донал пет минути по-късно на въоръжения контингент мъже, насъбрали се в салона. — Това е една напълно доброволна мисия и аз ще дам на всеки от вас още една възможност, ако желае, да се оттегли без никакви предразсъдъци — и изчака. Никой не помръдна. — Разберете — каза Донал, не искам никой да дойде с мен, само защото го е било срам да не се пише доброволец, или защото не е посмял да се поколебае, когато неговите другари по кораб са се самопредложили — и той отново изчака. Никой не се отказа. — Тогава добре. Ето какво ще правим. Ще ме последвате през този товарен шлюз и в следващото го входно помещение, в което има врата към един тунел. Ние обаче няма да щурмуваме вратата, а направо ще прогорим една от стените към обслужващата секция на близката резиденция. Всички сте видели схемата на нашия маршрут. Трябва да следвате мен или който остане да командва; всеки, който не може да върви с другите, бива оставен. Всички ли разбрахте? — и Донал измери с поглед лицата им.

— Добре — каза. — Хайде да вървим.

Поведе ги по коридора на кораба и шлюзовата врата на кораба, после през товарния шлюз към входното помещение. Оказа се, че това е голяма полумрачна стая със стени от разтопена скала. Донал отбеляза част от едната стена и неговите хора се заловиха за работа с горелките. Три минути по-късно всички те бяха в сервизната част на една кобианска резиденция.

Мястото, където се озоваха, представляваше мрежа от малки тунели достатъчно широки само за един човек и целите осеяни с малки ниши и пролуки, в които се помещаваха техническите устройства, нужни за поддръжката и външния вид на резиденцията. Стените бяха покрити с постоянно илюминиращ слой и на тази студена бяла светлина те тръгнаха в колона по един тунел, за да излязат в една градина.

Очевидно в момента цикълът на системата на резиденцията беше нагласен на нощ. Градината бе потънала в мрак и над главата им проблясваше хубава имитация на звездно небе. Напред и вдясно от тях беше гроздът от главните стаи, меко осветени от вътрешното осветление.

— Двама души да пазят този изход — прошепна Донал. — Останалите да ме следват.

И се затича, ниско приведен напред, през градината към основата на широко стълбище. В горния му край се виждаше как една самотна фигура крачи напред-назад по терасата пред отворената стена.

— Капитане — рече Донал. Ел Ман се шмугна встрани в храсталаците под терасата. Изчакаха малко в изкуствената нощ, а сетне тъмната му сянка се надигна внезапно на терасата зад крачещата фигура. Те се сляха, преплетоха се и сетне остана само сянката на Ел Ман. Той им махна да идват.

— Трима мъже да пазят тази тераса — прошепна Донал, когато всички се събраха в горния край на стълбите. Ел Ман отброи необходимите хора от щурмовата група и останалите продължиха в осветената вътрешност на къщата.

Докато преминаваха през няколко стаи изглеждаше сякаш едва ли не ще постигнат целта си, без да видят никого другиго освен човека, когото бяха дошли да търсят. Сетне без ни най-малко предупреждение изведнъж се озоваха в разгара на ожесточена битка.

* * *

Когато се появиха в главната зала, моментално започнаха да ги обстрелват с ръчни оръжия от трите съседни зали. Бойците от кораба автоматично реагираха според обучението си хвърлиха се на пода, намериха си прикритие и отвърнаха на огъня. Те бяха приковани към земята. Те бяха, но не и тримата дорсаи. Донал, Иън и Ел Ман реагираха по този специфичен начин, който беше продукт на гени, рефлекси и тяхното собствено специално обучение, което правеше дорсаите толкова ценни като професионални войници — и тримата отговориха автоматично и в унисон за част от секундата, преди обстрелът да започне. Все едно че в сцената се бе намесил някакъв малък елемент на предусещане. Във всеки случай, и тримата свърнаха встрани с прекалено бърза за мисълта реакция, втурнаха се през една от противниковите врати, стигнаха я и се затвориха вътре със своите противници, преди те да успеят да открият огън. Тримата се озоваха в едно затъмнено помещение и започна ръкопашен бой.

Тук отново особеният характер на дорсайския войник се отплати богато. В точно тази стая в засада имаше осем души, всички до един ветерани войници. Но и двама от тях не можеха да се сравняват в ръкопашния бой с който и да било отделен дорсай; в добавка дорсаите имаха предимството да са в състояние почти инстинктивно да се разпознават един друг в мрака и в мелето и да обединяват силите си за внезапно общо усилие без да имат нужда от приказки. Сборният ефект от тези предимства правеше нещата да изглеждат почти сякаш трима зрящи мъже се биеха с осем слепи.

Донал се хвърли в тъмната стая по петите на Ел Ман и вляво от него, а Иън беше точно зад Донал. Тяхната атака разцепи защитниците на две групи и ги отведе в най-гъстия мрак — движение, което дорсаите по общо мълчаливо съгласие използваха, за да разделят още повече силите на врага. Донал установи, че изблъсква назад четирима мъже. Като остави трима от тях на Иън зад себе си по простото родено от здравия разум съображение, че човек се бие най-добре, когато се бие само с един, той се гмурна почти на височината на коленете на противника си, сграбчи го и двамата паднаха и се претърколиха заедно, като в хода на падането Донал се възползва от открилата се възможност да строши гръбнака на другия.

Той продължи да се търкаля, сетне стана, извъртя се и инстинктивно отстъпи встрани. Край него профуча нечие тъмно тяло — но споменатият преди малко инстинкт го предупреди, че това трябва да е Ел Ман, който се е хвърлил през помещението, за да допринесе за общата бъркотия. Донал тръгна обратно в посоката, от която беше дошъл Ел Ман. Изправи се срещу един противник, който скочи към него с нож в ниска позиция, изплъзна се от ножа, удари врата на мъжа с мазолестия ръб на дланта си, но не успя да нанесе чист убийствен удар, а само му счупи ключицата. Като заряза този противник, воден от идеята да продължи да действа. Донал вихрено се извъртя на място, притисна друг към стената и му строши гръкляна с мушване на вкоравените му в лопатка пръсти. Когато отскочи от стената и се завърна в центъра на стаята, слухът му съобщи, че Ел Ман приключва с един противник, а Иън е зает с оставащите двамина. Донал тръгна да му помага, издебна един от хората на Иън изотзад и го парализира с удар в бъбреците. Много изненадващо, но Иън все още бе зает с оставащия противник. Донал тръгна напред и веднага откри, защото Иън си имаше работа с друг дорсай.

* * *

Донал се включи в битката между двамата мъже и те се стовариха на земята в схватка един срещу двама, като опонентът бе прикован така, че застина безпомощен между Донал и неговия чичо.

— Плай Дорсай! — изпъшка Донал. — Предай се!

— На кого? — изгрухтя другият.

— Донал и Иън Грейм — каза Иън. — Форали.

— Имам честта — каза непознатият дорсай. — Чувал съм за вас. Хорд Ван Тарсъл, кантон Снел Брич. Добре, оставете ме да стана. Между другото дясната ми ръка е счупена.

Донал и Иън пуснаха Ван Тарсъл и му помогнаха да стане. Ел Ман беше приключил каквото му оставаше и сега дойде при тях.

— Хорд Ван Тарсъл — Коруна Ел Ман — каза Донал.

— Имам честта — каза Ел Ман.

— Честта е моя — отвърна Ван Тарсъл. — Господа, аз съм ваш пленник. Искате ли моята честна дума?

— Бих желал — каза Донал. — Имаме да вършим още работа тук. С какъв вид договор си тук?

— Преки задължения. Без клауза за лоялност. Защо питате?

— Има ли някаква причина да не мога да те наема на основанието, че си пленник? — попита Донал.

— Не и при тази работа — в гласа на Ван Тарсъл прозвуча отвращение. — Заради една печатна грешка в последния ми договор на два пъти ме продадоха на открития пазар. Освен това — добави той, — както казах, чувал съм за вас.

— Тогава те наемаме. Търсим човека, когото ти пазиш тук. Можеш ли да ни кажеш къде да го открием.

— Последвайте ме — каза Ван Тарсъл, поведе ги в мрака и отвори една врата. Влязоха в един къс коридор, който ги отведе към наклонена рампа и друга врата.

— Заключено е — констатира Ван Тарсъл. — Алармата е задействала — той ги изгледа. По-далеч от това не можеше да отиде по почтен начин дори и като нает пленник.

— Прогорете я — каза Донал. Той. Иън и Ел Ман отвориха вратата, която упорито заблестя и се нажежи до бяло, но най-накрая се разтопи. Донал хвърли към нея метален лост, тя се разтресе и рухна. Пред отсрещната стена на стаята се бе присвил едър мъж с черна качулка на главата, а високомощният миньорски йонен пистолет в ръката му сочеше малко несигурно към тях и се местеше ту към един, ту към друг.

— Не ставай глупак — каза Иън. — Всички сме дорсай.

Пистолетът в ръката на закачуления човек увисна. Иззад маската долетя задавено ядно възклицание.

— Ела — повика го с жест Донал. Онзи пусна пистолета и се приближи с приведени рамене. Те се отправиха назад през къщата.

Докато те се връщаха обратно, огнестрелният бой в салона все още продължаваше, ала когато стигнаха до централната зала, замря. Двама от петимата мъже, които бяха оставили там, можеха да се придвижват сами, а третият можеше да се върне в кораба с малко помощ. Останалите двамина бяха мъртви. Бързо се върнаха на терасата, през градината и обратно в тунела, като пътьом подбраха останалите си помощници. Петнадесет минути по-късно всички бяха на борда и корабът се отправи към дълбокия космос.

В салона Донал застана пред закачуления мъж, който бе седнал отпуснато на една платформа.

— Господа — рече Донал, — хвърлете един поглед на социалния инженер на Уилям.

Иън и Ел Ман, които бяха с него, се вгледаха зорко в Донал — не толкова заради думите, колкото заради тона, с който ги бе изрекъл. Беше ги произнесъл с глас, който от неговата уста прозвуча неочаквано горчиво.

— Ето го човекът, посял вихрушката, която цивилизованите светове в този момент жънат — продължи Донал. После протегна ръка към черната качулка. Мъжът се дръпна назад, но Донал докопа качулката и я отметна. От устните му се изплъзна бавна въздишка.

— Значи се продаде — каза той.

Човекът пред тях беше АрДел Монтор.