Гордън Диксън
Дорсай! (5)

Наемник III

Като се върна в коридора, водещ към носа на кораба, Донал си позволи да се замисли — донякъде натъжен — за този негов зъл дух, който по такъв странен начин го отличаваше от другите хора. Беше си въобразил, че го е оставил зад гърба си заедно с кадетската униформа. Вместо това тази сукуба^[1] изглежда продължаваше да пътува с Донал, яхнала раменете му. Винаги бе било така. Онова, което за Донал бе тъй ясно, просто и недвусмислено, винаги бе поразявало другите като притулено, заплетено и неясно. Той винаги бе като странник, минаващ през малко градче, чиито жители имат различни подходи и го гледат с пълно неразбиране, граничещо направо с подозрителност. Езикът им се препъваше още на входните стъпала на неговите мотиви и не бе в състояние да влезе в самотното имение на ума му. Те казваха „враг“ и „приятел“, казваха „силен“ и „слаб“, „тях“ и „нас“. Изграждаха хиляди произволни класификации и разграничения, които той не бе в състояние да проумее, убеден, че всички хора са само хора — и че между тях няма какво толкова да се избира. Освен когато човек си има работа с тях като с индивиди, един по един: тогава трябва винаги да помни, че се налага да е търпелив. И ако се справя добре, тогава и по-големите, груповите неща се получаваха както трябва.

Като сви отново към входа на салона. Донал откри — както почти бе очаквал — младия нютънианец АрДел Монтор, полуизлегнал се в платформа на единия край на бара, появил се в мига, в който масите за вечеря се бяха скрили в стените. Две други малобройни попийващи групички допълваха числото на посетителите на салона — но никой от тях нямаше вземане-даване с Монтор. Донал тръгна право към него и Монтор, без да се помръдне, изви тъмните си очи, за да проследи наближаването му.

— Мога ли да се присъединя? — запита Донал.

— Поласкан съм — отвърна другият — не толкова с надебелен език, колкото бавно заради изпитото вътре в него. — Мислех си, че може да ми е приятно да поговорим — пръстите му пропълзяха по клавишите на менюто до него. — Пиене?

— Дорсайско уиски — каза Донал. Монтор натисна. След секунда едно малко прозрачно бокалче, пълно до ръба, се издигна на плоча. Донал го взе и предпазливо отпи. Пиенето в онази нощ, когато бе отбелязал изкласяването си, му бе изяснило начина, но който му влияеше алкохолът: той бе решил насаме със себе си, че повече никога няма да се напива. И за Донал беше много характерно, че вече никога не го стори. Като вдигна поглед от чашата, установи, че нютъннанецът се е втренчил в него с неестествено ясни, отчаяни и проникващи очи.

— Ти си по-млад от мен — заяви АрДел. — Макар и да не ми личат годините. На колко мислиш, че съм?

Донал любопитно го огледа. Въпреки бръчиците от умора и разгул, лицето на Монтор имаше онзи недозрял вид на късното юношество — нещо, за което доста допринасяха гривата от несресана коса и отпуснатият маниер, по който се бе проснал на платформата си.

— Четвърт стандартен век — предположи Донал.

— Трийсет и три години абсолютна възраст — рече АрДел. — Докато стана на двайсет и девет, бях ученик, монах. Мислиш ли, че пия прекалено много?

— Мисля, че за това просто не може да се спори — отвърна Донал.

— Съгласен съм — каза АрДел с едно от внезапните му изпръхтявания в смях. — Съгласен съм с теб. За това просто не може да се спори — едно от малкото неща в тая изоставена от Бога Вселена, за което не може да се спори. Само че аз не за това се надявах да си поговорим.

— А за какво? — Донал пак опита уискито.

— За смелостта — отвърна АрДел, като го гледаше с празни, проникващи очи. — Имаш ли кураж?

— За един войник това си е необходимост — рече Донал. — Защо питаш?

— И нямаш съмнения? Никакви съмнения? — АрДел разклати златистото питие в бокала си и отпи една глътка. — Никакви скрити опасения, че когато мигът настане, краката ти ще омекнат, сърцето ти ще се раздумка и те ще се обърнеш и ще избягаш?

— Разбира се, че няма да се обърна и да избягам — каза Донал. — В края на краищата, аз съм дорсай. А как ще се почувствам… — мога да кажа само, че никога не съм се чувствал по начина, който ми описа. А дори и да се бях…

* * *

Над главите им се разнесе сладкото издрънкване на камбанката и прекъсна разговора им.

— Фазов преход след един стандартен час и двадесет минути — обяви нечий глас. — Фазов преход след един стандартен час и двадесет минути. Съветваме пасажерите да вземат лекарството си сега и за тяхно най-голямо удобство да извършат прехода, докато спят.

— Ти глътна ли вече таблетката? — запита АрДел.

— Още не — отговори Донал.

— Но ще то направиш?

— Разбира се — и Донал го изгледа с интерес. — Защо не?

— Не ти ли се струва, че вземането на лекарство, за да се избегнат неудобствата на фазовия преход, е проява на страхливост? — попита АрДел. — Не е ли тъй?

— Това е глупаво — заяви Донал. — Все едно да кажеш, че е проява на страхливост да носиш дрехи, за да ти е топло, или да ядеш, за да не гладуваш. Едното е въпрос на удобство, другото е въпрос на… — той се замисли за секунда, — … на дълг.

— Значи за теб смелостта е всъщност изпълняване на дълга?

— Въпреки онова, което лично ти би могъл да желаеш. Така е — рече Донал.

— Да — замислено отрони АрДел. — Да — постави празната си чаша на бара и натисна за доливане. — А аз си мислех, че ти имаш кураж — продължи той отнесено, наблюдавайки как чашата потъва, пълни се и започва отново да се издига нагоре.

— Аз съм дорсай — изтъкна Донал.

— О, спести ми прелестите на внимателния подбор! — остро каза АрДел и пое вече напълнената си чаша. Когато се извърна назад, Донал видя, че лицето му е измъчено. — Смелостта е нещо повече. Ако е била единствено в гените ти… и той внезапно замлъкна, а сетне се наклони към Донал. — Чуй ме — почти прошепна, — аз съм един страхливец.

— Сигурен ли си — спокойно запита Донал. — Откъде знаеш?

— От страх чак ми се повдига — прошепна АрДел. — Страх ме е до смърт от Вселената. Какво знаеш ти за математическия апарат на социодинамиката?

— Това не беше ли математическа система за предвиждания? — каза Донал. — Моето образование е в съвсем друга посока.

— Не, не! — почти ядно възрази АрДел. — Имам предвид статистическото обработване при социалния анализ и екстраполирането в посока на увеличаване на населението и напредъка — и той още повече снижи глас: — Стига се до паралел със статистическите данни на случайния избор.

— Съжалявам — рече Донал. — На мен това нищо не ми говори.

АрДел изведнъж сграбчи ръката на Донал с изненадващо силна длан.

— Не разбираш ли? — промълви. — Случайният избор включва всяка възможност — в това число и разпада. И той трябва да дойде, защото вероятността съществува. Щом числата в социалната статистика набъбнат, нараства също и възможността за това. Най-накрая и то ще се случи. Трябва да се самоунищожим. Няма друга алтернатива. И всичко туй само защото Вселената е прекалено широка дреха за нас. Оставя ни място да растем прекалено много, прекалено бързо. Ще достигнем някаква статистически критична маса… и тогава — той щракна с пръсти, — край!

— Е, това е проблем на бъдещето — отсече Донал. Но тъй като не можеше да не отреагира на начина, по който се чувстваше другият, после добави по-меко: — Защо се безпокоиш толкова?

— Как защо, не виждаш ли? — запита АрДел. — Ако всичко това ще свърши — просто ей тъй — сякаш никога не го е имало, тогава какъв смисъл е имало от него? С какво ще се отчетем за нашето съществувание? Нямам предвид нещата, които строим — те се разпадат достатъчно бързо. Нито пък знанието. То е просто преписване от една отворена книга на собствения ни език. Имам предвид ония неща, които първоначално не са били нужни на Вселената и които ние сме внесли в нея. Неща като Любов, доброта… и смелост.

— Ако изпитваш такива чувства — рече Донал, като внимателно освободи ръката си от захвата на другия, — защо пиеш така?

— Защото наистина съм страхливец — отвърна АрДел. — През цялото време усещам навън онази неопитност, която е Вселената. Пиенето ми помага да я изключа — да изключа ужасната истина за онова, което тя може да ни стори. Ей затова пия. За да се сдобия със смелост, ми е нужна бутилка, нужно ми е да правя разни дреболии, като например да мина през фазовия преход без медикамент.

— Хайде сега — подметна Донал, като почти се изкуши да се усмихне. — От туй пък каква полза ще имаш.

— Това ще означава да се изправя срещу нея, па макар и за нещо дребно — и АрДел впи в него тъмните си умоляващи очи. — Все едно да й кажа за един кратък миг: „Хайде, накъсай ме на най-дребните ивички, които можеш, размажи ме по най-широките си граници. Аз мога да издържа.“

Донал поклати глава.

— Ти не разбираш — АрДел се отпусна назад в платформата си. — Ако бях в състояние да работя, алкохолът нямаше да ми е нужен. Само че тия дни не мога да се добера до работата си. С теб не е тъй. Ти имаш работа за вършене: и имаш смелост — истинска смелост. Мислех си, че може би ще успея… както и да е, няма значение. Във всеки случай, смелостта не би следвало да може да се препредава.

— На Хармония ли отиваш? — запита Донал.

— Където моят принц отиде, тъдява ходя и аз — изрецитира АрДел и отново изсумтя насмешливо. — Някой път трябва да прочетеш договора ми — и се обърна към бара — Още едно уиски?

— Не — рече Донал и се изправи на крака. — Ако ме извиниш…

— Пак ще се срещнем — промърмори АрДел, докато набираше поръчката за нова напитка. — Трябва да те видя.

— Да — отговори Донал. — До нова среща.

— До нова среща — АрДел взе прясно напълнената си чаша от бара. Камбанката над главите им отново прозвуча и гласът напомни, че до момента на прехода остават само седемдесет и няколко минути. Донал излезе.

* * *

Половин час по-късно, след като се бе върнал в собствената си каюта, за да прочете и да проучи договора на Анеа още веднъж, Донал натисна бутона до вратата на кабината на Уилям, принц и председател на Съвета на Цета. И зачака.

— Да? — запита гласът на Уилям над главата му.

— Донал Грейм, сър — рече Донал. — Ако не сте зает…

— О, разбира се… Донал. Влез! — вратата пред него се отвори и Донал влезе вътре.

Уилям седеше на една обикновена платформа пред малко бюро, на което имаше купчина документи и малък секретар. Единствената лампа светеше точно над главата и бюрото му, като посребряваше сивата му коса. Донал се поколеба, като чу вратата да изщраква зад гърба му.

— Настани се някъде — рече Уилям, без да вдигне глава от бумагите си. Пръстите му затанцуваха над клавишите на компютърния му секретар. — Имам да свърша някои работи.

Донал огледа полумрака извън петното светлина, откри една платформа с подлакътници и седна. Уилям продължи още няколко минути, като прехвърляше документите и правеше бележки на секретаря.

След малко отбутна оставащите листове настрани и освободен, писалищният плот отплава заедно с товара си към по-далечната стена. Единствената висяща лампа угасна и общото осветление заля кабината.

Донал примигна от внезапната светлина. Уилям се усмихна.

— И сега — рече, — от какво естество е работата ти с мен?

Донал примигна, облещи се и пак примигна.

— Сър? — запита.

— Мисля, че можем да си спестим прахосването на време, като не се преструваме — каза Уилям с все тъй благоразполагащия си глас. — Ти ни се натрапи на масата, защото искаше да видиш някого край нея. Едва ли е маршалът — с твоите дорсайски маниери щеше да намериш по-добър начин да го сториш. Положително не е Хю и е съвършено невероятно да става дума за АрДел. Значи остава Анеа: тя е достатъчно хубава и двамата сте достатъчно млади, за да направите нещо толкова глупаво… макар при тези обстоятелства да си мисля, че и това не е — Уилям сви тънките си пръсти и се усмихна. — Значи оставам аз.

— Сър, аз… — Донал понечи да се изправи, вдървен от наранено достойнство.

— Не, не — рече Уилям и го върна с жест на мястото му. — Сега вече ще е много глупаво да си тръгнеш, след като си даде толкова зор, за да се добереш дотук, не е ли тъй? — Гласът му стана рязък. — Сядай!

Донал седна.

— Защо искаше да се срещнеш с мен? — попита Уилям.

Донал разкърши рамене.

— Е добре… — каза той. — Ако искате да ви го кажа съвсем право в очите… мисля, че мога да ви бъда полезен.

— Под което разбираш — подметна Уилям, — че смяташ, че можеш да бъдеш полезен на себе си, като опипаш почвата как да изкяриш, както вече се опита, от моето положение и авторитет… Продължавай.

— Така стана — рече Донал, — че в ръцете ми попадна нещо, което ви принадлежи.

Без да каже дума, Уилям протегна ръка. След кратко колебание Донал извади от джоба си договора на Анеа и му го подаде. Уилям го взе, разгъна го и му хвърли един поглед. После небрежно го остави на масичката до себе си.

— Тя поиска да я избавя от него — обясни Донал. — Поиска да ме наеме да й помогна да се отърве от него. Очевидно не знаеше колко трудно е да се унищожи един лист от материята, от която правят договорите.

— Но ти си приел работата — подметна Уилям.

— Нищо не съм обещавал — отвърна Донал с измъчен глас.

— Обаче още от самото начало си възнамерявал да го донесеш право при мен.

— Убеден съм — рече Донал, — че договорът е ваша собственост.

— О, разбира се — съгласи се Уилям. После отправи дълга усмивка към Донал. — Ти, естествено, съзнаваш — продължи той най-подир, — че няма защо да вярвам и на една твоя думичка. Достатъчно ми е да предположа, че ти самият си го откраднал, а после си се изплашил как ще се избавиш от него… и си съчинил тая небивалица, така че да можеш да ми го продадеш обратно. Капитанът на тоя кораб ще бъде щастлив да те тикне в ареста, щом му кажа, и да те предаде на съда, веднага щом стигнем Хармония.

По гърба на Донал пробяга лека, студена, галванизираща тръпка.

— Една Избраница на Култис не може да лъже под клетва — каза той. — Тя…

— Не виждам никаква причина да включвам Анеа в тая работа — рече Уилям. — Всичко може да се уреди много удобно и без нея. Моята дума срещу твоята.

Донал не каза нищо. Уилям отново се усмихна.

— Нали виждаш — подхвърли той, — какво се опитвам да ти вкарам в главата. — Ти си не само продажен, но и глупак.

— Сър! — изтръгна се от устните на Донал. Уилям махна отегчено с ръка.

— Запази си дорсайските избухвания за някой, дето ще се впечатли от тях. Знам не по-зле от теб, че нямаш никакво намерение да ме нападнеш. Би могло, ако беше от по-друг вид дорсаи — обаче ти не си. Ти си, както казах, хем продажен, хем глупак. Приеми тези изявления като очевидни факти, каквито са си всъщност; и сетне можем да се захванем с бизнес.

Той погледна Донал. Но Донал не каза нищо.

— В такъв случай, много добре — продължи Уилям. — Ти дойде при мен с надежда, че ще открия как да те използвам по някакъв начин. И ето че ще успея. Анеа, разбира се, е просто едно глупаво младо момиче — но за нейно добро, както и за мое, тъй като вече съм я наел, ще трябва да се погрижим тя да не се забърка в сериозна каша. Е, тя веднъж вече ти се е доверила. Би могла да ти се довери отново. И ако го стори, в никакъв случай не я обезкуражавай. А за да те имам под ръка за някое подобно доверяване — Уилям отново се усмихна, този път съвсем добросърдечно, — мисля, че мога да ти уредя назначението като отряден командир под командването на комендант Хю Килиън, още щом кацнем на Хармония. Няма никаква причина една военна кариера да не върви ръка за ръка заедно с каквито и да било други задачи, които мога да ти намеря.

— Благодаря ви, сър — рече Донал.

— Няма за какво… — от някакъв скрит в стената високоговорител се разнесе звън. — Аб??… Фазов преход след пет минути… — Уилям вдигна малка сребърна кутийка от масичката в нозете му и я отвори. — Взе ли си вече лекарството? Заповядай.

И протегна кутийката към Донал.

— Благодаря ви, сър — почтително каза Донал. — Вече го взех.

— В такъв случай — рече Уилям, като извади една бяла таблетка и върна кутийката на мястото й, — струва ми се, че това е всичко.

— И аз така мисля, сър — отвърна Донал.

* * *

Донал кимна и излезе. Извън кабината поспря само колкото да си вземе едно от своите успокоителни за фазов преход и сетне се отправи към собствената си каюта. Пътьом се отби в корабната библиотека, за да направи справка в една информационна ролка за Първата дисидентска църква на Хармония: това го забави доста, така че когато фазовият преход започна, той вървеше по един от дългите секционни коридори.

Той добросъвестно беше проспал всички предишни преходи, откакто бе напуснал Дорсай, а и разбира се, още преди години бе научил какво може да очаква. В добавка бе изцяло под действието на медикамента; а самият фазов преход приключи, преди още да започне наистина. Всъщност той не отнемаше никакво време, не съществуваше какъвто и да е доловим интервал. И все пак преходът се беше случил: някаква неотвратимо чувствителна част от Донал бе усетила и помнеше, че е бил накъсан на най-дребните частици, съставляващи съществото му, разпилян из огромната Вселена, а после уловен, насъбран и отново изграден в някаква произволна точка, намираща се на светлинни години от мястото на унищожението му. Именно този негов спомен, а не самият преход, го накара да залитне — само една крачка — преди да продължи отново твърдо да марширува към каютата си. Донал запамети завинаги тоя спомен.

Продължи надолу по коридора; митарствата му за този ден обаче не бяха свършили. Когато стигна края на една от секциите, Анеа пристъпи напред от напречния коридор, който бе точно копие на онзи коридор, намиращ се няколко секции по-нататък, където я бе видял за пръв път. Зелените й очи пламтяха.

— Ти си се срещнал с него! — изстреля тя, като прегради пътя му.

— Да съм го срещнал… аха, Уилям… — запъна се той.

— Не отричай.

— Защо пък да отричам? — Донал я изгледа почти изумено. — Туй едва ли е нещо, дето да трябва да го крия.

Тя се вторачи в него.

— О! — извика. — На теб май просто за нищо не ти пука. Какво направи… с онова, което ти дадох?

— Върнах го на собственика му, разбира се — отвърна Донал. — Нищо друго смислено не можех да сторя.

Изведнъж Анеа така пребледня, че той насмалко не се пресегна да я подхване — толкова сигурен бе, че ще припадне. Тя обаче не постъпи толкоз по женски, а потресена втренчи поглед в него.

— О! — глухо възкликна тя. — Ти… предател такъв! Мошеник! — и преди той да успее да помръдне или да каже и дума, се завъртя като вихрушка и се затича по коридора натам, откъдето бе дошла.

Усещайки се донейде вкиснат и нещастен — защото макар да имаше доста ниско мнение за здравия й разум, Донал наистина бе очаквал тя да не изслуша обясненията му — той пое самотния си път към каютата. Измина останалото разстояние, без да срещне жива душа. След току-що отминалия фазов преход благоразумните пасажери се бяха омели от коридорите.

Единствено когато минаваше покрай една кабина, дочу отвътре дерящи се звуци. Погледна нагоре и видя, че номерът на вратата е същият, който бе видял при отиването си в библиотеката.

Беше кабината на АрДел Монтор; и вероятно вътре бе самият той — лишен от медикамента и изтерзан от отминалия фазов преход, подхванал дългата си битка с Вселената.